Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (36)

XXXIII Глава
Исабела де Сигенса е отмъстена

След смъртта на Куаутемок още много години живяхме с Отоми мирно в Града на боровете. Страната ни беше скалиста и бедна. Макар да не се подчинихме на испанците и да не им отдавахме своята почит, сега, след като Кортес се беше завърнал в Испания, те не се опитаха да ни завладеят. С изключение на няколко племена, които живееха по труднодостъпни места като нас, цял Анауак беше под тяхна власт. И тъй като поробването на остатъците от отомите нямаше да им донесе кой знае какво, освен жестоки схватки, те ни оставиха на мира до по-подходящи времена. Казвам „остатъци от отомите“, защото постепенно много кланове се покориха на испанците и накрая ние управлявахме само Града на боровете и няколко левги територия около него. Всъщност само любовта към Отоми, уважението към древния й род и име и почитта към мен, непобедимия бял човек, към моето военно изкуство задържаха поданиците ни при пас.

Може да ме попитате щастлив ли бях през тези години. Много неща ме правеха щастлив. Никой мъж не е бил благословен да има по-красива и по-любяща жена, която много пъти доказа обичта си, като се жертва за мен. Тази жена по собствена воля легна до мен на жертвения камък, погазвайки инстинктите на своя пол, тя не се поколеба да потопи ръцете си в кръв, за да осигури моята безопасност, бързият й ум ме спаси от много беди, любовта й ме утеши в много мъки. Ако благодарността можеше да покорява мъжките сърца, аз щях да сложа моята в нозете й навеки. Така беше в действителност и в известен смисъл още е така. Но нима могат благодарността, любовта или страстта, завладели душите ни, да накарат човек да забрави родния дом? Нима можех аз, индианският вожд, сражаващ се заедно с обречения на падение народ срещу неизбежната съдба, да забравя своята младост с всичките й надежди и страхове, нима можех да забравя долината Уейвни и цветето, което остана там, нима можех да забравя клетвата, която някога дадох, макар че я наруших? Шансът беше против мен, обстоятелствата ме надвиха, но малцина са тези, които ще прочетат историята ми и няма да намерят извинение за действията ми. Наистина кой на мое място, заобиколен от толкова съмнения, трудности и опасности, нямаше да постъпи като мен.

Но споменът не ми даваше мира. Колко пъти лежах буден в нощта, дори легнал до Отоми, аз си спомнях и се разкайвах, ако изобщо човек може да се разкайва за нещо, което не зависи от него. Но аз бях чужденец в чужда земя и въпреки че тук беше домът ми и децата ми бяха около мен, аз копнеех за другия си дом, не можах да се отърва от спомена за Лили, която бях загубил. Пръстенът и още беше на ръката ми, но нищо друго не ми остана от нея. Не знаех омъжена ли е или не, не знаех жива ли е или мъртва. С всяка изминала година пропастта между нас се разширяваше, но мисълта за Лили винаги ме преследваше като сянка. Тя светеше през бурната любов на Отоми, явяваше се дори в целувките на децата ми. Още по-лошо, аз се презирах за тези си съмнения. Но най-лошото беше, че се боях дали Отоми не чете мислите ми, въпреки че никога не заговори за това.

Сърца съединени

макар и разделени.

Така пишеше на Лилиния годежен пръстен и така беше в действителност. Бяхме „разделени“, толкова далеч един от друг, че не можех да си представя мост, свързващ такова разстояние, но сърцата ни не бяха престанали да бъдат „съединени“. Нейното сърце може би вече не туптеше за мен, но моето продължаваше да се стреми към нея, отвъд тази земя, отвъд океана, отвъд бездната на смъртта — ами ако е умряла? Аз тайно още желаех любовта й, на която измених.

Така годините се търкаляха без вероятност нещо да се промени, докато се убедих, че тук, в тази далечна земя, ще трябва да живея и да умра. Но съдбата ми беше отредила друго.

Ако прочетете пак историята на моята младост, ще си спомните разказа за смъртта на Исабела де Сигенса. Ще си спомните как тази Исабела в последните мигове на живота си прокле свещеника, който прибави оскърбления и обиди към мъченията й, като му пожела един ден и той да умре от ръцете на фанатици, но от още по-жестока смърт. Ако паметта не ми изневерява, вече казах, че всичко това се изпълни, и то по много странен начин. Защото след завладяването на Анауак от Кортес този пламенен свещеник пристигна от Испания заедно с други като него, за да внуши с помощта на меча и мъченията любов към бога. От всички, които се заеха с тази мисия, той беше най-усърдният. Индианските паби вършеха немалко жестокости, като изтръгваха сърцата на жертвите и ги принасяха в дар на Уицил или Кецал, но те поне изпращаха душите на нещастниците в Обителта на слънцето. Християнските мисионери не само замениха жертвения камък с инструменти за изтезания и клади, но освободените от земните неволи души те предаваха в Обителта на ада.

От всички тези свещеници най-дръзкият и най-жестокият беше някой си отец Педро. Той се появяваше на разни места, бележейки пътя си с трупове на идолопоклонниците, докато си заслужи прозвището Християнския дявол. Отиде обаче твърде далеч в свещеническия си плам и беше хванат от едно отомийско племе, откъснало се от нашето управление заради привързаността си към човешките жертвоприношения, но непокорило се на испанците. Един ден на четиринадесетата година от управлението ни в Града на боровете научих, че жреците на това племе заловили християнския свещеник и замислят да го принесат в жертва на бог Тескат.

Съпроводен само от малобройна стража, аз бързо пресякох планината с намерението да посетя касике на племето, с когото поддържахме приятелски отношения въпреки отделянето им от нашия съюз, за да го убедя да освободи свещеника. Но колкото и бързо да пътувах, отмъщението на жреците беше по-бързо от мен. Когато пристигнах в селото, вече водеха Християнския дявол към жертвения олтар пред изображението на отвратителния идол, издигнат върху един стълб, заобиколен от колове с набучени черепи. Гол до кръста, с вързани отзад ръце, с провиснала на гърдите прошарена коса и пронизващ поглед, който се впиваше в лицата на вражески настроените диваци по-скоро застрашително, отколкото умолително, отец Педро отиваше към съдбовното място, като от време на време настървено клатеше глава, за да прогони насекомите, които жужаха край него. Тънките му устни шепнеха молитва.

Погледнах го и се зачудих. Погледнах го отново и го познах. Изведнъж в съзнанието ми изникна една гледка — мрачно подземие в Севиля, жена, млада и красива, облечена в погребални дрехи, и свещеник с мършаво лице и черно расо, който разбива устните й с разпятието от слонова кост и я проклина за богохулство. Същият този свещеник сега беше пред мен. Исабела де Сигенса му беше пожелала съдба като нейната и това се беше сбъднало. Нима можех да я предотвратя дори да беше по силите ми, след като си спомних всичко това. Застанах настрана и когато жертвата мина край мен, казах на испански:

— Спомни си нещо, което може би си забравил, свети отче, спомни си предсмъртната молитва на Исабела де Сигенса, която преди много години ти обрече на смърт в Севиля.

Той ме чу, загорялата му кожа позеленя от гняв. Олюля се, помислих, че ще падне на земята, вторачи се в мен с ужасени очи, но видя пред себе си обикновен индиански вожд, радващ се на смъртта на един от поробителите си.

— Що за дявол си ти — каза той дрезгаво. — Дошъл си от ада да ме измъчваш докрай ли?

— Спомни си предсмъртната молитва на Исабела де Сигенса, която ти удари и прокле — отвърнах аз подигравателно. — Не се опитвай да разбереш кой съм, спомни си само това сега и завинаги.

За миг той спря вцепенен, без да обръща внимание на настойчивостта на изтезателите си. После смелостта му се върна и извика със силен глас.

— Махай се от мен, сатана! Не се боя от теб. Добре помня оная мъртва грешница, нека почива в мир! Нейното проклятие ме настигна, но аз се радвам, че стана така, защото от другата страна на този камък райските врати ще се отворят за мен. Махай се, сатана, не се боя от теб.

Той крещеше, олюляваше се и повтаряше:

— О, господи, приеми душата ми!

Мир и на неговата душа, защото беше жесток наистина, но беше смел и не се преви пред мъките, на които сам беше подлагал много хора.

Случаят имаше малко значение сега, но последствията бяха големи. Ако тогава бях спасил отец Педро от ръцете на отомийските паби, днес най-вероятно нямаше да пиша тази история тук, в долината Уейвни. Не знам дали можех да го спася, знам само, че не се опитах и че смъртта на отец Педро ми навлече големи мъки. Прав ли бях или не, кой знае? Тези, които ще прочетат историята ми, може да кажат, както в много други случаи, че не съм бил прав. Но ако бяха видели Исабела де Сигенса жива зазидана в гроба, сигурно ще се съгласят, че съм бил прав. За добро или за зло обаче, всичко стана така, както го описах.

От Испания пристигна нов вицекрал. Той се разгневи, когато научи за убийството на мисионера от непокорните езичници отомите, и реши да отмъсти на племето, извършило това деяние.

Скоро до мен стигна вест, че се събира голяма войска от тласкали и други индианци, за да ни изтребят до крак, а заедно с тях са поели на поход над сто испанци. Експедицията командваше самият капитан Бернал Диас, същият онзи войник, когото пощадих през ноче тристе и чийто меч оттогава още висеше на хълбока ми.

Трябваше да се приготвим за отбрана, защото единствената надежда беше в храбростта ни. Веднъж испанците вече опитаха да ни нападнат с хиляди свои съюзници, но малцина от тях се върнаха живи в лагера на Кортес. Което е направено веднъж, може да се направи и втори път, така каза гордата и непокорна Отоми. Но уви! За четиринадесет години много неща се промениха. Преди четиринадесет години владеехме голям планински район и при първия ни зов племената изпращаха стотици сурови войни. Сега тези племена не бяха на наше подчинение. Властта ни признаваха само хората от Града на боровете и от някои околни села. Когато испанците дойдоха първия път, аз можех да им се противопоставя с десет хиляди войни. Сега с голяма мъка успях да събера две-три хиляди души, а и те се разбягаха, когато опасността приближи.

Въпреки всичко трябваше да посрещна храбро бедата и да използвам възможно най-добре силите, застанали под мое командване, при все че дълбоко в душата си се страхувах за изхода от сражението. Но за страховете си не казах нищо на Отоми и ако ги е усетила, на свой ред и тя ги скри в себе си. Впрочем вярата й в мен беше толкова голяма, че според нея една моя хитрост беше достатъчна да се справя с цялата испанска армия.

Но ето, врагът приближи и аз се приготвих за бой, както преди четиринадесет години. С един малък отряд поех през прохода, откъдето само можеха да минат, а останалите войни разположих на две равни части от двете страни на стръмните скали, надвиснали над пътя, и им наредих да хвърлят по испанците камъни, докато не хукна да бягам пред тях. Това трябва да им послужи като сигнал да спрат. Взех и други мерки, защото всичко можеше да се случи, можеха да ни отблъснат обратно в града. Затова заповядах да укрепят вратите и стените и оставих гарнизони там. Като последна възможност, високо на теокали, която, откак премахнах жертвоприношенията, се използваше за военен арсенал, складирах вода и хранителни припаси и я укрепих със стени, обсипани с вулканично стъкло и други съоръжения, така че пробивът изглеждаше невъзможен, докато там имаше поне десет живи защитници.

Една нощ в началото на лятото аз се сбогувах с Отоми, взех сина си с мен, тъй като вече беше на възраст, когато според индианските обичаи момчетата се срещаха лице в лице с опасностите на боя, разположих отделните части по местата им на края на урвата и поех през тъмния проход заедно с неколкостотин войни, останали с мен. От съгледвачите научих, че испанците са разположили лагера си от другата страна и един час преди зазоряване ще се опитат да минат отсам и да ме изненадат, докато спя. И наистина сутринта, толкова рано, че първите слънчеви лъчи още не бяха обагрили високите снегове на вулкана Шака, извисяващ се зад нас, далечен шум, отекващ в нощната тишина, ми подсказа, че врагът е тръгнал на поход. Поех през прохода да го пресрещна. Всеки камък тук ми беше познат, и на мен, и на хората ми. За испанците беше друго. Много от тях бяха на коне, освен това теглеха и две оръдия. От време на време тежките оръдия засядаха здраво между камъните по пътя, тъй като робите, които ги теглеха, не виждаха добре в тъмното и накрая капитаните, не желаейки да влязат в бой при такова неизгодно положение, им заповядаха да спрат и да дочакат разсъмването.

Ето че се зазори и светлината леко плъзна към дълбините на огромната урва. Показаха се дългите колони испанци в блестящи бойни доспехи и още по-бляскавите колони от стотици съюзници индианци, внушителни с изрисуваните си шлемове и пищните накити от пера. Те също ни видяха и започнаха да се надсмиват над нестройните ни редици. Тяхната колона се извиваше между скалите като огромна змия, докато стигна на стотина крачки от нас. После испанците нададоха боен вик към свети Петър, отпуснаха пики и се хвърлиха в конна атака. Срещнахме ги с дъжд от стрели. Това ги поспря, но не за дълго. Скоро те бяха при нас, отблъскваха ни с пиките и изклаха много от хората ми, защото индианските оръжия почти нищо не можеха да направят на защитените с броня мъже и коне. Трябваше да обърнем в бяг, но бягството влизаше в моя план, защото така се надявах да заведа врага в онази част на дефилето, където пътят беше най-тесен, а урвата най-стръмна, за да бъдат премазани от камъните, които щяха да се посипят отгоре. Всичко вървеше добре. Ние бягахме, испанците ни преследваха, опиянени от победата, докато попаднаха в капана. И ето — първият каменен блок се спусна отвисоко, падна върху един кон и го уби, после, отскачайки, порази и другите зад него. След първия камък последва още един и още един. Аз от сърце се радвах, защото мислех, че опасността е преминала и за втори път, стратегията ми беше успяла.

Но изведнъж отгоре долетя шум, който не приличаше на шум от падащи камъни, а на шум от сражаващи се хора, постепенно нарастващ шум, който изпълни въздуха. После нещо връхлетя надолу. Погледнах. Не беше камък, а човек, един от моите войни, първата капка от последвалия дъжд от хора.

Уви! Всичко ми стана ясно. Измамиха ме. Испанците са опитни войници и два пъти на една и съща хитрост не биха се хванали. Наистина те тръгнаха през прохода с оръдията, защото така е трябвало, но първо изпратили голяма част от войските си в планината под прикритието на нощта, по тайни пътеки, показани им от предатели, и се бяха изкачили на върха, за да се разправят с тези, които трябваше да защитават прохода, като сипят камъни отгоре им. И много добре се разправиха с тях, защото моите хора, отомите, налягали по края на урвата сред храсталаци от алое и други бодливи растения, наблюдаваха напредването на врага долу и нито за миг не си помислиха, че врагът може да се окаже до тях, и той ги изненада. Нямаха време дори да грабнат оръжието, което бяха сложили встрани, за да могат по-свободно да търкалят тежките каменни блокове надолу, когато противникът, далеч превъзхождащ ги по численост, с викове се озова при тях. Последва битка, кратка, но решителна. Твърде късно видях всичко това и се проклех. Какъв глупак излязох, да не предвидя такава възможност. Но, право да ви кажа, не можех да допусна, че испанците ще успеят да открият тайните пътеки от другата страна на планината, забравяйки, че предателството прави възможно всяко нещо.