Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (15)

XII Глава
Томас слиза на брега

Повече от час стоях така, протегнал врат нагоре, и търсех свещеника. Тъкмо се канех да легна пак в трюма, тъй като не можех повече да издържам в тази разтегната поза, видях женска рокля да минава край дупката на палубата и веднага познах роклята на една от жените, избягали заедно с мен в лодката.

— Сеньора — прошепнах аз, — за бога, чуйте ме! Аз съм Де Айла и съм окован във вериги сред робите.

Тя се сепна, после, също както правеше свещеникът, седна на палубата и аз й разказах за страшното ми положение и за ужасите долу, без да знам, че всичко това й беше известно.

— Уви, сеньор — отвърна тя, — и при нас горе не е по-добре. Страшна болест мори екипажа. Шест души вече са мъртви, много други са като полудели. Предпочитам морето да ни беше погълнало заедно с останалите, вместо да се спасим, за да попаднем в този ад. Майка ми почина, братчето ми умира.

— Къде е свещеникът?

— Умря сутринта. Току-що го хвърлиха в морето. Преди да умре, ме помоли да ви помогна, ако мога. Но думите му бяха несвързани и аз помислих, че е полудял. Как мога да ви помогна?

— Вероятно ще успеете да ми намерите храна и вода — отвърнах аз. — А на нашия приятел — мир на праха му. Какво стана с капитан Сарседа? И той ли почина?

— Не, сеньор. Единствен той от всички, поразени от тази напаст, се възстанови. Трябва да вървя при братчето си, но първо ще ви потърся храна.

Тя си тръгна и скоро се върна с месо и бутилка вино, скрити под роклята. Ядох и я благославях.

Така тя ме храни два дни, като ми носеше храната през нощта. На втората нощ ми каза, че братчето й умряло и от целия екипаж само петнадесет мъже и един офицер останали незасегнати от болестта и че тя самата също се разболява. Каза ми още, че водата е на привършване и за робите е останала малко храна. Повече не дойде. Предполагам, че е умряла.

Двадесет часа след последното й посещение напуснах този прокълнат кораб. Цял ден никой не дойде да нахрани или да се погрижи за робите. Всъщност много от тях нямаха нужда от грижи, защото бяха мъртви. Имаше още някой и друг жив между тях, но доколкото виждах, повечето бяха заразени от епидемията. Аз избегнах болестта навярно защото бях много силен и имах завидно здраве, което винаги ме е спасявало от болести и зарази. За това помогна и храната, която ми носеха. Но разбрах, че няма да издържа още много дълго. Окован във вериги в тази страшна гробница, аз се молех да умра, за да се освободя от ужасите на такова съществуване. Денят мина както преди в непоносима жега, без въздух, без движение. Най-сетне настъпи нощта, смущавана от обезумелите стенания на умиращите. Дори в тази обстановка успях да заспя и сънувах как се разхождам с любимата си в долината на Уейвни.

Сутринта се събудих от шума на дрънкащи вериги. Отворих очи и видях, че няколко мъже на светлината на фенерите отключваха оковите и на живи, и на умрели. Освободен от веригите, всеки роб, жив или мъртъв, беше завързван с въже и измъкван през люка. После се чуваше тежък плисък във водата и с това историята свършваше. Разбрах, че изхвърляха робите през борда заради липсата на питейна вода и заради надеждата, че по този начин останалите живи испанци ще се спасят от епидемията.

Наблюдавах ги как работят. Между мен и тях останаха само двама роби — единият жив, другият мъртъв. Разбрах, че такава ще е и моята съдба, че и мен ще хвърлят бързо в морето, и си помислих дали да не им кажа, че съм се възстановил след болестта, и да ги помоля да ме пощадят, или да се оставя да ме удавят. Желанието ми да живея беше силно, но може би точно това най-добре доказва колко съм изстрадал, колко сломено е било сърцето ми от нещастията и ужасите край мен, щом реших да не правя повече никакви усилия да остана жив и да приема смъртта като милостиво избавление. А и знаех, че такива усилия са напълно безполезни, тъй като виждах, че испанските моряци са обезумели от страх и имаха само едно желание — да се отърват от робите, защото те пиеха от водата им и според тях бяха източник на заразата. Казах си всичките молитви, които ми дойдоха наум, и се приготвих да умра, въпреки че треперех от страх, защото, колкото и силен да беше духът ми, бедната ми плът се свиваше пред близкия си край и пред неизвестното отвъд.

След като измъкнаха живия ми съсед по нещастие, мъжете се обърнаха към мен. Бяха голи до кръста, трудеха се ожесточено, като се стараеха по-бързо да свършат омразната си задача. Обливаха се в пот от жегата и за да не припаднат, се подкрепяха с по малко алкохол.

— Този е жив и не ми изглежда на болен — каза единият, след като удари силно веригите ми.

— Жив или мъртъв, ликвидирай това псе — отвърна другият дрезгаво и аз видях, че той беше същият онзи офицер, на когото ме дадоха като роб. — Мръсният му англичанин, той ни докара нещастието. Виж какъв лош поглед има. Хвърляй този кутсузлия през борда и да се оправя с акулите.

— Добре — рече другият и с един удар свали веригите ми. — Когато човек разполага само с чаша вода, не кани гости да си я пият заедно, а им показва вратата. Кажи си молитвата, англичанино, и дано на теб тя помогне повече, отколкото на другите от този прокълнат кораб. Ето нещо, което ще направи давенето ти по-леко, от него на борда има много. Не е като водата.

И той ми подаде шише с ракия. Поех го, изпих голяма глътка и ми поолекна. После ме вързаха с едно въже, по даден сигнал онези от палубата започнаха да ме дърпат и скоро увиснах във въздуха под отворения люк. Докато минавах край испанеца, на когото ме дадоха като роб и който сега нареждаше да ме изхвърлят зад борда, аз видях лицето му на светлината на фенера и забелязах признаци, които не можеха да излъжат никои лекар.

— Сбогом — казах му аз. — Сигурно скоро пак ще се срещнем. Глупако, защо си се заловил с тая работа? Иди да почиваш, защото си болен и след шест часа ще бъдеш мъртъв.

При тези думи той зина от ужас и за миг онемя. Сетне издума страшно проклятие и понечи да ме удари с чука, който държеше. Това щеше да сложи бързо край на страданията ми, ако точно тогава ония горе не ме бяха вдигнали. В следващия миг отпуснаха въжето и аз паднах на палубата. До мен стояха двама чернокожи, чието задължение беше да изхвърлят бедните нещастници в морето, а зад тях на един стол с изпито от неотдавнашното боледуване лице седеше Де Гарсия и си вееше със сомбрерото, тъй като нощта беше много гореща. Веднага ме позна на ярката лунна светлина и каза:

— Какво? Ти си още жив, братовчеде? Здравеняк си, няма що. Мислех, че си умрял или поне си на умиране. Ако не беше тази проклета епидемия, сам щях да се погрижа за това. Но най-после всичко се нареди както трябва и аз съм единственият щастлив човек в това пътуване, защото ще имам удоволствието да те пратя при акулите. Това е утехата ми. Ти тръгна по море, за да ме намериш и да ми отмъстиш, нали? Е, надявам се, престоят тук ти хареса. Храната беше лоша наистина, но затова пък посрещането беше от сърце. Време е да побързаме със сбогуването, гостенино. Лека нощ, Томас Уингфийлд. Ако скоро срещнеш майка си, кажи й колко скърбя, че трябваше да я убия, защото тя беше единственият човек, когото съм обичал. Не дойдох тогава да я убивам, както вероятно ти си мислиш. Тя ме принуди. Направих го, за да спася себе си, иначе нямаше да мога да се върна в Испания. В нея имаше твърде много, от моята кръв, за да ме остави да избягам, но, изглежда, тя тече и в твоите жили. В противен случай едва ли би държал толкова на отмъщението. Но то не те доведе до добър край.

Тук той млъкна, отпусна се на стола и отново започна да си вее с широкополата шапка.

Дори тогава, пред прага на смъртта, усещах, че кръвта ми кипи при тези груби насмешки. Де Гарсия тържествуваше над мен. Аз тръгнах да го гоня, а ето какъв беше краят — той се канеше да ме хвърли на акулите. Въпреки това му отговорих с цялото си достойнство, което бях събрал в себе си.

— Аз съм в по-неизгодно положение. Но ако в теб има поне малко мъжество, дай ми една сабя да разрешим спора си веднъж завинаги. Отслабнал си от болестта, знам, но и аз не съм по-добре след няколко дни и нощи, прекарани в оня ваш ад. Силите ни са равни, Де Гарсия.

— Може би, братовчеде, но има ли смисъл? Честно казано, винаги когато заставахме един срещу друг, на мен не ми вървеше, колкото и да е странно. И знаеш ли защо? Защото ме тревожеше лошото предчувствие, че краят ми ще дойде от теб. Тази е една от причините, накарали ме да тръгна към топлите земи. Но както виждаш, приятелю, глупаво е да се вярва на предчувствия. Въпреки че се разболях, още съм жив и възнамерявам още да живея, а ти, извинявай, че ти го казвам, си почти мъртвец. Виж тези господа — той посочи двамата чернокожи, които се възползваха от разговора ни, за да хвърлят в морето роба, когото измъкнаха от люка след мен — чакат да сложат край на разговора ни. Имаш ли нещо да заръчаш? Казвай, защото времето ни е малко и до сутринта трюмът трябва да се изчисти.

— Своя заръка нямам, Де Гарсия, но за теб ми е заръчано нещо. Преди да ти го предам обаче, искам да ти кажа още две думи. Мислиш, че си ме победил, проклет убиецо, но може би играта още не е свършила. Възможно е страховете ти наистина да се сбъднат. Аз ще умра, но моето отмъщение, ще продължи да живее, защото го оставям в ръцете на бога, което трябваше да направя от самото начало. Вероятно ще живееш още няколко години, но мислиш ли, че ще му убегнеш? Аз трябва да умра тази нощ, но бъди сигурен, че един ден и ти ще умреш. И какво тогава, Де Гарсия?

— Стига, моля те — рече той с насмешка. — Доколкото знам, не си свещеник. Каза, че имаш някаква заръка за мен. Говори бързо. Времето минава, братовчеде Уингфийлд. Кой може да е заръчал нещо за изгнаник като мен?

— Исабела де Сигенса, която ти измами с фалшив брак и изостави.

Той скочи от стола и застана над мен.

— Какво е станало с нея? — прошепна Де Гарсия злобно.

— Само това, че монасите я зазидаха жива заедно с бебето й.

— Зазидали са я жива? Света Богородице! Ти откъде знаеш?

— Случайно видях всичко. Това е. Тя ме помоли да ти разкажа за края им, на нея и на детето, да ти кажа, че умря, без да те предаде, че те обича и ти прощава. Това ми заръча, но аз ще добавя още нещо. Нека нейният дух винаги те преследва, нейният и на моята майка. Нека те преследват те и в живота, и в смъртта, и на земята, и на небето.

В миг той закри лице с длани, после се отпусна на стола и викна на чернокожите моряци:

— Махайте този роб! Защо се бавите?

Двамата тръгнаха към мен, но аз нямах намерение да им се дам и ако успеех, исках да накарам Де Гарсия да сподели съдбата ми. Внезапно скочих отгоре му. Улових го през кръста й го издърпах от стола. Яростта и отчаянието ми дадоха такава сила, че успях да го метна на фалшборда. Но нещата свършиха дотук. В този миг двамата чернокожи моряци скочиха върху нас и го измъкнаха от ръцете ми. След като видях, че всичко е загубено и те щяха да ме намушкат със сабите си, аз се хванах за фалшборда и скочих във водата.

Разумът ми подсказваше, че най-добре ще е бързо да се удавя. Реших, че няма да се опитвам да плувам и веднага ще потъна. Но любовта към живота беше твърде силна у мен и още щом докоснах водата, изскочих отгоре и заплувах до кораба, като се криех в сянката му, защото се страхувах, че Де Гарсия ще накара хората си да ме обстрелват със стрели или мускети. След малко го чух да кълне и да казва:

— Свърши, този път свърши, но предчувствието ми едва не се сбъдна. По дяволите! Дори само видът на този човек ме плаши.

Разбирах, че върша лудост, защото даже акулите да не ме изядат, в тези топли води можех да плувам от шест до осем часа и накрая пак трябваше да потъна. Какъв бе смисълът да се боря? Но продължавах да плувам бавно и след мръсотията и вонята в трюма с робите допирът до чистата вода и свежият въздух бяха като виното и храната за мен. Почувствах прилив на сили в себе си. Бях вече изостанал на стотина ярда от кораба и въпреки че онези на борда едва ли можеха да ме видят, още чувах плисъка от хвърляните въз водата трупове и удавническите викове на живите още роби.

Вдигнах глава, огледах водната шир и забелязах, че нещо се носи в далечината. Заплувах към него, очаквайки всеки миг за мен да бъде последен, тъй като по тия места гъмжеше от акули. Скоро го наближих и за моя радост разбрах, че по водата се носи едно голямо буре, изхвърлено от кораба. Стигнах го, бутнах го отдолу, като се опитвах да го наклоня, така че да се хвана за горния му край. Тогава видях, че до половината то беше пълно с питки и го бяха изхвърлили, защото те бяха започнали да вонят. Но тежестта на тези развалени питки го държеше като баласт на повърхността и не му даваше да се обърне. Помислих си, че ако успея да вляза в бурето, ще се спася за известно време от акулите, но не знаех как да го направя.

Докато се чудех така, случайно се обърнах и на двайсетина крачки отзад съзрях над водата перката на акула. Тя бързо напредваше към мен. Обхванаха ме ужас и отчаяние, но това ми даде сила и съобразителност. Наведох бурето, то започна да се пълни с вода, хванах го с ръце от двете страни, повдигнах го и превих колене. И досега не знам точно как го направих, но в следващия миг бях вътре, при това само с една драскотина по кожата. Намерих си лодка, но тя всеки момент щеше да потъне, защото под моята тежест, под тежестта на развалените питки и на водата, която влезе при накланянето, краят на бурето стърчеше само на един инч над повърхността и аз добре знаех, че му трябваше само едно ведро вода още, за да не ме носи повече. В този миг видях перката на акулата на четири ярда от мен, после усетих, че бурето се клати, тъй като рибата го удряше вече с носа си.

Започнах ожесточено да изгребвам водата с ръце и бурето се повдигна. Когато се качи с два инча, акулата, разярена, че й убягвам, излезе на повърхността, обърна се, захапа бурето, чух как зъбите й скърцат по дървото и железните обръчи, наклони го, завъртя го и го напълни с още сода. Пак трябваше да изгребвам и ако акулата подновеше атаката, бях загубен. Но дървото и железните обръчи не се оказаха по вкуса й. Засега тя се отдръпна, въпреки че още няколко часа виждах перката й на повърхността. Изгребвах водата с ръце, докато можеше, после се завъртях, събух си обувката и започнах да греба с нея. Скоро бурето се вдигна дванадесет инча над водата. Престанах да го изпразвам повече, защото се страхувах да не се обърне. Сега имах време да си почина и да си спомня, че всичко е напразно, тъй като в края на краищата пак ще трябва или да потъна в морето, или да умра от жажда, и съжалих, че от страхливост само удължих страданията си.

Тогава започнах да моля бога за помощ. Никога не съм се молил по-искрено, отколкото в този миг. Щом свърших, в мен се върнаха надеждата и спокойствието. Чудно беше, че в продължение на няколко дни три пъти вече избягвах големи опасности. Първо не потънах с караката, после се спасих от заразата и глада в трюма сред робите и сега, макар само за известно време, избягах от жестоките челюсти на акулите. Едва ли се бях спасил от бедите, които за много хора можеха да се окажат фатални, само за да загина така нещастно накрая, мислех си аз. И започнах да тая надежда, макар в отчаяното ми положение надеждата да беше чиста глупост. Дали това успокоение ми дойде отгоре, или просто у мен тогава имаше много желание за живот и не исках да повярвам, че скоро ще умра, не мога да кажа.

Накрая смелостта ми толкова порасна, че даже забелязах красотите на нощта. Морето беше гладко като езеро, никакъв полъх на вятъра, луната се показа и цялото небе се осея с такива чудни ярки звезди, каквито в Англия не познаваме. Сетне те избледняха, зората обагри небето на изток и се появиха първите слънчеви лъчи. Но не виждах и на петдесет ярда пред себе си, защото над спокойната повърхност на водата падна гъста мъгла и се задържа повече от час. Когато слънцето се изкачи високо горе и мъглата най-после се вдигна, забелязах, че водата ме е отнесла далече от кораба, и сега съзирах само мачтите, които ставаха все по-неясни и постепенно изчезнаха. Повърхността на морето се беше изчистила от мъглата само в едната посока. Не знам защо, само там, а не навсякъде тя продължаваше да виси като плътна ивица изпарения.

Слънцето грееше все по-силно и мъките ми пак започнаха, защото освен глътката алкохол, която ми дадоха в трюма на кораба, не бях пил нищо вече цяло денонощие. За мъките си няма да ви разказвам подробно. Достатъчно е да спомена, че само човек стоял часове наред в буре, гологлав, изгарящ от жажда под палещите лъчи на тропическото слънце, може да си го представи. От време на време ме обземаше слабост, прилошаваше ми и на няколко пъти едва не се намерих в морето, но накрая заспах, или по-скоро изпаднах в несвяст, и се събудих от птичи крясъци и плисък на вълни. Огледах се и за своя изненада и радост видях, че онова, което бях взел за ивица мъгла, всъщност се оказа по-ниска земя и приливът бързо ме понесе към устието на някаква голяма река. Птичите крясъци идваха от големите ята чайки, които се хранеха с рибните пасажи, минаващи през мястото, където прясната и солената вода се срещаха. След малко една чайка улови риба с тегло сигурно поне три фута и се опита да я вдигне. След като не успя, се захвана да удря рибата с клюна си по главата, докато не я умъртви, и започна да я яде. Аз се носех с бурето съвсем близо до това място и побързах да сграбча рибата. В следващия миг, колкото и ужасно да ви се струва, аз лакомо гълтах суровото месо и никога досега не съм ял с по-голям апетит, и никаква храна не ми е действала така ободряващо.

Щом изгълтах колкото можах, без да пия вода, сложих останалата част от рибата в джоба и отправих мисълта си към прибоя, който нямаше да мога да мина, ако остана в бурето, затова побързах да се прекатуря във водата и да се кача върху него. След малко се озовах върху вълната и едва се задържах, но приливът ме отнесе бързо напред и след половин час вече бях отминал прибоя и се намирах при устието на голяма река. Тук щастието пак се показа благосклонно към мен. Във водата плаваше клон, който ми послужи за гребло. С негова помощ можах да насоча малката си лодка към брега, който, както забелязах, беше покрит с гъста тръстика и групички от високи хубави дървета с гроздове големи орехи в короните им. След като бях прекарал десет часа в бурето, стигнах благополучно до брега. И това беше чиста случайност, тъй като реката тук гъмжеше от ония отвратителни влечуги, наречени крокодили и алигатори. Но тогава аз още не знаех за тях.

Достигнах сушата точно навреме, защото, преди да сляза, дойде отливът и течението започна да ме носи обратно в открито море, откъдето още малко и сигурно никога нямаше да се върна. Наистина през последните десет минути трябваше да напрегна всички сили, за да карам бурето към брега. Накрая забелязах, че то плаваше на не повече от четири фута дълбочина и аз се смъкнах от него, изгазих и се проснах на брега да си почина и да благодаря на бога, че по чудо се бях спасил. Но жаждата, която сега ме мореше по-страшно от всякога, не ме остави да лежа дълго. Олюлявайки се, станах и тръгнах по брега на реката, докато стигнах една локва с дъждовна вода, сладка и добра за пиене. Пих, плаках от радост при вкуса на водата и пак пих до насита. Само човек в моето положение знае какво е водата в такъв момент. Не мога да го опиша. След като се напих и измих морската сол от тялото и лицето си, извадих остатъка от рибата, изядох я и така, освежен и подкрепен, се проснах под сянката на един храст с бели цветове и веднага заспах.

Когато отворих очи, наоколо беше нощ и несъмнено щях да спя още дълго, ако не бяха ужасният сърбеж и болката по цялото ми тяло. Накрая скочих и започнах да кълна като обезумял. Отначало не можех да разбера причините за моите мъки, докато не забелязах, че въздухът гъмжи от подобни на комари насекоми, които издаваха някакво писукане, после кацаха по тялото ми, смучеха кръв и едновременно с това пускаха отровата си в раната. Тези ужасни насекоми испанците наричаха москитос. Но те не бяха единствените летящи същества, защото стотици други мушици, не по-големи от глава на карфица, се впиваха здраво в мен като булдог в мечка, набиваха се в месото и оставяха там гнойни рани. Това бяха кърлежи, испанците им казваха гарапатас, но за мен те бяха просто малки щипци. Имаше и други видове, много на брой, различни по форма и размери, но с едно общо качество — всички хапеха и всички бяха отровни. Цяла нощ тази напаст едва не ме подлуди. Нямаше начин да се отърва от тях. Призори отидох и легнах във водата, като мислех, че ще облекча страданията си. Но не минаха и десет минути, и видях как един огромен крокодил се надига от калта до мен. Скочих към брега страшно изплашен, защото не бях виждал досега по-чудовищно и зло животно, и пак попаднах сред летящите и пълзящите насекоми, които ме чакаха там с хиляди. Но стига за тези гнусни насекоми!