Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (11)

VIII Глава
Втората среща

Да не си помислите, че зает с всички тия неща, съм забравил целта на моето идване в Испания, а именно да отмъстя на Хуан де Гарсия за убийството на майка ми. Не беше така. Още щом се настаних в къщата на Андрес де Фонсека, най-старателно се залових да издирвам къде може да е Де Гарсия, но без резултат.

Когато обмислих нещата хладнокръвно, разбрах, че почти нямам шанс да го намеря в този град. Наистина в Ярмът той беше казал, че се отправя за Севиля, но кораб със същото име не бе пристигнал нито в Кадис, нито бе плавал по Гуадалкивир, пък и едва ли човек, извършил убийство в Англия, ще вземе да разправя къде заминава. Все пак продължих да търся. Къщата на майка ми и баба ми беше изгоряла и тъй като двете бяха живели доста самотно, след двадесет години никой не си спомняше вече за тях. Открих само една старица, която сега живееше в пълна нищета. Някога тя била прислужница при баба и добре познаваше майка ми, въпреки че не е била в къщата по време на маминото бягство в Англия. От тази жена събрах някаква информация, без да й казвам, разбира се, че съм внук на старата й господарка.

Изглежда, след като майка ми избягала с баща ми в Англия, Де Гарсия започнал да преследва моята баба и негова леля чрез съдебни процеси и разни други средства, докато я докарал до просия и я оставил да умре в това положение. Толкова бедна била, че я погребали в общ гроб. Сетне старицата, моята осведомителка, ми каза, че Де Гарсия извършил някакво престъпление и трябвало да напусне страната. Не си спомняше какво било престъплението, но то станало преди петнадесет години.

Всичко това научих три месеца след пристигането си в Севиля и въпреки че представляваше интерес за мен, не ми помогна много в издирването.

Четири-пет дни по-късно, когато се прибирах вечерта в къщата на моя учител, срещнах една млада жена да излиза от двора. На лицето си имаше плътен воал, но вниманието ми привлече красивата й фигура и неудържимите й ридания, от които тялото й се тресеше. Вече бях свикнал на подобни гледки, защото повечето от тези, които търсеха съвета на учителя ми, имаха сериозни причини да плачат, и я отминах, без да кажа нищо. Но когато влязох в приемната, споменах, че съм срещнал една жена навън, и попитах дали не я познавам.

— О, племеннико — Фонсека вече винаги ме наричаше така, а напоследък се и отнасяше към мен, сякаш наистина му бях роднина, — тъжен случай. Но не я познаваш. Тя не е от редовните ми пациентки. Бедно момиче от благородническо потекло. Станала монахиня, дала обет, но се появил един галантен кавалер, срещали се тайно в градината на манастира, той й обещал да се оженят, ако избяга с него дори, както разбрах, изиграл някаква комедия с женитбата им и всичко останало. После я изоставил, а тя чака дете. Нещо повече, ако свещениците я хванат, вероятно ще трябва да умре бавно и мъчително, зазидана в манастирската стена. Дойде при мен за съвет и ми донесе някои сребърни украшения вместо хонорар. Ето ги.

— И ти ги взе?

— Да, взех ги. Винаги вземам хонорар, но й върнах стойността им в злато. Освен това й казах къде да се скрие, докато престанат да я търсят. Само не исках да й кажа, че любовникът й е един от най-големите негодници в Севиля. Има ли смисъл? Все едно — тя повече няма да го види. Шшт! Херцогинята идва. Астрологически случай. Къде са хороскопите и жезълът? А, да, и кристалната топка? Хайде, загаси светлината, дай ми книгата и изчезвай.

Подчиних се и след малко срещнах голямата дама. Едра жена, съпроводена от компаньонката си, боязливо вървеше по тъмния коридор, за да научи предсказанието на звездите и да плати много златни песети за това. От нейния вид ме напуши такъв смях, че бързо забравих за другата жена и нейната мъка.

Сега ще ви разкажа как за втори път срещнах своя братовчед и враг Де Гарсия. Веднъж в полунощ, два дни след като видях дамата със закритото под воала лице, попаднах в една безлюдна част на стария град, където рядко можеше да се види минувач. Съвсем не беше безопасно да се движиш сам по тези места в такъв късен час, но работата, с която бях натоварен от учителя си, не търпеше отлагане. А и нямах врагове и бях въоръжен с оная сабя, която взех от Де Гарсия в Дичингам, сабята, която беше убила майка ми и, надявам се, щеше да ми помогне да отмъстя за нейната смърт. В използването на това оръжие вече бях станал много добър, тъй като всяка сутрин вземах уроци по фехтовка.

Бях свършил работата си и бавно вървях към къщи, замислен над това, колко странен бе сегашният ми живот и колко се различаваше от детството ми в долината на Уейвни и от още много други неща. Мислех и за Лили, питах се как прекарва времето си, дали брат ми Джефри не я преследва да се ожени за него и дали ще успее да устои пред неговото упорство и пред упорството на баща си. Като вървях и размишлявах така, аз стигнах до шлюза, откъдето се откриваше гледка към река Гуадалкивир, облегнах се на ниската стена и безгрижно се залюбувах на нощната красота. Нощта наистина беше хубава. След толкова години още си я спомням. Всеки, който познава Севиля, може да каже, че няма по-красива гледка от широко разлелите се води на Гуадалкивир, осветени от августовската луна, и скупчените като гроздове къщи в старинния град.

Както стоях облегнат на стената и гледах, видях, че един мъж мина по стълбите зад мен и изчезна в сянката на улицата. Не му обърнах внимание, но след малко чух далечни неясни гласове. Извих глава и открих, че мъжът разговаряше с една жена, с която се срещна в началото на пътеката, водеща към шлюза. Несъмнено това беше любовна среща и тъй като подобни гледки са интересни за всички, особено за младите, започнах да наблюдавам двойката. Скоро разбрах, че в тази среща нямаше ни най-малко нежност поне от страна на мъжа, който непрекъснато отстъпваше назад към мен, сякаш бързаше да се върне на лодката, с която без съмнение беше дошъл. Това много ме учуди, защото луната освети лицето на жената, и макар отдалеч, видях, че тя беше много красива. Лицето на мъжа не успях да зърна, през цялото време той беше с гръб към мен и широкото му сомбреро го засенчваше. Мъжът се дърпаше, жената го следваше и толкова се приближиха до мен, че вече чувах какво си говорят. Жената молеше:

— Не, ти няма да ме изоставиш, след като се ожени за мен и след всичко, в което ми се закле. Няма да ти даде сърце да ме зарежеш. Захвърлих всичко заради теб. Намирам се в голяма беда. Аз… — тук гласът й толкова затихна, че не разбрах какво каза.

После той заговори:

— Прекрасна моя, обожавам те както винаги. Но трябва да се разделим за известно време. Ти си ми много задължена, Исабела. Аз те измъкнах от оня гроб, научих те какво е да живееш и да обичаш. Без съмнение с твоя чар и с твоите достойнства ще имаш полза от това, на което те научих. Пари не мога да ти дам, защото нямам излишни, но аз ти дадох опит, който струва много повече. Трябва да се разделим за известно време и сърцето ми се къса. При все че

в по-жарките земи

греят съвсем други очи

аз… — и продължи толкова тихо, че нищо повече не разбрах.

Той говореше, а аз целият се разтреперих. Сцената наистина беше трогателна, по не това ме развълнува толкова силно, а гласът на мъжа и държанието му, което ми напомняше… не, не, не може да бъде!

— О, защо си толкова жесток! Как ще оставиш жена си в беда? Вземи ме с теб, Хуан, умолявам те! — и тя го хвана за ръката и се притисна в него.

Той грубо я отблъсна. Широката му шапка падна на земята и луната освети лицето му. Господи! Това беше той, Хуан де Гарсия, и никой друг! Не можех да го сбъркам. Видях жестокото, с дълбоки бръчки лице, високото чело и белега на него, тънката язвителна уста, острата брадичка и къдравата коса. Случаят ми помогна да го срещна и аз трябваше да го убия, иначе той щеше да ме убие.

Направих три крачки, застанах пред него и измъкнах сабята:

— Какво, гълъбче, и телохранител ли си имаш? — каза той, като отстъпи назад изненадан. — Какво желаете, сеньор? Дошли сте да защитите една красавица, изпаднала в беда ли?

— Дошъл съм да отмъстя за една убита жена, Хуан де Гарсия. Спомняте ли си брега на реката, далеч оттук, в Англия, където срещнахте добре позната ви жена и я оставихте там мъртва. Ако нея сте забравили, ще си спомните поне това, което нося със себе си, за да ви убия. — И аз завъртях пред очите му сабята, която някога беше негова.

— Господи! Онова английско момче, което… — и спря.

— Да, Томас Уингфийлд, който ви наби и ви върза, а сега възнамерява да изпълни клетвата си, като завърши започнатото тогава. Защитавайте се, Хуан де Гарсия, иначе ще ви съсека на място.

Щом Де Гарсия чу тази реч, която днес ми изглежда доста театрална, макар и произнесена строго и сериозно, доби изражението на уловен в капан вълк. Но видях, че няма намерение да се бие, не защото е страхливец и, честно казано, той не беше страхливец, а от суеверие. Както разбрах по-късно, той се боеше да се бие с мен, защото смяташе, че му е съдено да умре от моята ръка. Затова се опитал да ме убие, когато се срещнахме първия път.

— Дуелът си има правила, сеньор — рече той вежливо. — Не е прието да се бием без секунданти и в присъствието на дама. Ако имате някакви оплаквания срещу мен, въпреки че не разбирам за какво става дума и не знам името, с което ме наричате, готов съм да се срещнем където искате и когато искате.

През цялото време гледаше през рамото ми и търсеше начин да избяга.

— Сега ще се бием — отвърнах аз. — Измъквайте сабята си или ще ви убия.

Тогава той измъкна сабята си и започнахме отчаяна схватка, докато искри се разлетяха и звънът на стомана отекна в тихата улица. В началото предимството беше на негова страна, тъй като моята омраза ме правеше необуздан, но бързо се оправих и станах по-хладнокръвен. Исках да го убия, дори повече, знаех, че ще го убия, ако нещо не застане между нас. Той беше по-изкусен фехтовчик от мен. До срещата ни в Дичингам аз не бях виждал испанска рапира, но на моя страна бяха младостта и справедливостта. Освен това аз имах желязна ръка и очи на ястреб.

Бавно го притисках назад и колкото по-нападателни и добри ставаха моите удари, толкова по-прибързано ми отговаряше той. Два пъти го докоснах — веднъж в лицето и веднъж го притиснах с гръб към стената, откъдето пътят водеше към шлюза. Той вече не нападаше, само отбиваше атаките ми. И тогава, когато победата почти беше в ръцете ми, се случи нещо непредвидено. Жената, която объркано ни наблюдаваше, разбра, че неверният й любовник е в смъртна опасност, сграбчи ме отзад и закрещя за помощ. Бързо се освободих от нея, но Де Гарсия, виждайки предимството си, подло ме мушна в дясното рамо, като едва не ме осакати, и сега на свой ред аз трябваше да мина в отбрана, за да запазя живота си. Писъците на жената бяха чути и изведнъж от ъгъла към нас се затичаха стражите, като свиреха за помощ. Де Гарсия ги видя, бързо отстъпи, обърна се и избяга през шлюза. Жената също изчезна, но не разбрах къде.

Стражите дойдоха, началникът им се приближи до мен и ме хвана. Носеше фенер. Ударих фенера с дръжката на сабята, той падна на пътя и пламна като огън. Тогава аз също се обърнах и хукнах, защото не исках да ме завлекат пред градските съдии като скандалджия, и в желанието си да избягам, забравих, че Де Гарсия също избяга. Трима от стражите ме подгониха, но бяха едри мъже, бързо се задъхаха и само след половин миля вече се намирах далеч от тях. Поспрях да си поема дъх и си спомних, че загубих Де Гарсия и не знаех кога пак ще го намеря. Най-напред реших да се върна да го потърся, но разумът ми подсказа, че е безполезно. Само щях да попадна в ръцете на стражите, които щяха да ме познаят по раната, започнала вече да ме боли. Затова си отидох вкъщи, проклинайки късмета си и жената, която ме сграбчи отзад точно когато щях да нанеса смъртоносния удар, както и неумението си да се бия, без да се бавя. Два пъти можех да го промуша и двата пъти изчаках от излишна предпазливост и превъзбуда. Изпуснах шанса си и кой знае колко време щеше да мине, докато ми се удаде пак такава възможност.

Как щях да го открия в този голям град? Макар че не бях помислил за това, несъмнено Де Гарсия се подвизаваше под фалшиво име също както в Ярмът. Жалко, че бях толкова близо до отмъщението и го пропуснах.

Стигнах вкъщи. Реших, че ще е най-добре да отида при Фонсека и да го помоля за помощ. Досега нищо не му бях казал по този въпрос, защото винаги съм предпочитал да действам самостоятелно, и още не бях говорил за миналото си дори с него. Отидох в стаята, където обикновено приемаше пациентите си, но той спеше и ми беше оставил бележка да не го будя тази нощ, тъй като се чувствал много отпаднал. Превързах сам раната си и също легнах да спя, недоволен от съдбата си.

Сутринта влязох в стаята на учителя си. Той още не беше станал, повален от някаква внезапна слабост, началото на едно заболяване, което го вкара в гроба. Докато му приготвях лекарството, той забеляза раната на рамото ми и ме попита какво се е случило. Бързо се възползвах от случая.

— Имаш ли търпение да ме изслушаш? — попитах аз. — Нужна ми е твоята помощ.

— Да, позната история, лекарят не може сам да се лекува — отвърна той. — Говори, племеннико.

Тогава седнах до леглото му и разказах всичко, нищо не скрих. Разказах му за любовта между майка ми и баща ми, за моето детство, за убийството на мама от Де Гарсия и за дадената от мен клетва да му отмъстя. Накрая му разказах какво се случи предната нощ и как врагът ми се изплъзна. Аз говорех, а Фонсека, увит в скъпия си мавритански халат, седеше в леглото, подпрял коляно на брадата си, и наблюдаваше лицето ми с проницателните си очи. Докато не свърших, не каза нито една дума, не направи нито един жест.

— Какъв невероятен глупак си ти, племеннико — рече той накрая. — Повечето младежи грешат заради прекалената си прибързаност, ти бъркаш от прекалена предпазливост. Заради тази твоя предпазливост пропусна шанса си снощи и пак заради тази прекалена предпазливост скри историята си от мен и изпусна още по-голяма възможност. Не разбра ли досега, че при подобни случаи хората се съветват с мен, и виждал ли си ме някога да издам нечия тайна, дори на съвършено непознат човек? Защо се боеше да ми се довериш тогава?

— Не знам. Исках първо сам да го потърся.

— Гордостта не води до добър край, племеннико. А сега слушай! Ако знаех твоята история преди месец, досега Де Гарсия щеше да е мъртъв, при това не от твоята ръка, а от закона. Познавам този човек от дете и знам достатъчно за него, че два пъти могат да го обесят, ако реша да проговоря. Нещо повече, познавах и твоята майка, момчето ми. Сега разбирам защо лицето ти още в началото ми се стори познато. Ти много приличаш на нея. Аз бях този, който подкупи Светата инквизиция и освободи баща ти, макар че никога не съм го виждал. Аз уредих бягството им. Оттогава четири-пет пъти държах Де Гарсия в ръцете си ту под едно име, ту под друго. Веднъж дори той сам дойде при мен като клиент, но отказах да си цапам ръцете с неговите злодейства. Той е най-големият негодник, когото познавам в Севиля, а това вече е много. Но той е и най-умният, и най-отмъстителният. Животът му е низ от престъпления. Много убийства тежат на съвестта му. Злодействата не му помогнаха да преуспее и той си остана неизвестен авантюрист, който преживява чрез изнудване или за сметка на жените, които постепенно ограбва и разорява. Подай ми оная книга от масата и ще ти кажа още неща за този твой Де Гарсия.

Направих, каквото ми нареди, и му дадох тежките пергаментови томове, всеки от тях подвързан с кожа и написан с шифри.

— Това са моите записки — рече той. — Никой не може да ги разчете освен мен. Да погледнем в азбучния показател. Аха, ето го! Дай ми том трети и отвори на страница двеста и първа.

Изпълних казаното, сложих книгата на леглото пред него и той зачете неясните знаци с такава лекота, сякаш бяха най-обикновени букви.

— Де Гарсия, Хуан, ръст, външност, семейство, фалшиви имена и т.н. Ето и неговата история. Слушай!

Последваха две страници гъсто изписани знаци, чието значение Фонсека ми превеждаше, докато четеше. Всичко беше казано накратко, но такива богати записки никога не съм виждал — нито преди, нито след това. Тук срещу името на този мъж бяха събрани всички престъпления, които едно човешко същество може да извърши само за да задоволи страстите си и отмъстителната си ненавист или за да се сдобие със злато.

В този черен списък имаше две убийства: на един прободен с нож съперник и на една отровена любовница. Имаше и още по-лоши неща, толкова срамни, че не може да се пише за тях.

— Несъмнено не всичко за него е достигнало до мен — каза Фонсека спокойно, — но за тия неща знам със сигурност, а когато го хванат, едно от тези убийства може да бъде доказано. Чакай, дай ми мастилото, трябва да добавя нещо.

И той написа със своя почерк: „През май 1517 година въпросният Де Гарсия отплава за Англия с търговска цел и там, в Дичингамската енория, графство Норфолк, уби Луиса Уингфийлд, с моминско име Луиса де Гарсия, негова братовчедка, за която някога е бил сгоден. През септември същата година, или приблизително по това време, чрез фалшива сватба съблазнил и изоставил дона Исабела от знатния род Сигенса, монахиня от един манастир в града.“

— Какво? — възкликнах аз. — Нима младата жена, която те търси преди две нощи, е същата, която Де Гарсия е изоставил?

— Същата е, племеннико. Нея си чул снощи да го моли. Ако преди два дни знаех това, което знам днес, злодеят вече щеше да е в затвора. А може би още не е късно. Болен съм, но ще стана и ще видя какво мога да направя. Остави на мен, племеннико. Ти иди да се оправяш, а тази работа остави на мен. Ако нещо може да се стори, аз ще го сторя. Чакай, кажи на куриера да се приготви. Тази вечер ще науча всичко, което може да се научи.

През нощта Фонсека изпрати да ме извикат.

— Направих някои справки — рече той. — Даже предупредих служебните власти, за пръв път от много години, и сега те търсят Де Гарсия както копои избягал роб. Но нищо не се знае за него. Безследно изчезнал. Писах в Кадис, защото може да е стигнал дотам по реката. Само едно нещо открих. Стражите са хванали сеньора Исабела, разбрали са, че е избягала от манастира, и са я предали в ръцете на Светата инквизиция, където ще гледат делото, или с други думи — ще докажат вината й. Чака я смърт.

— Може ли да бъде спасена?

— Невъзможно е. Ако беше послушала съвета ми, нямаше да я хванат.

— Може ли човек да се свърже с нея?

— Не. Преди двадесет години можеше да се направи нещо, но сега инквизицията е по-сурова и по-неподкупна. Златото там не върши работа. Повече нито ще я видим, нито ще я чуем, освен ако в предсмъртния си час не поиска да говори с мен и й окажат тази милост, но се съмнявам. Не вярвам да пожелае такова нещо. Успее ли да скрие позора си, може да избяга, но е малко вероятно. Не гледай така тъжно, племеннико, религията се нуждае от жертви. Може би за нея е по-добре да умре така, вместо да живее дълги години погребана жива в манастира. А така ще умре само веднъж. Нека кръвта й тежи на съвестта на Де Гарсия!

— Амин! — отвърнах аз.