Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (27)

XXIV Глава
Нощ на страх

Дълго преди да се събудя този ден, решенията на Съвета вече бяха изпълнени и мостовете по високата магистрала, там, където дигите пресичаха издигнатите през езерото пътища, бяха разрушени. Следобед, облечен като индиански войн, отидох с Куаутемок и още няколко генерали на преговори с Кортес, който стоеше на същата онази кула на двореца, на която стоеше Монтесума, когато стрелата на Куаутемок го повали. Няма какво много да кажа за тези преговори. Спомням си ги само защото тогава за пръв път, откак напуснах табасконите, видях Марина отблизо и чух нейния нежен приятен глас. И сега както винаги тя беше до Кортес и превеждаше предложенията му за мир с ацтеките. Едно от тях ми доказа, че Де Гарсия не си е губил времето напразно. Искаха да разменят спасилия се от жертвения олтар на теокали лош бял човек с няколко ацтекски пленници, за да го обесят като шпионин, дезертьор и предател на испанския император. Слушах и се чудех дали Марина знаеше, че „лошият бял човек“, за когото говореше, е приятелят й от Табаско.

— Както виждаш, имаш късмет, че остана сред ацтеките, Теул — засмя се Куаутемок, — защото твоите щяха да те поздравят с въжето.

После той отвърна на Кортес, без да му каже нищо за мен, че всички испанци трябва да се приготвят да умрат.

— Много от нашите загинаха — говореше той, — но и вие ще загинете, теули. Ще загинете от глад и жажда, ще загинете по олтарите на боговете. Няма спасение за вас, теули. Мостовете са разрушени.

Сетне започна стрелба със стрели и аз се върнах в двореца да кажа на жена си Отоми какво успях да узная за състоянието на баща й Монтесума, за когото испанците заявиха, че е на смъртен одър, и за двете й сестри, заложници в щабквартирата им. Казах й също, че искат да се предам. Тя ме целуна и усмихната рече, че макар сега животът ми да е обременен от нея, по-добре така, отколкото да попадна в ръцете на испанците.

Два дни по-късно дойде вестта, че Монтесума е мъртъв, и малко след това испанците предадоха на ацтеките тялото му, облечено във великолепни царски одежди, за да бъде погребано. Положиха го в приемната зала на двореца, откъдето през нощта бързо и тайно го откараха в Чапултепек и го погребаха без големи церемонии, защото се страхуваха, че в яростта си хората могат да го разкъсат на парчета. Стоях до разплаканата Отоми и гледах за последен път лицето на този нещастен владетел, чието блестящо царуване завърши така безславно. Докато го гледах, се чудех какви други страдания биха могли да се сравнят с неговите. Той умираше без висок ранг, намразен от поданиците си, които сам предаде, умираше като пленник на чуждестранни вълци, които разкъсваха сърцето на страната му. Нищо чудно тогава, че Монтесума махнал превръзките си и не давал да се погрижат за раните му. Защото истинската рана беше в душата му, толкова дълбоко беше заседнала, че никакъв цяр не можеше да я излекува, освен цяра, наречен „смърт“. Но вината не беше само негова. Дяволите, които той почиташе като богове, му отмъстиха, като му внушиха суеверията на злата си религия. Затова и боговете, и техните върховни жреци трябваше да потънат в разруха. Ако не бяха вселили този невероятен ужас у него, испанците нямаше да стъпят в Теночтитлан и ацтеките щяха да останат свободни още много години. Но провидението пожела друго и този мъртъв и опозорен монарх беше негово оръдие.

Такива мисли минаваха през главата ми, загледан в тялото на великия Монтесума, когато Отоми спря да плаче, целуна мъртвия и високо извика:

— О, татко, добре, че си мъртъв, защото всички, които те обичахме, не искахме да те видим как живееш в робство и срам. Дано боговете, които ти почиташе, ми дадат сила да отмъстя за теб и ако те не са богове, дано намеря тази сила в себе си. Заклевам ти се, татко, до последния си войн ще мъстя за теб.

После взе ръката ми и без да каже нито дума повече, се обърна и отмина. И както ще видите, тя удържа клетвата си.

През този ден и на следващата сутрин имаше сражения с испанците, които ни нападнаха, за да запълнят пробивите в дигите на шосето. Успяха, макар че претърпяха някои загуби, но и това не им помогна, защото още щом се обърнаха, ние пак отворихме дигите. Тогава аз за пръв път участвах в битка и въоръжен с лъка си, изработен по английски образец, свърших добра работа. Случи се така, че първата си стрела хвърлих по моя омразен враг Де Гарсия, но и тук късметът ми беше както досега, защото дали от липса на опит, или от превъзбуда, аз се прицелих твърде високо въпреки лесната цел и стрелата прониза желязото на шлема му, олюля го на седлото, но нищо повече. Все пак това попадение, колкото и лошо да беше, ме прослави сред ацтеките, които бяха слаби стрелци и още не бяха виждали стрела да пробие испански бойни доспехи. И аз нямаше да успея, ако не бях събрал зъбци от арбалетите на испанците и не ги бях закрепил към моите стрели. От късо разстояние и при добра цел трудно ще се намери испанска броня, която да устои на стрели, направени по този начин.

След битката от първия ден бях назначен за генерал на отряд от три хиляди стрелци, дадоха ми бойно знаме и пищно облекло на племенен вожд. Най-много се зарадвах на ризницата, свалена от тялото на един испански конник. Много години носех тази ризница, под памучните си доспехи и неведнъж тя ми спаси живота, защото куршумите не можеха да пробият двойната броня.

Бях поел командването на стрелците си само от двадесет и четири часа — време, съвсем недостатъчно да ги науча на дисциплина, която много им липсваше, при все че бяха смели мъже, — когато случаят наложи да ги хвърля в сериозен бой. Това стана в една злочеста нощ, известна до днес сред испанците като „ноче тристе“^[1]. Следобед в двореца се събра Съветът, на който взех думата и казах, че теулите сигурно мислят да напуснат града, щом се стъмни, иначе нямаше да бързат да запълват пробивите в дигите. На това Куитлауа, който след смъртта на Монтесума стана император, макар още да не беше коронован, отвърна, че навярно теулите планират бягство, но никога няма да го направят в тъмното, защото ще се объркат по улиците и дигите.

Аз отговорих, че ацтеките може да не са свикнали да се придвижват и сражават през нощта, но както сами вече видяха, това са обикновени неща за белите, а тъй като испанците знаеха, че ацтеките не воюват нощем, беше още по-вероятно да се опитат да избягат под прикритието на мрака, когато според тях враговете им ще спят. Затова ги посъветвах да поставят часовои по всички входове на шосето. Куитлауа се съгласи и охраната на пътя за Тлакопан възложиха на мен и Куаутемок. Към полунощ двамата с Куаутемок и няколко войни излязохме да обходим постовете, поставени по насипното шосе. Беше много тъмно, валеше ситен дъжд и нищо не се виждаше наоколо, също както есенно време в Норфолк, когато се спускаше вечерната мъгла. Открихме постовете и ги сменихме. Те докладваха, че всичко е спокойно, и вече се връщахме към големия площад, когато изведнъж долових глух шум, сякаш се движеха хиляди хора.

— Чуй — казах аз.

— Теулите бягат — прошепна Куаутемок.

Затичахме се към мястото, където улицата от големия площад водеше до високото шосе, и там, през тъмнината и дъжда, видяхме да проблясват бойни доспехи. Тогава извиках със страшен глас:

— На оръжие! На оръжие! Теулите бягат по шосето за Тлакопан!

Часовоите веднага подхванаха думите ми и започнаха да ги предават от пост на пост, докато заехтяха по целия град. Крещяха ги на всяка улица, на всеки канал, отекваха от покривите на къщите, от площадките на стотиците храмове. Градът се събуждаше с глух ропот, от езерата се чуваше шумът от водата, плискана под ударите на десетки хиляди гребла, сякаш безброй птици бяха изхвръкнали изведнъж от тръстиковите си гнезда. Навсякъде проблясваха факли като падащи звезди, див вой се надаваше от рогове и раковини, а над всичко това се открояваха ударите на барабана от змийска кожа, който жреците ожесточено биеха на теокали.

Скоро глухият ропот прерасна в рев и към насипния път за Тлакопан отвсякъде започнаха да се стичат въоръжени мъже. Някои идваха пеш, но повечето пристигаха с канута, които покриха езерото, докъдето стигаше погледът. И ето, в дълга тънка редица от шосето изскочиха около хиляда и петстотин испанци заедно със седем-осем хиляди тласкали. Двамата с Куаутемок, събирайки хората по пътя, се втурнахме пред тях и стигнахме първия канал, където вече се бяха събрали десетки канута. Челната колона на испанците също стигна канала и битката започна. Що се отнася до ацтеките, те се сражаваха без план и без ред, в тъмнината и в суматохата капитаните им не виждаха хората си, хората не виждаха капитаните си. Но те бяха безбройно множество и горяха само от едно желание — да избият теулите. Загърмя оръдие и ни посипа с град от картечни изстрели. На тяхното проблясване видяхме, че испанците носеха със себе си дървен мост, който поставиха през канала. Тогава ние ги нападнахме. Всеки се биеше сам за себе си. Първата атака на врага отнесе двама ни с Куаутемок на моста като листа, вдигнати от вихрушка, и въпреки че оцеляхме, тази нощ повече не се видяхме. С нас и зад нас се движеше дълга войска от испанци и тласкали, а ацтеките се стичаха от всички страни и се впиваха в бойните им колони като мравки върху ранен червей.

Как да ви опиша всичко, което се случи тази нощ? Не мога, защото аз самият не видях много. Знам само, че два часа се бих като луд. Врагът премина първия канал, но мостът потъна толкова дълбоко, че беше невъзможно да го помръднат, а само на шестдесетина ярда по-нататък течеше втори канал, по-дълбок и по-широк от първия. Можеха да го преминат единствено през мост от трупове. Сякаш адът беше слязъл на тази тясна ивица земя. Изстрелите на оръдието и аркебузите, предсмъртните стонове, воплите от страх, крясъците на испанските войници, бойните викове на ацтеките, цвиленето на ранените коне, плачът на жените, свистенето на профучаващите копия и стрели и глухият шум от удари, всичко това се смесваше в една отвратителна какофония. Дългата колона от испанската войска като подплашено стадо се мяташе ту на едната, ту на другата страна и ревеше. Много от тях се изтърколиха от насипа в езерото и там или бяха убивани, или бяха пренесени с канута за жертвоприношенията, много от тях се удавиха в каналите, а още повече бяха сгазени в калта. Стотици ацтеки също умираха предимно от хората на своето племе, които замахваха и се целеха, без да гледат кого ще ударят или в чии гърди ще попаднат стрелите им.

Аз се сражавах с една малка група, събрала се около мен, и когато зората пукна, показа се страшна гледка. Повечето от останалите живи испанци и техните съюзници тласкалите бяха минали втория канал по мост от труповете на мъртвите си другари заедно с останките от снаряжението, оръжието и торбите със съкровища. Сега вече битката кипеше от другата страна. Но тълпа от испанци и тласкали още пресичаше втория пробив и аз попаднах сред тях ведно с хората, които бяха с мен. Хвърлих се насреща им и изведнъж пред себе си видях лицето на Де Гарсия. Втурнах се с вик към него. Той чу гласа ми и ме позна. Изруга и замахна над главата ми. Тежкият меч се стовари върху изрисувания ми дървен шлем, отсече част от него и ме събори, но падайки, аз му нанесох удар в гърдите с тоягата, която носех, и го повалих на земята. Полузашеметен и заслепен от удара, запълзях към него в бъркотията. Виждах само блясъка на бронята в калта. Хвърлих се отгоре й, сграбчих собственика й за гърлото и двамата се затъркаляхме по склона на насипа към плитките води в края на езерото. Бях отгоре му и със свирепа радост изтрих кръвта от очите си, за да убия най-сетне врага си. Тялото му беше в езерото, но главата му лежеше на брега, а аз исках да го задържа под водата, докато се удави, защото бях загубил тоягата си.

— Най-после, Де Гарсия! — извиках аз на испански и стиснах пръстите си около шията му.

— Пусни ме, за бога — задъхано рече един груб глас под мен. — Глупак, аз не съм индианско псе.

Вгледах се в лицето объркан. Хванах Де Гарсия, но гласът не беше същият, нито лицето беше неговото, а на един загрубял испански войник.

— Кой си ти? — попитах, отпускайки пръсти. — Къде е Де Гарсия, човекът, когото наричате Сарседа?

— Сарседа ли? Не знам. Преди минута се въргаляше по насипа. Събори ме и се прекатури зад мен. Пусни ме, казвам ти. Аз не съм Сарседа, пък и да съм, сега ли е време да уреждаш личните си сметки. Аз съм твой другар, Бернал Диас. Света Богородице! Кой си ти? Ацтек, който говори испански?

— Не съм ацтек. Англичанин съм и се сражавам за ацтеките само за да убия този, когото вие наричате Сарседа. Но с теб нямам сметки за уреждане, Бернал Диас. Бягай, спасявай се, ако можеш. Не, меча ти ще оставя за себе си.

— Англичанин, испанец, ацтек или дявол изсумтя мъжът, когато се измъкна от тинята, — ти си добър човек и ти обещавам, че ако оцелея и ако се случи аз да те хвана за гърлото, ще си спомня как постъпи ти. Сбогом — и без повече шум той се хвърли към брега, потъна в потока от бягащите си сънародници и остави хубавия си меч в моите ръце. Опитах се да го последвам, за да открия врага си, който още веднъж хитро ми се изплъзна, но силите ме напуснаха, защото мечът на Де Гарсия ме беше ранил дълбоко и аз силно кървях. Затова трябваше да остана там, където се намирах, докато не дойде едно кану да ме закара при Отоми. Тя се погрижи за мен и след десет дни пак стъпих на крака.

Това беше участието ми в ноче тристе. Уви! Безплодна победа, въпреки че над петстотин испанци и хиляди от техните съюзници бяха избити. Ацтеките нямаха нито военни умения, нито дисциплина и вместо да преследват испанците, докато не остане и един жив между тях, те се заловиха да ограбват мъртвите и да мъкнат живите за жертвоприношения. Този ден на отмъщение беше скръбен и за Отоми. Двама от братята й, синове на Монтесума, които испанците задържаха като заложници, загинаха в битката.

Що се отнася до Де Гарсия, не можах да науча какво е станало с него, нито дали е жив или мъртъв.