Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (38)

XXXV Глава
Последното жертвоприношение на отомийките

Тук, в двора на теокали, на светлината на горящите къщи, тъй като по време на щурма испанците подпалиха града, събрахме хората, за да разбера, че сме останали около четиристотин боеспособни войни, почти две хиляди жени и множество деца. Въпреки че тази теокали не беше толкова висока като големия храм в град Мексико, склоновете й бяха по-стръмни, облицовани отвсякъде с дялан камък, а откритата площадка на върха по-широка — двеста крачки от всички страни, застлана с мраморни плочи. В центъра й се намираха храмът на бога на войната, където още стоеше статуята му, въпреки че от много години никой не му се кланяше, жертвеният камък, олтарът на огъня и хранилището на жреците. Освен това пред храма и между него и жертвения камък имаше дълбока циментирана дупка с размерите на огромна стая, в която някога се е съхранявало зърното за гладни години. Бях наредил да напълнят тази яма с вода, донесена с голям труд до върха на пирамидата, а в самия храм складирах огромно количество храна, така че засега нямахме причини да се страхуваме от гладна смърт.

Но ето че се изправихме пред нова трудност. Колкото и голяма да беше площадката на пирамидата, тя не можеше да укрие дори половината от нас и ако искахме да я защитаваме, някои от множеството, скупчено в подножието й, трябваше да си потърсят друго укритие. Извиках старейшините, с няколко думи поставих въпроса пред тях и оставих те да решат какво да се прави. На свой ред те се посъветваха помежду си и накрая ми дадоха отговор. Бяха постигнали съгласие — болните и ранените заедно с повечето деца и с всички, които желаеха да напуснат теокали тази нощ, да излязат от града, ако могат, а ако не успеят, да се предадат на милостта на испанците.

Казах, че всичко това е добре. И тук, и там все смърт, има ли значение къде ще я срещнат хората. Така избрахме хиляда и петстотин души, дори повече. В полунощ портите се отвориха и ние ги пуснахме. Ужасно беше да се гледа как се сбогуваха те в този час. Дъщери висяха на вратовете на старите си бащи, съпрузи си казваха последно сбогом, майки целуваха мъничките си дечица, отвсякъде се чуваха звуци, издаващи страшна агония, агонията на тези, които се разделяха завинаги. Зарових лице в ръцете си и се запитах, както съм се питал много пъти досега, как може бог, чието име е Милосърдие, да търпи гледки, които раздират даже сърцето на грешния човек.

След малко вдигнах поглед и попитах Отоми, която стоеше до мен, дали няма да прати и нашия син с другите, където щеше да мине за дете на обикновени хора.

— Не, съпруже — отвърна тя. — По-добре да умре с нас, отколкото да живее като роб на испанците.

Най-сетне всичко свърши и вратите се затвориха зад последния човек. Скоро в далечината чухме заплахите на испанските часовои, когато ги забелязаха, и няколко изстрела, последвани от викове.

— Несъмнено тласкалите ги избиват — рекох аз.

Но грешах. След като убили няколко души, испанските командири разбрали, че воюват с невъоръжена тълпа, предимно от възрастни, жени и деца. Капитан Бернал Диас, груб, но милостив човек, наредил да прекратят избиването. Нещо повече дори. Когато отделил всички работоспособни хора заедно с по-силните деца, способни да понесат уморителното пътуване, за да ги продаде като роби, той оставил другите от тази тъжна група да отидат кой където иска. И те отишли, но какво е станало с тях, не знам.

Нощта прекарахме в двора на теокали, но преди да съмне, заповядах на жените и децата, които останаха с нас, да се качат на пирамидата, защото се досещах, че испанците ще ни нападнат в зори. Бяха може би около шестстотин, защото малко от момичетата или от омъжените, но още млади и красиви жени се съгласиха да напуснат нашето убежище. Стотина мъже обаче се предадоха на милостта на испанците заедно с бежанците. Останах с триста боеспособни войни да чакам нападението под прикритието на стените на храма. В зори то започна и до пладне, независимо от всичките ни усилия стената беше превзета. Оставяйки почти сто човека убити и ранени, аз бях изтласкан към виещия се път, водещ към върха на пирамидата. Тук пак ни атакуваха, но пътят беше стръмен, тесен и численото им превъзходство не им даваше голямо предимство, така че накрая ние ги отблъснахме, нанасяйки им загуби, и този ден нямаше повече сражения.

Нощта прекарахме на върха на пирамидата. Бях толкова уморен, че след като се наядох, дълбоко заспах. Сутринта боят се поднови, но този път с повече успех за испанците. Крачка по крачка, под силния обстрел на мускетите и оръдията те ни принудиха да отиваме назад и нагоре. Цял ден продължи битката по тесния път, виещ се от тераса до тераса на пирамидата. Накрая при залез-слънце предният отряд на врага се появи на най-горната площадка и се втурна към храма в средата. До този момент жените само гледаха, но сега една от тях скочи и извика високо:

— Хванете ги! Малко са!

Тогава с яростни писъци тълпата от жени се хвърли върху уморените испанци и тласкали и ги събори с числеността си. Много от жените бяха убити наистина, но удържаха победа, плениха жертвите си, завързаха ги здраво на медните халки, останали по камъните на площадката от времето, когато тук се извършваха жертвоприношения, и техният брой беше толкова голям, че жреците се страхуваха жертвите им да не избягат. Наблюдавах заедно с войните си тази гледка изумен и извиках:

— Какво! Мъже отоми, нима жените са по-смели от нас?

Без повече приказки, последван от стотина мои войни, аз се втурнах отчаяно надолу по стръмната тясна пътека.

На първия завой срещнахме основния отряд от испанци и от техните съюзници, които бавно се изкачваха нагоре, сигурни в победата си. Толкова силна беше изненадата им от срещата с нас, че мнозина от тях полетяха от пътеката надолу и се затъркаляха по стръмните склонове на пирамидата. Виждайки съдбата на другарите си, останалите се поколебаха, после започнаха да отстъпват. След малко нашият натиск се стовари и върху тях, те на свой ред събориха другите отдолу, докато накрая ги обхвана паника и със силни викове дългата колона мъже, извиваща се по пирамидата от основата й до върха, потърси спасение в бягство. Но мнозина не го намериха, защото връхлитащите отгоре хора мачкаха с нарастваща сила другите отдолу и много от тях умираха, тъй като пирамидата нямаше нищо, за което да се захванат. Загубеше ли човек опора на пътеката, той падаше и спираше чак когато тялото му стигнеше двора долу. Така само за петнадесет минути изгубиха всичко, което бяха завоювали този ден, защото освен пленниците на върха на теокали не остана нито един техен жив човек. Толкова силен ужас ги беше обхванал, че пренасяйки убитите и ранените, те се оттеглиха под прикритието на нощта в лагера си, отвъд стените на двора.

Уморени, но тържествуващи, ние се отправихме обратно към върха на пирамидата, но след завоя на втората площадка, на стотина крачки над основата, през главата ми мина една мисъл и заедно с хората край мен се залових да я осъществя. Изкъртихме камъните, с които беше покрит пътят, започнахме да ги търкаляме по склоновете и така, слой след слой, махнахме каменната облицовка и земята под нея, докато от пътеката остана една зееща яма, над триста фута широка.

— Сега — казах аз, преценявайки свършеното на светлината на изгряващата луна, — за да стигнат гнездото ни, на испанците ще им трябват криле.

— Да, Теул — отвърна един до мен, — но какви криле ще трябват на нас?

— Крилете на смъртта — отвърнах аз мрачно и започнахме да се изкачваме.

Беше почти полунощ, когато стигнах храма, тъй като работата по разрушаването на пътя трая много часове и отгоре ни бяха донесли храна. Когато приближих, изумен дочух тържествено песнопение и още повече се изумих, когато видях, че вратите на храма на Уицил са отворени и свещеният огън, който не беше горял от много години насам, отново зловещо светеше на олтара. Ослушах се. Лъжех ли се, или наистина чувах ужасната песен на жертвоприношението? Не, дивият й рефрен пак звънтеше в тишината:

На Теб принасяме жертва!

Спаси ни, о, Уицил,

Уицил, Всевишний бог!

Хвърлих се напред, завих зад ъгъла на храма и застанах лице в лице с миналото. Защото там, както в ония времена, сега имаше паби в черни роби, с разпуснати по раменете дълги коси и с ужасните обсидианови ножове на поясите си. Вдясно от жертвения камък се намираха хората, отредени за бога. Водеха вече първата жертва, един тласкал. Ръцете и краката му държаха мъже в жречески одежди. До него, нагизден с алената жертвена дреха, стоеше един от моите капитани. Спомних си, че някога, преди да забраним идолопоклонничеството в Града на боровете, той служеше като жрец на Тескат. В широк кръг около него го наблюдаваха жени, от чиито устни излизаше ужасното песнопение.

Всичко разбрах. В отчаянието си, обезумели от загубата на бащи, съпрузи и деца и от жестоката си съдба, изправили се пред сигурна смърт, огънят на старата вяра се бе разгорял в дивашките им сърца. Имаха храм, имаха жертвен камък и всичко необходимо за жертвоприношение, в ръцете си държаха и жертви, пленени във война. За последен път искаха да се насладят на отмъщението, да извършат жертвоприношение за боговете на своите предци, както го бяха правили бащите им преди тях, а за жертви бяха избрали победоносните си врагове. Да, и те самите трябваше да умрат, но така поне душите им щяха да се отправят към Обителта на слънцето, пречистени с кръвта на проклетите теули.

Казах вече, че песнопението се изпълняваше от жените, загледани свирепо в жертвите си, но не съм ви разкрил още целия ужас, който видях. Пред тях, облечена в бели одежди, с блестяща на гърдите й смарагдена огърлица, подаръка на Куаутемок, с царствени зелени пера в косите, стоеше дъщерята на Монтесума, Отоми, моята съпруга, и с малък жезъл в ръка тактуваше в ритъма на смъртното песнопение. Никога не бях я виждал по-красива и по-страшна. Това не беше същата Отоми. Къде бе нежната й усмивка, къде бе нежният й поглед? Пред мен стоеше живото Отмъщение в женски образ. В миг прозрях истината, макар и не докрай. Отоми, която не беше християнка, но беше благосклонна към християнската вяра, Отоми, която от години говореше само с гняв за тези ритуали и всяко нейно действие, всяка нейна дума бяха изпълнени с доброта, в душата си бе останала идолопоклонничка и дивачка. През цялото време добре беше скривала тази си страна, а може би и тя самата не е знаела всички тайни на сърцето си, защото само два пъти бях забелязал нещо от потулената свирепост на дивашката й кръв. Първия път, когато Марина й донесе роклята, с която трябваше да избяга от лагера на Кортес, и тя заговори за тази рокля, и втория път същия ден, когато изигра ролята си пред тласкала и със собствените си ръце го уби, докато той се беше надвесил над мен.

Всички тези мисли минаха през главата ми в краткия миг, в който Отоми тактуваше, другите припяваха, а пабите мъкнеха обречения тласкал.

В следващия момент се намерих до нея.

— Какво става тук? — попитах аз сурово.

Отоми ме погледна със студен недоумяващ празен поглед, сякаш не ме познаваше.

— Отдръпни се, бели човече! — отвърна тя. — Не е позволено чужденците да се месят в обредите ни.

Стоях объркан, не знаех какво да правя, а огънят гореше и песнопението се извисяваше пред статуята на Уицил, на демона Уицил, разбуден след дългогодишен сън.

Отново и отново звучеше тържественият химн. Отоми тактуваше с малкия абаносов жезъл и отново, и отново се надигаше победоносният вик до безмълвните звезди.

Събудих се от този сън, злокобен сън, измъкнах меча си и се втурнах към жреца при олтара да го убия. Мъжете не помръднаха, но жените се оказаха по-бързи от мен. Преди да вдигна меча, преди да кажа и една дума, те скочиха отгоре ми като ягуари и като ягуари засъскаха и заръмжаха в ухото ми.

— Махни се, Теул — казваха те, — за да не те опънем на камъка заедно с братята ти.

И продължавайки да съскат, ме избутаха оттам.

Оттеглих се в сянката на храма и се опитах да измисля нещо. Погледът ми падна на дългата редица жертви, които чакаха своя ред. Тридесет и един човека още бяха живи, петима от тях испанци. Изглежда, убийците ги пазеха за края на тържеството. И наистина, както узнах по-късно, те трябвало да бъдат принесени в жертва при изгрев-слънце. Чудех се как да ги спася. Бях загубил властта си. Мъстта на жените беше неудържима, те бяха обезумели от страданията. По-лесно беше да отскубнеш от пума плячката, отнела малкото й, отколкото тях да отклониш от поставената цел. Мъжете обаче се държаха другояче. Някои от тях се присъединиха към оргията, но повечето стояха настрана и наблюдаваха със страх и радост спектакъла, в който не вземаха участие. Наблизо се намираше един от отомийските благородници, почти мой връстник. Беше ми приятел и първият военен командир на племето след мен. Отидох при него и му казах:

— Приятелю, заради честта на твоя народ помогни ми да прекратя всичко това.

— Не мога, Теул — отвърна той. — И ти не се намесвай, защото никой няма да те защити. Сега властта е у жените и виждаш как я използват. Скоро ще умрат, но първо искат да направят това, което са правили бащите им, и ще го направят, защото кръвта у тях е силна и въпреки че старите обичаи бяха изоставени, те не са ги забравили.

— Не можем ли да спасим поне теулите? — попитах аз.

— Защо искаш да спасиш теулите? Те ще ни спасят ли след няколко дни, когато попаднем в тяхната власт?

— Сигурно не. Но ако трябва да умрем, нека умрем чисти, без срам.

— Какво искаш тогава от мен, Теул?

— Да ми намериш трима-четирима мъже, които не са изпаднали в тази лудост, и с тяхна помощ да освободя теулите, щом не можем да пуснем и останалите. Ако успеем, ще ги смъкнем с въжета от онова място, където пътят е разбит, а по-нататък те сами ще избягат при своите.

— Ще опитам — сви той рамене. — Не от добри чувства към проклетите теули, които с радост бих видял опънати на жертвения камък, а защото ти го искаш и заради нашето приятелство.

И той тръгна. След малко видях как няколко мъже уж случайно застанаха по такъв начин там, където зад последния индианец от колоната бяха завързани испанците, че ги закриха от погледа на обезумелите жени, погълнати от оргията си.

Изпълзях до испанците. Те седяха клекнали с вързани ръце и крака за медните халки на площадката. Седяха безмълвни в очакване на страшната си съдба с пребледнели от ужас лица и опулени от страх очи.

— Штт! — прошепнах аз на испански в ухото на първия, един стар войник, когото познавах от битките с Кортес. — Искаш ли да ви спася?

Той вдигна бързо поглед и каза с дрезгав глас:

— Кой си ти, който ми говориш за спасение? Кой може да ни спаси от тези вещици?

— Аз съм теул, бял човек, християнин и, уви, вожд на тези диваци. С помощта на няколко верни мои хора ще прережа въжетата, а после ще видим. Но знай, испанецо, че правя това с голям риск, защото, ако ни хванат, аз самият ще трябва да изтърпя всичко, от което се надявам да ви спася.

— Бъди сигурен, теул — отвърна испанецът, — че ако успеем да избягаме оттук, няма да забравим услугата ти. Спаси ни ти сега и ще дойде време, когато ние ще ти се отплатим. Но дори да ни освободиш, как ще прекосим откритата площадка при такава луна, без да ни видят ония фурии?

— Трябва да се доверим на случая — отвърнах аз.

Докато говорех, по странен начин съдбата ни помогна. Испанците в лагера долу вече бяха забелязали какво става на върха на пирамидата. Нададоха ужасени викове и веднага откриха огън по нас с оръдия и арбалети. Но поради формата на пирамидата и поради позицията им долу, куршумите минаваха над нас почти без да ни засегнат. В същото време един голям отряд пресече двора с надежда да щурмува храма, защото още не знаеха, че пътят е разрушен.

Макар ритуалът по жертвоприношението да не престана, грохотът на оръдието, яростните ужасяващи викове на испанците, свистенето на куршумите, пращенето на пламъците от къщите, които бяха запалили за повече светлина, припяването, шумът и бъркотията станаха толкова големи, че ми помогнаха да изпълня задачата си по-лесно, отколкото се надявах. Приятелят ми, капитанът на отомите, беше до мен заедно с доверените си хора. Наведох се и с няколко бързи удара с ножа прерязах въжетата, с които бяха вързани испанците. После се събрахме накуп всичките дванадесет души, като наместихме петимата испанци в средата, измъкнах меча си и извиках:

— Теулите щурмуват храма! — И това беше истина, защото дългата им колона вече се втурваше по извитата пътека. — Теулите щурмуват храма, отивам да ги спра!

И прекосихме бързо откритата площадка.

Никой не ни видя, а и да ни беше видял, не ни попречи, защото всички бяха погълнати от жертвоприношението. Освен това врявата била толкова голяма, както по-късно разбрах, че едва ли някой ни е забелязал. След две минути стъпихме на виещия се път и аз спокойно въздъхнах. Бяхме се скрили от погледа на жените. Втурнахме се бързо надолу, доколкото отеклите крака на испанците можеха да ги носят, и скоро стигнахме онзи завой, откъдето започваше разбитият път. Атакуващите испанци вече бяха стигнали отсрещната страна на рова и макар да не ги виждахме, чувахме яростните им отчаяни викове, когато спряха безпомощни и разбраха, че не могат да помогнат на другарите си.

— Свършено е с нас — рече испанецът, с когото бях разговарял. — Пътят е развален, а да опитаме по склона на пирамидата, означава сигурна смърт.

— Не е така — отвърнах аз. — След петдесет фута пътят е запазен. Ще ви спуснем дотам един по един с това въже.

И се заловихме за работа. Завързахме здраво първия войник под мишниците и внимателно го спуснахме, докато стигна пътеката. Там другарите му го посрещнаха като човек, завърнал се от смъртта. Последен беше испанецът, с когото разговарях.

— Сбогом — рече той. — Нека бог те благослови за тая твоя милост, въпреки че си вероотстъпник! Виж какво, защо не дойдеш с мен? Залагам живота и честта си, че нищо няма да ти се случи. Ти ми каза, че си оставаш християнин. Нима там е място за християни? — И посочи нагоре.

— Не, разбира се, но не мога да дойда. Там са жена ми и синът ми. Трябва да се върна и да умра с тях, щом е нужно. Ако искаш обаче да ми се отблагодариш, спаси техния живот, защото моят малко ме интересува.

— Ще го направя — каза той и ние благополучно го спуснахме при приятелите му.

Върнахме се в храма и обяснихме, че испанците са отстъпили, защото не са успели да преминат разбития път. Тук, пред храма, оргията продължаваше. Оставаха още двама живи индианци, а жреците се бяха уморили.

— Къде са теулите? — извика някой. — По-бързо, пригответе ги за олтара.

Но теулите ги нямаше. Търсиха ги навсякъде. Никъде не ги намериха.

— Техният бог ги взе под крилото си — заговорих аз от сянката с престорен глас. — Бог Уицил не превъзхожда бога на теулите.

Сетне отстъпих встрани никой да не разбере, че аз казах това, но моите думи бяха подхванати и започнаха да се повтарят като ехо.

— Богът на християните ги скрил под крилото си. Да се веселим с тези, от които той се отвърна — викаха те и изоставиха последните пленници.

Мислех, че всичко свърши, но се излъгах. Говорих ви за тайното намерение, което прочетох в мрачните очи на индианките, когато работеха на барикадите, и сега ми предстоеше да видя изпълнението му. Безумието още изгаряше сърцата на тези жени. Те извършиха жертвоприношението, но тържеството едва сега започваше. Изтеглиха се от другата страна на пирамидата и без да обръщат внимание на куршумите, които от време на време се забиваха в гърдите на една или на друга от тях, защото тук те бяха изложени на обстрел от испанците, продължаваха подготовката. С тях отидоха само жреците. Както и преди, останалите мъже стояха мрачни настрани и наблюдаваха какво става, без да надигнат глас, без да вдигнат ръка, за да спрат пъкленото им намерение.

Една жена не отиде с тях, и тази жена беше Отоми.

Жалка гледка. Тя стоеше до жертвения камък. Нейното безумие, по-точно нейната лудост, я напусна и тя стана пак каквато си беше. Там стоеше Отоми с разширени от ужас очи, гледаше ту следите от варварския ритуал, ту ръцете си, сякаш бяха целите в кръв, и при тази мисъл потръпна. Приближих я, докоснах рамото й. Тя се обърна и задъхано рече:

— Съпруже! Съпруже!

— Да, аз съм. Но не ме наричай повече съпруже.

— О! Какво съм направила? — простена тя и припадна в ръцете ми.

Тук трябва да кажа нещо, за което тогава нищо не знаех. Научих го много години по-късно от нашия енорийски пастор, учен мъж, макар и малко ограничен. Ако го знаех, щях да разговарям по-нежно с жена си Отоми, дори в онзи страшен час нямаше да мисля толкова лошо за нея. Изглежда, както ме уверяваше пасторът, от най-древни времена жените, които са се покланяли на демонските богове, каквито бяха боговете на Анауак, са им подвластни и понякога злият им дух се вселява в тях даже ако са престанали да ги почитат, и в безумието си те могат да извършат най-големи престъпления. Сред многото примери, които ми даде, пасторът каза, че гръцкият поет Теокрит обяснява в една своя идилия как някаква жена, на име Агава, по време на тайна религиозна оргия в чест на демона Дионис забелязала, че синът и Пентей наблюдава тайнственото тържество, и обладана от демона, тя се нахвърлила отгоре му и с помощта на другите жени го убила. Поетът, сам почитал Дионис, не я осъжда за това, а я възхвалява, разбирайки, че действията и са внушени от бога, „действия, за които не трябва да я винят“.

Тази история няма нищо общо с мен, но ви говоря за нея, защото, изглежда, както Дионис се е вселил в Агава и я накарал да извърши чудовищно убийство, така Уицил се е вселил в Отоми. Същото ми каза и Отоми по-късно. Сигурен съм, че ако дяволските богове на гърците са имали такава сила, още по-силни са били боговете на Анауак, първи сред дяволите. И ако всичко това е така, то на жертвения ритуал аз не съм видял Отоми, а демона Уицил, когото тя някога почиташе и затова той имаше власт над нея да влезе в тялото й и за известно време да заеме мястото на нейната душа.