Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (5)

II Глава
Родът на Томас Уингфийлд

Аз, Томас Уингфийлд, съм роден тук, в Дичингам, в същата тази стая, в която пиша сега. Родната ми къща е построена или по-скоро пристроена по време на царуването на Хенри VII, но много преди това тук е имало някакво жилище, известно като „Виличката на пазача“, защото в нея живеел пазачът на лозята. Дали климатът някога е бил по-мек, или хората са умеели да обработват земята по-добре, не знам, но истината е, че склонът на хълма, където е кацнала сега нашата къща, в древността е представлявал бряг на морски залив или на огромно езеро, а по времето на граф Бигод бил покрит с лозя. Отдавна вече хората тук престанали да отглеждат грозде, но името „Графските лозя“ така и останало за цялата тази местност между къщата и лечебния извор, който излиза изпод земята на половин миля оттук и в чиито води се къпят болни, дошли чак от Норич и Лоустофт. Но и досега, защитени от източните ветрове, градините по тези места цъфтят с две седмици по-рано, отколкото другаде, и даже в майската прохлада човек може да седне там без палто, докато на хълма, само двадесетина крачки по-нататък, ще трепериш от студ, ако ще да си облечен с палто от видра.

„Виличката“, с това име я знаят тук, в началото била обикновен селски дом с изглед на югозапад, построена толкова ниско долу, та ти се струва, че водите на река Уейвни, която тече през низината, всеки момент ще я залеят. Но не е така, защото макар през есента думанът, както в Норфолк наричаме гъстата мъгла по земята, да обгръща къщата през нощта, а по време на големите наводнения реката да залива конюшните отзад, в цялата област няма по-масивно жилище от нашия дом, зидан върху пясък и чакъл. Построен е от здрави греди и тухли, с причудливи и приятни форми, с множество чупки и фронтони, полускрити през лятото от рози и пълзящи растения, с изглед към ливадите и общинската мера, където цветовете се менят всеки сезон, а и всеки час на деня дори, към червените покриви на Бънги и залесения бряг, простиращ се през ършамските земи. Въпреки че има много по-големи къщи, за мен няма по-хубав дом от моя в цялата околност. Тук съм се родил и несъмнено тук ще умра. Твърде дълго говорих за него, но така би направил всеки за място, към което е привикнал и което му е станало скъпо. Сега ще продължа с разказа за моя род.

Най-напред ще ви съобщя с известна гордост — кой не би се гордял със старинното име, дадено му по рождение, че съм потомък на рода Уингфийлд от Уингфийлдския замък в Съфолк, разположен на два часа път с кон оттук. Преди много години една наследница на Уингфийлд се омъжила за един Де ла Поул, род, известен в нашата история, чийто последен представител Едмънд, съфолкският граф, беше обезглавен за предателство, когато бях малко момче. С тази наследница на Уингфийлд замъкът минал в рода Де ла Поул. Но в околностите останали издънки от дървото на стария уингфийлдски род. Изглежда, те имали и герб с диагонална чертица в дясната страна, но това ни най-малко не ме интересува. Важното е, че баща ми и аз сме от този род. Дядо ми бил проницателен човек, повече среден чифликчия, отколкото земевладелец, въпреки че по рождение е благородник. Именно той купил този дом, земята наоколо и натрупал състояние най-вече чрез разумния си живот, чрез пресметливо сключените бракове (женил се два пъти, макар че имал само един син) и чрез търговията с добитък.

Дядо ми бил набожен, та чак суеверен и нищо чудно, че след като имал само един син, искал той непременно да стане свещеник. Но баща ми нямал и най-малка склонност нито към свещеническия сан, нито към монашеския живот, при все че дядо ми непрекъснато се мъчил да го убеждава в това, кога с думи, кога с примери от Светото писание, кога с дебелата сопа от бодлива зеленика, която още виси над огнището във всекидневната. Всичко завършило с изпращането на младежа в Бънгийския манастир, където поведението му било такова, че само след година игуменът помолил родителите му да си го приберат и да го насочат към някакво занимание в светския живот. Игуменът казал, че баща ми не само се държал скандално, като бягал нощем от манастира, ходел по кръчми и разни други места, но порочността му била толкова голяма, че се съмнявал в самото учение на църквата, подигравал се с нея, заявявал, че в статуята на Дева Мария в параклиса няма нищо свято, намигал й в присъствието на цялото манастирско братство по време на молитвата, когато свещеникът славел светия дух.

— Затова — казал игуменът — моля ви да си приберете сина и да го оставите да си намери друг начин да стигне до кладата, а не през портите на Бънгийския манастир.

От тази история дядо ми така се ядосал, че едва не получил удар. После, след като се поуспокоил, грабнал сопата и искал да я използва, но баща ми, деветнадесетгодишен младеж по онова време, здрав и силен, я издърпал от ръката му, запратил я на петдесет метра разстояние и заявил, че повече никой няма да го докосне дори това да е сто пъти собственият му баща. И се махнал, като оставил игумена и дядо ми втрещени.

За да посъкратя тази история, ще ви разкажа края й. И игуменът, и дядо ми мислели, че истинската причина за непокорството на баща ми била страстната му любов към едно момиче от ниско потекло, хубавичката дъщеря на мелничаря от Уейнгфорд милс. Може да е имало нещо вярно в това, а може и да не е имало. Никакво значение няма, след като момичето се омъжило за месаря в Бекълс, живяло дълго и умряло на деветдесет и пет годишна възраст. Истина или не, дядо ми вярвал в тази история и знаейки, че раздялата е най-добрият цяр за любовта, влязъл в заговор с игумена да пратят баща ми в един манастир в Севиля, Испания, където братът на игумена бил абат, за да забрави мелничарската дъщеря и всички други светски съблазни.

Когато съобщили това на баща ми, той се съгласил с голяма готовност, защото бил енергичен младеж и имал голямо желание да види света, ако щеш дори през решетките на манастирския прозорец. И така, накрая заминал по чужди земи под грижите на едни испански монаси, дошли на поклонение пред нашата Божия майка Уолсингамска.

Казват, че дядо ми плакал, когато се разделял със сина си, предчувствайки, че повече няма да го види. Но бил толкова религиозен, или по-точно толкова суеверен, че не се поколебал да го прогони, макар за това да нямал никакви причини, освен да потъпче собствената си любов и плът, като принесе в жертва сина си, както Аврам принесъл в жертва Исак. Баща ми дал вид, че е съгласен да бъде принесен в жертва като Исак, а всъщност нямал никакво намерение да се качи на олтара за заколение. Накратко, както сам ми е казвал по-късно, той вече си имал свои планове.

И така, година и половина след като баща ми отплавал от Ярмът, игуменът на бънгийския манастир „Света Мария“ получил писмо от брат си, абата на манастира в Севиля, в което се съобщавало, че баща ми избягал и помен нямало от него. Това известие огорчило дядо ми, но той почти нищо не казал.

Минали още две години и пристигнала нова вест, а именно, че баща ми бил заловен, предаден на Светия съд в Севиля, както наричали инквизицията тогава, и измъчван до смърт. Когато чул това, дядо ми плакал и се окайвал за безразсъдството, с което насилвал един човек да се посвети на религията, към която нямал никакво влечение, и докарал този страшен край за единствения си син. От този ден той развалил приятелството си с игумена на „Света Мария“ в Бънги и прекратил даренията си за манастира. Но не повярвал, че баща ми наистина е умрял, и две години по-късно, на смъртния си одър, разговарял с него като с жив човек и му давал разпореждания как да се оправя със земите, които сега минавали в негово владение.

В последна сметка станало ясно, че тази му увереност не била безоснователна, защото три години след смъртта на стареца в пристанище Ярмът пристигнал не някой друг, а моят баща, отсъствал от тези места почти осем години. И не дошъл сам, а водел жена си, млада хубава дама, която после станала моя майка. Тя била испанка от благородно семейство, родена в Севиля, и преди брака си носела името дона Луиса де Гарсия.

Не мога да опиша със сигурност какво точно е преживял баща ми през тези осем години скитничество по чужди земи, защото той мълчеше по въпроса, но ще трябва да спомена за някои негови приключения. Знам, че наистина е попадал в ръцете на Светата инквизиция, защото веднъж, когато се къпехме с него във вира на река Уейвни, на триста метра над къщата, тогава аз бях малко момче, забелязах дълги светли белези върху гърдите и ръцете му и го попитах от какво са. Добре си спомням как миловидното му лице се промени, позеленя от омраза и той заговори, сякаш отговаряше повече на себе си, отколкото на мен.

— Дяволи — рече той, — направиха го дяволи по заповед на най-големия дявол, който живее на земята и ще царува в ада. Чуй, сине мой Томас, има една страна, наречена Испания, където е родена майка ти и където живеят тия дяволи, за да измъчват мъже и жени и да ги изгарят живи в името на Христа. В техните ръце ме предаде този, когото аз наричам най-големия дявол, въпреки че е с три години по-млад от мен. Клещите им и нажеженото желязо оставиха тези следи по мен. И жив щяха да ме изгорят, ако не бях избягал благодарение на майка ти. Но подобни разкази не са за ушите на едно малко момче. Бъди внимателен, Томас, и никога не говори за това, защото ръцете на Светата инквизиция са дълги. Ти си наполовина испанец, Томас, очите и цветът на кожата ти го издават, но каквото и да говорят очите и цветът на кожата ти, сърцето ти трябва да говори друго. Дано по душа останеш англичанин, Томас, дано в нея не се промъкне жестокостта на чужденците. Намрази всички испанци, освен майка си и гледай нейната кръв в теб да не вземе връх над моята.

Тогава аз бях малък и почти не разбрах думите му, нито тяхното значение. Но по-късно ги разбрах много добре. Колкото до съвета на баща ми да укротя испанската си кръв, винаги се стараех да го следвам, защото знаех, че от тази кръв извират повечето злини у мен. От нея идваше и решимостта ми или по-скоро твърдоглавието ми и силата на нехристиянската ми омраза към онези, които са ми сторили някакво зло. Направих възможното да преодолея и тези, и всички други пороци, борех се колкото мога, но вълкът козината си мени, нрава си не, както успях да се убедя не в един случай.

Бяхме три деца — по-големият ми брат Джефри, аз и сестра ми Мери, една година по-малка от мен, най-сладкото и най-красивото момиченце, което познавах. Растяхме щастливи. Нашата красота предизвикваше гордостта на майка ни и баща ни и завистта на другите родители. Аз бях най-тъмният от тримата, съвсем мургав, докато у Мери испанската кръв се проявяваше само в меките кадифени очи и в цвета на бузите й, румени като зрели плодове. Заради мургавата ми кожа мама обичаше да ми казва „моето испанче“, но само когато татко не беше наблизо, защото такива думи го ядосваха. Тя не научи английски добре, но той не й позволяваше да говори на друг език пред него. И все пак, когато го нямаше, тя говореше на испански, но от цялото семейство само аз го научих, и то повече заради няколкото старинни испански романа, които тя имаше, отколкото поради някаква друга причина. От най-ранно детство обикнах тези истории, а тя ме подкупи с обещанието, че ще ми ги даде да ги прочета, и така ме убеди да науча испански. Защото майка ми още тъгуваше по стария си слънчев дом и често ни разказваше за него, особено през зимата, която и тя като мен много мразеше. Веднъж я попитах дали не иска да се върне в Испания. Тя потрепери и ми отговори, че не иска, защото там живеел един човек, който бил неин враг и щял да я убие, и защото обичала децата си и нашия баща. Запитах се дали човекът, който иска да убие мама, не е същият, когото татко нарече „най-големият дявол“, но казах само, че няма човек на света, който би желал да убие такава добра и красива жена като нея.

— О, сине — отвърна ми тя, — точно защото съм или по-точно защото бях красива, той ме мразеше. Ако не беше милият ти баща, Томас, щяха да ме омъжат за него.

На лицето й се изписа тревога, сякаш се страхуваше от нещо.

Бях на осемнадесет години и половина, когато през една майска вечер скуайър^[1] Бозард, приятел на баща ми, покойният днес собственик на земевладелската къща в нашата енория, на връщане от Ярмът се отби у нас и по време на разговора спомена, че на пристанището е пуснал котва някакъв испански търговски кораб. При тези думи баща ми наостри уши и попита кой е капитанът. Приятелят му Бозард отвърна, че не знае как се казва, но го е видял на пазара — висок, внушителен мъж, богато облечен, с красиво лице и белег на слепоочието.

При тази вест тъмната кожа на майка ми стана бяла като платно и тя промърмори на испански:

— Света Дево! Само да не е той!

Баща ми също гледаше изплашен и подробно заразпитва скуайъра за външността на човека, но нищо повече не научи. После му каза безцеремонно довиждане, качи се на коня и пое към Ярмът.

Тази нощ майка ми не легна да спи, а остана да седи в креслото си, замислена кой знае за какво. Когато се събудих сутринта, я намерих в позата, в която я бях оставил. Спомням си как отворих вратата и видях пребледнялото й лице, светещо в полумрака на майската утрин, а тя седеше, вперила големите си очи в решетката на входната врата.

— Рано си станала, мамо — казах аз.

— Въобще не съм лягала, Томас.

— Защо? От какво се страхуваш?

— От миналото и от бъдещето, сине. Поне баща ти да се беше върнал.

Към десет сутринта, когато вече се готвех да отида в Бънги при лекаря, който ме учеше на изкуството да лекувам, татко се прибра. Мама, която гледаше към решетката на входната врата, изтича да го посрещне.

Той скочи от коня, прегърна я и каза:

— Успокой се, скъпа, сигурно не е той. Този човек носи друго име.

— Не го ли видя? — попита тя.

— Не. През нощта не беше на кораба, а аз бързах да се прибера, защото знам колко се страхуваш.

— По-сигурно щеше да е, ако го беше видял, скъпи. Та той може да си е сменил името.

— Не помислих за това, скъпа. Но не се бой. Дори да е той, няма да посмее да стъпи в Дичингамската енория, защото тук има хора, които знаят какво да правят с него. Сигурен съм обаче, че не е той.

— Дай боже! — рече тя и започнаха тихо да си говорят.

Разбрах, че не искат да им преча, затова грабнах тоягата и се запътих към конската пътека, която водеше до пешеходния мост, когато мама ми извика:

— Целуни ме, преди да тръгнеш, Томас. Сигурно се чудиш какво означава всичко това. Някой ден баща ти ще ти разкаже. Свързано е с една сянка, която дълги години висеше над моя живот, но вярвам, че вече е отминала.

— Ако тя се хвърля от някой човек, по-добре е той да стои далече от това — засмях се аз и заклатих дебелата тояга.

— Но той е човек — отвърна тя, — с когото, ако някога се срещнеш, ще трябва да се разправяш по друг начин, не с тояга.

— Може би, мамо, но в последна сметка силата е най-добрият аргумент дори срещу най-коварния враг, защото и той може да загуби живота си.

— Много бързаш да използваш силата си, сине. Спомни си старата испанска поговорка: „Който удря последен, той удря най-силно“.

— А защо не си спомниш една друга поговорка, мамо: „Удряй, преди теб да са ударили“ — казах аз и тръгнах.

Бях отминал десетина крачки и не знам какво ме накара да се обърна. Мама стоеше до отворената врата, великолепната й фигура сякаш беше сложена в рамка от белите цветове на храстите, които пълзяха по стената на старата къща. Както обикновено на главата си тя имаше бяла дантелена мантиля^[2], с увити краища под брадата, която за миг, от това разстояние, ми заприлича на погребален воал. Трепнах при тази мисъл и погледнах мама в лицето. Тя ме наблюдаваше с тъжни и сериозни очи, сякаш се прощаваше с мен.

Не я видях повече жива.