Гунел Линде
Смешни семейства (15)

Появата на чичо Смяра

Непременно държа да видя аз този чичо Смяра!

Чудеше ли се каква е онази малката къща, вклинена между къщите на Бърабъра и Типтоп в края на улица „Близнаците“? Е, там живее чичо Нивелир Смяра. Той е портиер на всички смешни семейства едновременно. Но беше заминал някъде, затова не сме го срещали досега. Я да проверим дали сега си е в къщи!

— Натискай колкото можеш звънеца, а пък аз ще се скрия — предлагам ти аз.

— Не, защо не позвъниш ти, пък аз да се скрия? — възразяваш ти.

Гледаме се умно като кучета. А защо пък да не позвъним едновременно и после да хукнем да се скрием зад павилиона за топли кренвирши! Да, точно така! Три-четири! Дзънннн! И беж да ни няма! Успяхме. Сега да надникнем какво става — ти от едната, аз от другата страна.

Вратата още е затворена. Но ето че се отваря. На прага излиза чичо Смяра. Набит, нисък мъж със сини панталони. Той държи нещо в ръце и се оглежда. Сетне си влиза в къщи и затваря вратата. Хайде пак!

Този път успяваме да се скрием още по-бързо зад павилиона. Никой не излиза. Вратата не се и открехва дори. Тогава още веднъж! Сигурно не ни е чул!

Натискаме звънеца много продължително. Не бързаме да бягаме. Трябва да сме сигурни, че звънецът се чува. Освен това ще останем зад вратата, ако тя се отвори. Той няма да ни забележи веднага! Дзънннн! Но къде се бави той?

— Какво правите тук? — пита ни чичо Смяра.

Той се е надвесил от прозореца зад нас. И се подсмихва.

— Исках да видя как изглежда чичо Смяра — казваш ти.

— Аз също — добавям аз.

— Щом е така, влизайте — кани ни чичо Смяра. И ние прекрачваме прага. Ето го пред нас, изправен в цял ръст. С дълги мустаци и хубави ботуши. С черна шапка, която се крепи върху ушите му.

— Какво е това в ръцете ти, чичо? — питаш ти, като се приближаваш.

— Това е нивелир или както му викат още — равнило. Един инструмент, който се използва, когато се строи къща, за да се провери дали дъските на подовете и стените не са криви. Равнилото прилича на метална линия, само дето има три стъклени прозорчета. В тях има вода — като в аквариум. И зад всяко прозорче плува по едно въздушно мехурче. Искаш ли да провериш дали една дъска е крива, или не, слагаш отгоре й равнилото. И гледаш мехурчетата. Ако те плуват в средата на прозорчетата, значи дъската не е крива.

— Може ли да проверим дали тази маса е крива, или не? — питаш ти, като вземаш равнилото.

— Да, проверете — отвръща чичо Смяра, — но аз знам, че не е крива.

Вземаме равнилото и го слагаме върху масата. Покатерваме се на дивана, за да гледаме право в стъклените прозорчета, зад които плуват въздушните мехурчета. Но аз, без да искам, бутвам масата, тъй че тя се разклаща. И — хоп! — въздушните мехурчета политат към ъглите, почти се скриват.

— Заради вас излезе, че масата е крива. Но аз знам, че тя е съвсем равна — казва чичо Смяра.

Ние също знаем, но трябва да проверим. Никой да не се докосва до масата! Така! Поглеждаме отново мехурчетата. Сега те плуват в средата на стъклените прозорчета, точно под чертичката. Е, всичко е ясно. Масата не е крива.

Но дали стените не са криви? И това трябва да се провери! Взимам равнилото и го слагам на пода. Притискам го до стената, тъй че да прилепне плътно до нея. А ти следиш мехурчетата зад стъклените прозорчета. Сега те отново са в средата, точно под чертичката. Стената е съвсем права!

Продължаваме да проверяваме всичко в къщата на чичо Смяра.

Кухненската мивка, входния праг, готварската печка, всички страни на писалището. Вадим дори чекмеджетата — едно по едно — и слагаме равнилото на дъното им. Виж ти, дъната на всички чекмеджета са равни. Няма нито едно чекмедже, което да е разкривено!

— Сетих се с какво да продължим — казваш ти. — Ще занесем равнилото на детската площадка. Да се поразмърдат малко мехурчетата!

Но чичо Смяра не е съгласен. Страх го е да не повредим равнилото.

— По-добре да отидем в цирка — казва той. — Пристигнал е, докато мен ме нямаше, още не съм минавал да го видя. А мисля, че имам една позната там. Пък може да видим и как хранят животните…

О, непременно! Чичо Смяра прибира своето равнило и заключва вратата. Тримата тръгваме заедно към цирк „Дрън“. От съседните къщи изникват Прас, Идея и Минтири и се присъединяват и те към нас. Не закъсняват да се появят и Троп, Става, Минута и всички останали.

— По-бързо! — припира Минута и дърпа чичо Смяра.

— По-бавно! — съпротивлява се Кротко.

— Най-добре всичко с мяра! — отсича чичо Смяра и продължава както той си знае.

А на нас това никак не ни се нрави.

— Кое му е по-доброто? — питаш ме ти. — Че има ли по-лошо от това да си намажеш филията с мяра. Аз обичам да си я намажа дебело-дебело. Да речем, с мармалад! Да стане като планина отгоре!

— Ами когато опре до шарено или не — казвам аз, виждайки в канавката едно жълто топче до червеникакво-зеленикава огризка от ябълка. — Какво ще е това хем шарено, хем с мяра! Хубаво е да има всякакви цветове, и то много наведнъж, и такива, дето най-малко очакваш. Че то иначе човек да се откаже и да рисува! — казвам аз.

Чичо Смяра върви напред и слуша с половин ухо.

— Може и така — казва той. — Но всичко зависи от толкова много неща. Това от мен да го знаете!

Ето че стигаме и до цирка. А там цари пъстро безредие! Слонът тръби, а цирковите кучета се прескачат едно друго. Вътре в шатрата някой се смее неистово, а може и да е само кон, който цвили. Сумтят тигри, подрънкват кофи, покривалото на шатрата се ветрее, лампите се поклащат от вятъра на дългите си шнурове — и всичко това едновременно. Чичо Смяра изглежда очарован. Той се приближава до един мъж, понесъл две кофи, пълни с херинги. Значи ще храни тюлена.

Пльонк-пльонк-пльонк — и мъжът изпразва цялата кофа в басейна на тюлена! А тюленът веднага се нахвърля на херингите. И — лап-лап — нищо не оставя от тях! Изяжда ги до една.

— Мяуу! — наднича изпод един от фургоните малко коте, което гледа завистливо. Може би и то е гладно?

— И за теб има — казва Минута. — Сега ще те нахраня!

Пльонк-пльонк-пльонк — и тя изсипва втората кофа върху котето. То направо изчезва под планината от риби!

— Глупаво момиче — ядосва се цирковият пазач. — С една мяра ще ми мери как да нахрани коте и тюлен!

Затова пък ни разрешава да измъкнем котето изпод херингите. На него му се полага само една риба. Но то я изяжда и доволно мърка.

— Виждате ли! Не винаги е лесно да намериш правилната мяра — казва назидателно чичо Смяра.

— Уф — въздъхва Минута. — Ама това с мярата било голяма досада. Връткаво и пипкаво нещо!

Но чичо Смяра не е съгласен с нея.

— Да уцелиш мярата, точно колко, точно кога, е истинско удоволствие — обяснява той. — Мога да го сравня само с чувството, което изпитват играчите на трапец в цирка — представяш ли си, двама се люлеят под купола на цирка и единият скача от своя трапец към другия, който протяга ръце и го хваща точно навреме, за да не падне и да не се пребие. Това е чудесно чувство! Като млад аз също съм играл на трапец с едно момиче, което се казваше Лия Либела…

Тъй говори чичо Смяра и непрекъснато се оглежда.

До нас стоят пет прекрасни понита. Чичо Смяра качва на гърба на всяко пони по едно дете. Но за съжаление ние сме повече от понитата. В този миг приближава слонът. Ох, какъв е огромен и върви право срещу нас. Но пред чичо Смяра изведнъж спира. И без да бърза, ляга на колене — прегъва първо предните си крака, левия и десния. А след това и задните, пак така — най-напред левия, после десния. Браво на него! Сега вече е легнал. Чичо Смяра ме качва върху гърба му. Готово! Слонът се кани да се изправи. Но в този миг отнякъде дотичва една жена, обута с червени чорапи, облечена в развяваща се рокля и с щраусови пера на главата.

— О, я качи още няколко деца върху гърба му! — провиква се тя. — Той да не е пони, при него мярата за тежко е по-друга, нали знаеш!

И тя помага да се качите върху слона и ти, и още четири-пет деца! Слонът внимателно се изправя. Ето че сега всички гледаме отвисоко чичо Смяра и пъргавата дама.

— Лия Либела! — възкликва чичо Смяра. — Откога не сме се виждали!

Той я позна! Тя е момичето, с което на времето е играл на трапец. Сега обаче е гълтачка на огън. Лия Либела поканва чичо Смяра в своя фургон да си поговорят за доброто старо време, докато заври кафето на печката, но ние продължаваме да яздим. Слонът обикаля в кръг цирковата арена, а подире му махат опашки понитата. Обикаляме ли, обикаляме. Накрая слонът почти капва от умора. Точно тогава излиза да ни прибере чичо Смяра.

— Всичко с мяра — казва той. — Време е да вървим, тъй че всички долу!

До него стои гълтачката на огън.

— Чичо Смяра, а ти винаги и за всичко ли знаеш кое как трябва? — пита Идея.

— Не, то не е толкоз просто — отвръща чичо Смяра. — Но с малко мислене винаги може да се съобрази. Опитай и ще видиш! Какво ще направиш, ако видиш, че някое коте се прокрадва към кълбо прежда?

— Ще се разсмея! — възкликва Идея.

— Но ако видиш лъв да се прокрадва към човек?

— Ще се развикам за помощ, ще се скрия, ще замеря лъва с нещо тежко, ще се метна на някоя лиана и разбира се, ще вдигна във въздуха и самия човек, ще позвъня на полицията, ще подмамя лъва надалеч от жертвата с парче кърваво месо, ще се завия през глава и… и… и…! Все нещо ще направя! — задъхва се Идея.

— Браво! — похвалва я Лия Либела.

— А сега да вървим! Радвам се, че се видяхме — казва чичо Смяра.

— Много меко казано — отвръща гълтачката на огън.

— Да, слабо се изразих май — съгласява се чичо Смяра. — Чудесно, прекрасно е, че се намерихме отново след всичките тези години! А сега наистина трябва да прибера децата по домовете им!

— Точно така! — отвръща Лия Либела.

Но ние вече сме отърчали напред. Нямаме време за губене. Чака ни Тенекиената планина! Колко много работа има там — всичко ще направим по-хубаво, по-различно, по-голямо, по-добро, ще майсторим, ще ровичкаме, ще се бъхтим, докато стане. Тъй решихме. И тъй ще бъде. Всичко е още пред нас, а и още много неща трябва да се доизмислят. Ще ги вършим и доизмисляме заедно — ние с теб и нашите смешни семейства.