Гунел Линде
Смешни семейства (2)

Семейство Дада

В първата къща на улица „Близнаците“ живее семейство Дада. Татко Добре, мама Дада и четирите им деца — близнаците Може и Защоне и близначките Бива и Става. Ще речеш навярно: „Какво им е особеното?“ Ами особеното е, че те винаги отговарят с „да“. „Да“, за каквото и да става дума. За беда те са готови да кажат „да“ на всяка глупост. Но от друга страна, те посрещат с „да“ и всичко разумно. „Да, да, да“ — бърза да отговори всеки един Дада, сякаш изрича скороговорка.

Веднага ще ти дам един пример: Може, Защоне, Бива и Става се връщат по обичайния си път от училище към къщи. Вървят, размятат чанти и се зазяпват по всички витрини, покрай които минават. Много са интересните витрини, пред които се застояват, но любимата им витрина е тази на магазина за животни. Подът зад стъклото е покрит със стърготини, малка решетка разделя витрината на две. От едната страна се боричкат тромави паленца — всяко гледа да захапе някое друго за ухото. От другата страна скимтят новородени котенца. Прогледнат ли веднъж, те се свиват на кълбо и започват да дебнат опашките си. Над кученцата и котенцата висят кафези с папагалчета: банановожълти, тревистозелени или синкави като истински порцелан. На витрината има и клетки с бели мишки.

И ето че веднъж, изправени за пореден път пред толкова много животинчета, четиримата малки Дада се сръчкаха един друг и в един глас се запитаха:

— Дали да не помолим мама да си вземем едно животинче?

Досещаш ли се как си отговориха? Хукнаха вкупом към къщи — кой от кой по-бързо. Може за малко не се спъна, а Бива направо блъсна една жена. Когато нахълтаха в къщи, завариха майка си в кухнята — тя тъкмо попълваше един талон от вестника. Защото във вестника пишеше: попълнете и изрежете.

— Мамо, може ли да си взема куче? — викна Може Дада.

— Ами да, момчето ми! — съгласи се госпожа Дада. — Толкова е хубаво човек да си има куче.

— А аз? А аз? Искам и аз! — викнаха в един глас Защоне, Бива и Става.

— Да, разбира се — съгласи се госпожа Дада. — Иначе няма да е справедливо.

— Страшна си, мамо! — развика се Защоне. — А може ли да си взема и едно коте? Мъничко и черничко?

— Да, защо не — съгласи се госпожа Дада. — Стига да си внимателен с него и да не го държиш под корема, когато го вдигаш.

— О, тогава и аз искам коте — обадиха се Може, Бива и Става.

Може искаше бяло коте с черни лапички, Бива — жълтеникаво на ивици, а Става — сиво с розово носле. И майка им отново се съгласи.

— А пък аз искам и папагалче — обади се Бива. — Може ли?

— Даа… — съгласи се госпожа Дада.

Сестра й и братята й също поискаха да си имат папагалчета. Става на свой ред си пожела бяла мишка. Толкова отдавна си мечтаела за това. И всички гракнаха можело ли и те да си вземат по една бяла мишка.

— Да, да, да — повтаряше само госпожа Дада.

— А пари, за да ги купим?! — викнаха четиримата в един глас.

И госпожа Дада се видя принудена да им даде портмонето си с всички пари, които имаше в него.

— Не го изпускайте из ръце и не забравяйте да приберете рестото — предупреди ги тя, преди да излязат (ако трябва да бъда съвсем точна, преди да изхвръкнат) от къщи.

— Добре, добре! — отвърнаха децата, вече на вратата.

Но Бива припна обратно и така прегърна майка си, че за малко да я удуши.

— Обичам те — каза Бива. — Ти си най-навитата майка, която познавам!

И също изхвърча навън, защото трябваше да догони останалите, преди да са стигнали до магазина. Та би ли могла да не избере лично своите животни!

Всеки от четиримата получи по четири животинчета, тъй че ресто нямаше. Но независимо от това на път за дома децата през цялото време внимаваха за портмонето. Внимаваха и да не изпуснат своите котета, кученца, папагалчета и бели мишки. Най-трудно се носеха белите мишки. Госпожа Дада позволи на децата да внесат животните в къщата и те плъзнаха из всички стаи. Кученцата гледаха да захапят котетата, котетата взеха белите мишки, които се стрелкаха насам-натам, за топчета и решиха да си поиграят с тях. А папагалчетата се разположиха върху един корниз и защъкаха напред-назад, сякаш имаха някаква цел. Наложи се да разпределят животните по стаи, гостната отредиха на кученцата, а спалнята — на котетата. Защоне и Може прибраха в своята стая белите мишки, а Бива и Става взеха папагалчетата. Но от време на време Бива притичваше да види как е бялата й мишка. И тогава понякога белите мишки нахлуваха в кучешката стая.

Когато татко Дада се прибра от работа, всичко бе тръгнало почти нормално. Кучето на Защоне се мъчеше да прегризе един пантоф, а кучето на Може — телефонния шнур. Палето на Става бе докопало любимата кукла на Бива и бе забило зъби в ръката й. А кученцето на Бива бе захапало топката на Става.

— Виж какво прави глупавото ти куче — викаха в един глас Бива и Става.

А мама Дада дръпна татко Добре настрани и на четири очи го попита:

— Нали нямаш нищо против, че всяко от децата си има свои животинчета? Толкова ме молиха!

— Добре, добре — отвърна Добре Дада, при това съвсем искрено.

Но с течение на времето в къщата стана малко притеснено. Вероятно защото белите мишки започнаха да се множат. Постепенно в стаята на момичетата стана тясно за тях и трябваше да ги прехвърлят в стаята на кученцата, която преди това наричаха Голямата стая. Сега я прекръстиха на Голямата стая на белите мишки. В Голямата стая на белите мишки бързо се завъди голяма челяд от малките на първите бели мишки, от техните внуци и правнуци. Много от тях се настаниха в телевизора, където беше топло и приятно. Белите мишки се стрелкаха напред-назад в кутията на телевизора, а картината трептеше и прескачаше. Вече не можеха да се гледат детските предавания. А по пода почти нямаше къде да се стъпи, защото навсякъде гъмжеше от бели мишки.

— Жал ми е за тях — каза един ден Може. — Вече няма къде да танцуват. Дали да не ги пуснем да се преселят другаде, а?

— Дааа! — викнаха в един глас всички Дада.

Те взеха една стара ска, която стоеше на балкона, подпряха я на балкона на едни съседи и по този мост белите мишки веднага запъплиха в дълга върволица, изнизаха се и повече не се върнаха. В къщата настъпи известно облекчение. Но в нея останаха да живеят кученцата, котетата и папагалчетата.

Докато Може, Защоне, Бива и Става бяха на училище, малките деца от околните къщи често се отбиваха да видят техните кученца и котенца.

— Не може ли да вземем някое от кученцата и да го поразходим? — случваше се да попита някое от тези деца.

— Да, разбира се, че може! — отвръщаше мама Дада.

— Може ли да вземем едно коте, за да си играем с него у дома като с бебенце? — идваха да питат други деца.

— О, да, нямам нищо против! — казваше и на тях мама Дада.

Но накрая се появиха и няколко наистина ужасно глупави хлапета, които попитаха:

— Може ли да пуснем за малко папагалчетата да видим как летят?

— Да, може, пуснете ги! — каза отново мама Дада.

Тя така и не разбра кога и как в къщата не остана нито едно папагалче, нито едно коте, нито едно кученце! Когато се прибраха и видяха това, Може, Защоне, Бива и Става вдигнаха на майка си истински скандал.

— И ти си им позволила да отнесат нанякъде всичките ни животни? — викнаха Бива и Става.

— Дааа — отвърна естествено майка им.

— И си ги пуснала, без да попиташ за адреса им?! — забелязаха строго Може и Защоне.

— Дааа — отвърна отново майка им.

— Ти на всичко ли си готова да кажеш „да“?! — викнаха децата в един глас.

И госпожа Дада само кимна утвърдително. Нищо друго не можеше да направи. Но едва не се разплака, защото и на нея й беше мъчно, че в къщата не е останало поне едно котенце. Така би й се искало да се отърве от навика си да одобрява всичко.

Разсърдиха се не само малките деца. На семейство Дада бяха сърдити и всички съседи, в чиито домове се подслониха мишките, а и самите мишки не останаха доволни.

— Да си нямаш работа с някой Дада! — казваха си хората. — Ние сме за съседите Нене.