Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (1)

(В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Серия
Доктор Дулитъл (1)
Включено в книгата
Историята на доктор Дулитъл
В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни
Оригинално заглавие
The Story of Doctor Dolittle, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 17 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Библиотека вълшебници

Хю Лофтинг

Историята на доктор Дулитъл

Преведе от английски Жени Божилова

Второ издание

Коректор Донка Попова Редактор Добринка Савова-Габровска

Художник Симеон Спиридонов Художествен редактор Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

95375 26237

Код 11 6254-18-79

Националност английска.

Литературна група VI

Дадена за набор на 29. I. 1979. Подписана за печат на 5. V. 1979.

Излязла от печат на 25. V. 1979. Формат 1/16/70/100 — Печатни коли 9.50. Издателски коли 9.50. Цена 2.40 лв.

Издателство „Отечество“, София. бул. Г. Трайков №2а. ДПК „Д. Благоев“ — София

 

Hugh Lofting

THE STORY OF DOCTOR DOLITTLE

J. B. Lippincott Co Philadelphia & New Jork


На всички деца —

деца по възраст и деца по сърце,

посвещавам тази книга

Първа глава
Пудълби

Едно време — отдавна, много отдавна; още когато бабите и дядовците ни били деца — имало един доктор; името му било Дулитъл — Джон Дулитъл, Д. М. „Д. М.“ означава, че бил истински доктор по медицина и страшно учен човек.

Този доктор живеел в едно малко градче, наречено Пудълби-край-Блатото. Всички в Пудълби — и млади, и стари — го знаели добре. И щом го зърнели по улицата, нахлупил високия си цилиндър, всички казвали: „Вижте, вижте — докторът минава! Много учен човек, брей!“ А кучетата и децата хуквали подир него; дори и гарваните, свили гнезда в църковната камбанария, започвали да грачат и да кимат с глава.

Къщата му, на края на града, била мъничка, ала градината била голяма, с широка ливада, с каменни пейки и плачещи върби, надвиснали над тях. Сестра му, Сара Дулитъл, гледала домакинството, но за градината си докторът се грижел сам.

Дулитъл много обичал животните и отглеждал не малко от тези свои любимци. Освен златните рибки в басейна в края на двора той имал зайци в килера, бели мишки в пианото, една катеричка в долапа за чаршафи и в шкафа — един таралеж. Имал си още крава с теле, един стар, куц, двадесет и пет годишен кон, пилета, гълъби, две агнета и много други животни. Но от всички най-обичал гъската Даб-Даб, кучето Джип, прасенцето Гъб-Гъб, папагалката Полинезия и бухала Ту-Ту.

Сестра му Сара много се ядосвала на животните и все мърморела, че й цапат къщата. А пък един ден някаква възрастна дама, болна от ревматизъм, дошла да се прегледа при доктора, но за беда седнала, без да види, върху таралежа, който спял на канапето, и вече не стъпила при Дулитъл, а предпочитала да се трепе всяка събота чак до град Оксънторп, на цели десет мили от Пудълби, при друг някакъв лекар.

Тогава сестра му Сара Дулитъл отишла при доктора и викнала:

— Джон, как искаш болните да идват при тебе, като си напълнил къщата с гадини? Кажи ми, кой ще си избере за доктор човек, чиято гостна гъмжи от мишки и от таралежи? Това е четвъртият пациент, пропъден от твоите животни. Господин Дженкинс и пасторът се кълнат, че нямали и да минат край нашата къща, ако ще да умирали от болка. От ден на ден обедняваме. Ако вървим по този път, нито един виден човек няма да те повика, за да го лекуваш.

— Но какво да правя, като обичам животните повече от видните хора? — отвърнал докторът.

— Съвсем си се побъркал — изфучала сестра му и излязла от стаята.

И тъй, с течение на времето докторът събирал все повече и повече животни; а хората, които търсели помощта му, ставали все по-малко и по-малко. Докато най-сетне не останал ни един — с изключение на Продавача на котешка храна, който обичал всички видове животни. Но Продавача на котешка храна бил беден, разболявал се само веднъж в годината, по Коледа, и тогава давал на доктора шест пенса за шише лекарство.

А шест пенса никак не стигали, за да се преживее цяла една година — дори и в ония отдавнашни дни; и добре, че докторът имал нещичко в спестовната си касичка, иначе кой знае какво щяло да се случи.

Той продължавал да събира все повече животни, а храната им струвала пари. И тъй, спестеното ставало все по-малко и по-малко.

Тогава продал пианото и преместил мишките в чекмеджето на бюрото. Но парите от продажбата също започнали да се свършват, затова продал и кафявия си празничен костюм и продължавал да обеднява все повече и повече.

И сега, когато вървял по улицата, нахлупил високия си цилиндър, хората си шушукали: „Гледайте, минава Джон Дулитъл, Д. М.! Някога той беше най-известният доктор в Западния край, а вижте го сега! Няма пукната пара и чорапите му — дупка до дупка!“

Ала кучетата, котките и децата все тъй тичали подир него и го следвали през целия град — също както на времето, когато бил богат.