Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Борка, я и Невидимка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Юрий Томин

Борка, аз и Невидимко

 

Редактор: Люба Мутафова

Художник: Румен Скорчев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Емилия Димитрова

 

Дадена за печат на 23.X.1963 г.

Излязла от печат на 20.II.1964 г.

Поръчка №21

Тираж 15 000

Формат 1/16 59/84

Печатни коли 10,75

Цена: 0,55 лв.

 

Издателство „Народна младеж“, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1964

История

  1. — Добавяне

На Марс

В това училище е учил Петър Първи.

В дългите коридори, притихнали след звънеца, крачките отекват особено ясно, по войнишки. На площадките по стълбите, застлани с кахлени звезди, токовете чаткат като подкови. Паркетът скърца оглушително под краката.

В другите училища хората оставят обущата си в гардероба и ходят по гуменки. А тука не е така. Тука всичко е необичайно: разсъхнат дъбов паркет, кахлени площадки, мраморни стъпала, където скърца под краката всяка песъчинка, коридори, дълги по сто метра.

И клозетът, където можеш да дочакаш скрит следващото междучасие, е на втория етаж, и то в дъното на коридора.

Но вторият етаж, общо взето, е друго нещо — там има само класни стаи.

Костя се промъква на пръсти покрай стената. Припряна прибежка от едната ниша до другата и — стоп! Може да се подслуша какво става в чуждия клас.

Зад първата врата водят разговор два гласа: момичешки — колеблив, тих, и мъжки — раздразнен.

— Синус е… това е…

— Отношение.

— Отношение…

— Е, на катета.

— На катета…

— На кой катет?

— На катета… който…

„Двойка“ — равнодушно преценява Костя и изтичва до другата врата.

Тук някакъв отличник разказва урока, задъхвайки се от нетърпение. Той толкова бърза да получи своята шестица, че не обръща внимание на запетаите, и Костя чува нещо такова: „Ощевдревносттаученитезабелязаличестъкленапръчканатритаскопринаимаспособносттадапривличадребнитепредметиидошлидоизвода…“

Костя прави още един скок.

Трета, последна ниша, трета врата.

„Колко са хубави майските вечери, когато… Написахте ли? Вечери, когато…“

„Пред «когато» — запетая“ — машинално отбеляза Костя и с удоволствие си помисли, че някой в този клас не е сложил запетаята.

До ъгъла на коридора оставаха двадесетина крачки. Минаваше се покрай още една врата — вече не в ниша. Костя затъпка на едно място и после тръгна. Сега той вървеше бавно като омагьосан, втренчил поглед във вратата със синьо-бяла табелка — „Завуч“.

Паркетът пъшка под краката му и скърца. Костя, впил очи в синьо-бялата табелка, дори забавя крачки. Всичко е безполезно. Костя добре си знае „късмета“.

— Шмел, ти защо се разхождаш през време на час? — ще го попита Вера Аркадиевна.

— За тебешир… — ще отговори Костя.

— Аха, за тебешир… — ще каже Вера Аркадиевна. — Виж какво…

И Вера Аркадиевна ще го заведе в кабинета. Ще заприказва как милиони хора се трудят заради него, за да може Костя да учи. Ще спомене и за това, че тя не знае как ще кара той по-нататък училището, че тя, ако беше на неговата възраст, би се готвила да полети с ракета, а той, способен, но мързелив, не иска да се учи.

Вера Аркадиевна твърдо вярваше, че всички ученици, даже и момичетата, мечтаят да полетят с ракета.

И всичко това е вярно, всичко е повтаряно вече стотина пъти. И няма какво да се отговори.

Казват, че преди да умре човек, в един миг си спомня целия живот. Костя направи три крачки и вече нямаше за какво да си спомня. Всичко мина пред очите му за един миг.

— Шмел, какъв е коренът на царевицата?

Костя прекрасно знае, че е брадат. И царевицата, и ръжта, и пшеницата — всички имат брадати корени. И прави стъбла. И тесни, заострени листа.

Брадат, това значи като изтривалка, като стара проскубана метла, като брада на козел, като пипалца на октопод. Триста думи може да каже Костя за този корен. Четиристотин. Но между тях го няма най-главното. Той знае и учителката по ботаника знае, че той знае. И всички деца знаят — вече втори час се предават от ръка на ръка изсъхнали, трошливи стебла. Но езикът на Шмел просто не може да се обърне да повтори за десети път същата дума. И той казва:

— Като висулки.

Децата само това чакат. Смеят се. Сухият царевичен скелет трепва в ръката на учителката.

— Шмел, ще стоиш прав на чина до края на часа. Нека ти се порадват другарите.

— Ама така е, като висулки — говори Костя вече сериозно, изумен от неочакваното откритие. — Съвсем като висулки.

Децата пак се смеят. Знаят си те Костя. Свикнали са и се смеят, преди още той да си е отворил устата. И без да искат, тласкат Костя в пропастта.

— А сега, Шмел, ще стоиш прав при вратата до края на часа.

Костя отива при вратата. Вика Данилова го гледа ужасена, като че ли е прокажен. Урокът продължава. Половината клас гледа учителката, другата половина следи Костя: какво ли ще прави?

И наистина, няма само да стои я.

Костя плюнчи пръст и прокарва мокра бразда от очите надолу по бузите. Това значи — текат му сълзи. Още веднъж прави така, бърчи нос, раменете му потрепват, ридае значи. Костя ридае, а децата се смеят. На тях какво им е? Костя да му мисли.

— А сега, Костя, ти ще стоиш до края на часа отвън — казва учителката, без да се обръща.

Костя излиза и смехът постепенно стихва.

Но да се стои вън до вратата е безумие — може да мине завучът или даже директорът. И Костя поема далечния и труден път до клозета на втория етаж. Сега той гледа вратата със синьо-бялата табелка и му се струва, че някакви нишки са се проточили от него до тази врата и ще почнат да звънтят. Вратата непременно ще се отвори… Ето сега… Още една крачка… И вратата се отвори.

— Шмел, ти защо се разхождаш през време на час? — пита Вера Аркадиевна.

— Ами аз… за тебешир.

— Ела в кабинета.

Вера Аркадиевна сяда зад масата, а Костя остава прав сред стаята.

— Пак ли те изгониха?

— Защо да са ме изгонили? — измънка Костя.

— Аз не знам, ти трябва да знаеш.

— Ама за тебешир не може ли да отида? — възразява вяло Костя. Той разбира, че е безполезно да извърта, и сега само по навик се съпротивява.

— Колко пъти през тази седмица ходи за тебешир?

Костя мълчи.

— Вече два пъти ученикът Шмел е ходил за тебешир. Това е трети. Нали?

Ученикът Шмел мълчи. Пък и какво да каже. Така си е. Такъв му е „късметът“. Тази седмица за трети път го изгонват от клас и нито веднъж не успя да стигне до клозета. Отначало се натъкна на Елизавета Максимовна, после на Лина Лвовна, сега — на завуча.

— Не зная вече, Шмел, какво да правим с тебе? Кажи сам — какво?

Костя мълчи и тъжно гледа картината зад Вера Аркадиевна. Момче с бяла риза и пионерска връзка, сложило ръка на кръста, свири с тръба. Даже се усмихва. Картината се нарича „Тръбач“, макар да е ясно, че не е водолаз или нещо друго.

Костя мълчи и чувствува, че в душата му се пробужда ненавист към Петър Първи, заради когото са построили това училище с дълги скърцащи коридори. Само заради него, глупашкия му цар, стои сега Костя до масата и не знае какво да отговори на въпроса на Вера Аркадиевна. Пък и да отговори, ще му зададат нов и ако в края на краищата се разкае, пак ще има въпроси, за да се провери наистина ли се разкайва или е само току-тъй.

— Ти си способно момче, Шмел, и, ако искаш, можеш отлично да се учиш — казва Вера Аркадиевна. — Всичко ти е дадено: хиляди хора работят, за да можеш да учиш. А ти… Какво имате този час?

— Ботаника.

— Виждаш ли. Ако не знаеш ботаника, можеш ли да станеш добър агроном или градинар? Ами ако самият ти станеш учител по ботаника?

— Аз?! — По лицето на Костя се изписва такова отвращение, че Вера Аркадиевна почва да се сърди.

— Да, да, ти. Тази професия не е по-лоша от другите. Ти трябва да помислиш за своята бъдеща професия. Не си малък. Още година-две-три… Времето лети бързо. И аз си мисля… — набръчканото лице на Вера Аркадиевна става по-добро и тя вече не гледа Костя, а сякаш през него. — Мисля си, че някъде вече се строи ракетата, с която ще излетят в космоса твоите връстници. Може би някои от твоя клас. А може би и самият ти, а? Но не — Вера Аркадиевна съжалително клати глава. — Тебе няма да вземат в ракетата. Ще полетят онези, които са дисциплинирани и имат солидни знания. Нека да кажа, също и знаещите ботаника.

Костя омърлушено гледа тръбача. Ботаника, ракета… и пак ботаника. Костя не иска да стане учител по ботаника. Сам не знае какво иска. Просто още не е мислил за това. Ей, че хубаво ще бъде, ако тръбачът от картината изведнъж оживее и затръби. Вера Аркадиевна ще припадне и всичко ще забрави.

— Нима не ти се иска да полетиш на Марс? — И Вера Аркадиевна гледа Костя така, сякаш пропускът за Марс е в джоба й.

Тръбачът от картината оживява. Розовото му лице и връзката се наливат със светлина. Той леко поклаща глава. „На Марс! — тръби той. — На Марс!“

Костя разтваря широко очи. Сънува ли? Не, просто слънцето е излязло от облака и е осветило картината.

— На Марс, Шмел, на Марс, а? — повтаря Вера Аркадиевна. Внезапна мисъл осенява Костя. Езикът му се размърдва и съчинява лъжа, вдъхновена като поема.

— А знаете ли, Вера Аркадиевна — казва той, — аз сънувах веднъж. Летя… а наоколо само звезди! Даже одеялото ми падна. Честна дума!

И Вера Аркадиевна вярва. Тя вече четиридесет години работи в училището. Хиляди такива като Костя са минали през ръцете й и още хиляди други — по-добри. И още хиляди други — по-лоши. Но както и преди, тя по-лесно ще повярва на хубавото, отколкото на лошото.

— Ето, виждаш ли, Костя — казва тя, — ти разбираш. Иди се извини пред учителката. Иди и обещай, че това е за последен път.

Не толкова в думите, колкото в гласа й се чувствува добрината и мъдростта на старата жена, на която й е много по-приятно да похвали или да прости, отколкото да накаже или скастри.

А Костя, кучият му син Костя Шмел, ако не с разума си, то с усета си долавя всичко. Той свежда поглед, като че наистина го е срам.

— Обещавам, Вера Аркадиевна — той чинно отива към вратата и се обръща. — Благодаря, Вера Аркадиевна — произнася Костя уж неуместно, а всъщност така уместно, че Вера Аркадиевна само махва с ръка и повече нищо не казва.

Вратата се отваря и затваря.

Синьо-бялата табелка остава зад гърба.

Звънецът звъни.

Костя върви по скърцащия коридор, бойко удря крак. На стълбата ляга по корем на перилото и полетява надолу, трополейки с обущата по мраморните стъпала.

Той се втурва в бюфета, където вече се е построила опашка.

— Хей! Вие за Марс ли сте? — крещи той. — Кой е последният — аз съм пръв! Вчера съм заел това място! — и като се засилва, се врязва в редицата.