Гунел Линде
Смешни семейства (12)

Семейство Типтоп

Всъщност семейство Бърабъра постъпиха глупаво, че извикаха водопроводчик заради водата, която шуртеше от стената в дома им. Трябваше просто да се обърнат за помощ към съседите Типтоп. Заловят ли се с нещо семейство Типтоп, знае се, че всичко ще бъде тип-топ. Ако татко Раз не успее да се справи, ще се намеси мама Джаста. Ако работата се окаже не по силите й, ще я свършат в крайна сметка дъщеря им Праста или синът им Прас. Достатъчно е да се каже на семейство Типтоп какво трябва да се направи и — раз-прас, джаста-праста — то ще бъде свършено.

Татко Раз сам построи къщата, в която живеят. Негово дело е и боядисването на вратата и поставянето на четирите телевизионни антени. Мама Джаста налепи тапетите — при това, без да размести нито една шарка. Пак тя уши пердетата. И налепи красиви картинки по ваната в банята — рози и рибки. Праста ходи с палто, което си е изплела сама. А Прас почти е измайсторил истински дървомобил. От стара детска количка. В най-скоро време ще го завърши.

— Приятно е да правиш нещо — смятат всички в семейство Типтоп. — Приятно е ръцете ти да са заети с нещо. Приятно е краката ти да не спират. Приятно е да не седиш на едно място.

Тях не ги свърта на едно място дори когато са на кино.

— Няма нищо по-лошо от киното — казва татко Раз. — В тъмното един пирон не можеш да забиеш!

— Ами да — съгласява се мама Джаста. — Там не бих могла да видя хванала ли съм бримката на чорапа, или не.

— Единственото, което може да се прави на кино, е да навиеш на рулце билета си — въздиша Праста. — Но колко работа е това, а после…

— Е, може да събуеш обувките си и да им размениш връзките, за да не заспиш — предлага Прас. — Дясната връзка на лявата обувка и лявата връзка на дясната обувка. Или обратното…

Има много дни в живота на семейство Типтоп, в които всичко сякаш тръгва наопаки. Но колкото по-опак ден се случи, толкова по-енергични стават те. Отстраняват пречките една по една, непрекъснато се суетят, вършат нещо, спасяват по най-невероятни начини положението, докато злополучният ден сам не се примири.

Всичко започна с това, че татко Раз стана наопаки от леглото. Никой не знае какво точно означава това, но явно нещо беше наопаки, защото той стъпи накриво и си изкълчи крака, та чак ставата изпука. Оттам нататък не можеше вече да стъпва на него.

— Я ми дайте четката за паяжини. Тя става за патерица — каза татко Раз. — Нали трябва да се подпирам на нещо.

Той обърна четката нагоре и я пъхна като възглавничка под мишницата си, а дръжката опря на пода. И така закуцука към кухнята за закуска.

— Чудесна патерица, само дето малко ме гъделичка — каза той, когато се тръшна пред купичката си с кисело мляко.

— Ами вземи ръкавицата за горещите тенджери, нахлузи я върху четката и няма да те гъделичка — предложи Джаста Типтоп.

Тя току-що бе свалила от рафта нов пакет царевични пръчици, опаковката се оказа не съвсем в ред — беше разпечатана откъм дъното. Царевичните пръчици се изсипаха и се разпиляха по целия под на кухнята. Но Джаста извади торбичката на прахосмукачката и на нейно място сложи здрав плик от царевични пръчици, след което — смук-смук! — събра пръчиците до една направо в здравия плик!

— Мммм, вкусно нещо са аеропръчиците — измляска Раз Типтоп.

Джаста излезе да докара колата. Раз не биваше да върви дълго с изкълчения си крак. Но се оказа, че едната гума е била спукана и през нощта е спаднала. Колата стоеше клекнала на една страна, сякаш и тя беше с контузен крак.

— А пък аз бях обещала да помогна на учителката, трябва да се занесат един куп неща до училище — разтревожи се Праста. — Ще правим скулптури от отпадъци, които след това ще продаваме на нашето тържество. Разчитах татко да ме закара с колата. Какво да правя сега с отпадъците?

— Най-добре се обади на учителката и й обясни какво е станало — предложи мама Типтоп.

Само че нищо не излезе. Учителката вече чакаше при Тенекиената планина, където се изхвърляха всички отпадъци. Беше отишла там още рано сутринта, за да избере най-подходящите предмети. А край купището отпадъци не поставят телефон.

— Мен, мен питайте! — обади се Прас. — Моят дървомобил е почти готов. Ще ви закарам всички. Само да монтирам фаровете — може да потрябват, ако замръкна някой път.

Прас слезе в мазето и закова две празни бирени кутии върху колата, по една от двете страни на чекмеджето, което служеше за капак на двигателя. Идеята как да направи фарове му беше дал Минтири. Капаците на бирените кутии бяха изрязани отпред, а откъм дъното им стърчеше по един пирон, върху който бяха забити наполовина изгорели стеаринови свещи. Ако се запалеха, свещите щяха да светят като лампички, без да може да ги духне вятърът при движение на колата, защото кутиите щяха да им пазят завет.

— Така, всичко е тип-топ! — каза Прас и изнесе колата си от мазето. Постави я върху тротоара, а задната седалка покри с дюшечето от детската количка — за удобство на пътниците.

— Хайде, тръгваме! — провикна се той.

Праста бе изпрала предния ден плетеното си палто, което не можеше да изсъхне за една, нощ. То висеше на закачалката и продължаваше да се отцежда. С други думи, за Праста това беше също един опак ден. Но трябваше да се направи нещо. Тя хукна при Маняна Имавреме, за да я попита дали ще ходи този ден на училище. Маняна нямаше такива намерения. Беше отложила това за друг ден. И с готовност услужи на Праста с палтото си.

Но този опак ден нямаше да се предаде толкова лесно. Когато стигнаха до Тенекиената планина, където трябваше да чака учителката, нашите познайници Типтоп не завариха никого. Учителката тъкмо бе отишла нанякъде.

Седнали в колата на Прас, те зачакаха.

Но в семейство Типтоп не са свикнали да не вършат нищо. Един истински Типтоп задължително си намира работа.

Встрани от Тенекиената планина край пътя имаше една малка купчина от отпадъци. На тази камара бяха изхвърлени чайник с изкривено дъно, някаква стара шапка, парче от счупен фенерен стълб, една пощенска кутия и един ръждясал кафез.

Семейство Типтоп погледаха, погледаха тези неща, докато татко Раз изведнъж скочи от колата и ритна със здравия си крак чайника с изкривеното дъно. „Бум!“ — избумка чайникът и се търколи отново към Тенекиената планина. Праста вдигна шапката и я запрати с всичка сила надалеч. Мама Джаста набучи пощенската кутия на счупения фенерен стълб и метна това възхитително копие обратно на Тенекиената планина. Като видя това, Прас заряза колата, около която се въртеше, и запокити на голямата камара и кафеза. Кой да знае, че учителката си е играла от ранни зори да отдели тази купчина отпадъци!

Но ето че се появи и самата учителка. Като видя, че всичко, което старателно бе избирала, е отново на голямата камара, тя много се ядоса. Трябваше да започне отначало!

— И защо беше необходимо това? — каза тя сърдито.

Тя не можеше да знае, че този ден на семейство Типтоп всичко им е тръгнало наопаки.

— Нали все нещо трябва да се прави — каза извинително Праста.

— Тогава ще ми помогнете и вие да избера други отпадъци, от които би могло да се направи скулптура — реши учителката. — Не можем да вдигнем цялата Тенекиена планина. Измислете някаква фигура и подберете каквото ще трябва за нея!

Но това беше нещо, което никой от семейство Типтоп не умееше. Те можеха да направят всичко тип-топ, стига да им се кажеше какво, но да измислят нещо ново, което не го е имало дотогава, не бе по силите им. Учителката трябваше да ги следва на всяка крачка и да им посочва какво точно трябва да вземат.

— А това става ли? Да го взема ли? — питаха я от различни краища на Тенекиената планина Раз, Джаста, Прас и Праста. Истинска досада за учителката!

Раз Типтоп намери празна туба за бензин, малко поразкривена.

— Какво може да излезе от нея? — провикна се той.

— Тенекиен корем — предложи учителката.

Джаста Типтоп откри една ръждясала лятна кънка.

— Дали ще влезе в работа? — изписука тя.

— Можем да направим тенекиен човек на колелца — каза учителката.

Праста намери едно тясно руло от картон.

— От това пък какво ли може да излезе? — промърмори тя.

— Пъхни го в отвора на тенекиения търбух, не виждаш ли, че фигурата няма още врат! — подсети я учителката.

Самата тя измъкна от камарата една ръкавица и дръжката на несъществуваща вече детска количка. Може би на онази, от която Прас бе направил своята кола. Учителката реши, че ръкавицата може да послужи на тенекиеното същество за ръка, която маха. Дръжката на детската количка ставаше пък за опашка. Ето че Прас пак стигна до чайника.

— От него май нищо няма да излезе — каза той. — Без капак!

Но от чайника можеше да излезе нещо, и още как.

— Каква по-подходяща глава! — възкликна учителката. — Чучурът ще послужи за нос! Ще нанижеме чайника с дъното нагоре върху картоненото руло и разбира се, ще му изрисуваме очи и уста! Само така! Какво друго би могло да излезе от него?

Прас не знаеше какво да отговори. Единствената му мисъл бе, че чайникът би могъл да се използва като чайник и толкоз.

Учителката подритна един изгнил портокал, който наистина за нищо не ставаше, и в главата й, така че никой да не забележи това, се прокрадна мисълта:

— Ама те съвсем нищичко не могат да измислят! Не, аз съм за семейство Бърабъра!

Натовариха всички тези неща, а и някои други, на колата на Прас и ги закараха в училището. Премеждията за този ден още не бяха свършили. Както отиваше към класната стая, където щяха да сглобяват отпадъците на фигура, Прас изтърва на стълбището кутията с всичките си инструменти. Но бързо ги насмете с шапката, тъй че да паднат под стълбището, където вече лесно ги събра, защото бяха на едно място. Оттам нататък всичко бе тип-топ. Прас също се включи в сглобяването на Пер Тенекето.