Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Löjliga familjerna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание:

Гунел Линде. Смешни семейства

 

Редактор: Стоян Кайнаров

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художник: Виктор Паунов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Костадинка Апостолова

 

ISBN 954-419-010-4

 

Шведска. Първо издание. Дадена за набор м. октомври 1992. Подписана за печат м. ноември 1992 г. Излязла от печат м. декември 1992 г. Формат 16/60/90. Издателски коли 7. Печатни коли 7. Тираж 5065 броя. Цена 10 лв.

 

Издателство „Отечество“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

Команда „Сговорна дружина“ майстори нещо в Тенекиената планина

Сега вече познаваме всички деца от улица „Близнаците“! Ако решим да правим скривалище, знаем кого да повикаме. А ние наистина сме намислили да си построим скривалище — на много скришно място край Тенекиената планина.

— И кого ще повикаме? — питаш ти.

— На първо място Бърабъра и Типтоп — предлагам аз. — Те ще измислят как да го направим. А освен това ще се погрижат наистина да стане. Може да вземем и двамата Нямавреме, та да ни спори работата.

— Аз пък мисля да включим и четиримата Дада — казваш ти. — Защото те винаги и за всичко ще ни подкрепят.

— Ами Троп и Лумба! — сещам се аз. — Трябва и те непременно да участват. За да се построи наистина хубаво скривалище, е необходимо много време. Като се уморим, полезно ще е да има кой да вика „Давай!“.

— Да, разбира се — съгласяваш се ти.

След което се замисляме.

— Ами я си представи, че дойдат някакви глупаци и започнат да ни пречат — подхващаш отново ти. — Май ще е добре да вземем с нас и Стой и Стига, които да ги прогонят със своето „Престани!“.

— Я за по-сигурно да вземем и двамата Нене — казвам аз. — Току-виж Минтири излезе с някоя съвсем налудничава идея. Тогава те ще го накарат да се откаже от нея.

— Но Имавреме не ни трябват! — казваш ти. — Не, чакай! Я по-добре да вземем и тях, че иначе ще се съсипем от работа!

— Дадено, значи ще участват всички! А сега да ги обиколим по домовете им и да ги предупредим: каквото и да става, пред никого нито дума за това, кога и къде!

— И кога? И къде? — недоумяваш ти.

— Сега, веднага! Край Тенекиената планина!!

Тръгваме да звъним на всички врати поред — ти по единия, аз по другия тротоар. Изчакваме майките и бащите да се залисат, та да не ни чуят, и прошепваме с полустиснати устни голямата тайна. Всички обещават да дойдат, малко се опъват само Ненелия и Стой, но ние с теб знаем вече как да разговаряме с тях. А сега бързо, за да стигнем първи при Тенекиената планина.

Следобед тя винаги е огряна от слънце. Блестят стари автомобилни каросерии, счупени огледала, пробити консервени кутии, провиснали пружини на легла. Навсякъде отпадъци и вехтории, с които можем да разполагаме както си искаме. Небето проблясва в безчет стъкълца — пълен мир и спокойствие. От огромния дъб, разперил клоните си край Тенекиената планина, се разкрива възхитителна гледка. Поне ние с теб мислим така. Харесваме си едно местенце в Тенекиената планина и започваме да умуваме как да осъществим плановете си. Това ни се струва почти невъзможно.

Ето че и другите деца започват да се катерят по дъба. Гледат това да стане колкото може по-незабелязано. Но не е лесно да се покатериш незабелязано на такова дърво.

— Виждате ли там долу петте коли? — подхващаш ти. — В тях ще си направим скривалище. Скривалище с десет помещения и таен вход!

— Никога няма да се добереш до там — казва Недей. — Всичко е обградено от ръждясала бодлива тел и разлята нафта!

— Сетих се! — възкликва Идея. — Нужна ни е само една пързалка от най-дългия клон на дъба към Тенекиената планина. Покатерваш се на дъба, тръгваш по клона и по пързалката право долу сред колите!

— Не, нищо няма да стане — казва Ненелия. — Откъде ще се намери тази пързалка?

— Аз ти обещавам, че ще стане тип-топ! — казва Праста. — Вече виждам какво ще свърши работа!

smeshni_semejstva_pic09.png

Праста се смъква от дъба и започва да се катери между разни вехтории по склона на Тенекиената планина. Сред тях на една купчина са захвърлени и стари чували. Праста нарамва целия куп. Предлага да ги зашием един за друг, тъй че да се получи дълъг платнен ръкав. А след това да заковем платнения ръкав на дъба и хързулвайки се по него, право долу сред колите.

— Да! Бива! Става! — развикват се Бива, Става, Може и Защоне.

— А как ще излезем обратно оттам? — питаш ти, нали си ми умна глава.

— Това можем да измислим и друг път — казва Кротко.

— Да почваме! — предлага Тичай. — Няма време да умуваме сега! Първо да се спуснем долу!

Но Стига не е съгласна с това предложение (аз, впрочем, също).

— О, стига — казва тя. — Не съм съгласна да прекарам остатъка от живота си сред тези таратайки!

Всички се пръсваме из подножието на Тенекиената планина, за да търсим нещо по-подходящо. Тя е издигната само от вехтории и отпадъци, тъй че на нея може да се намери какво ли не. Прас намира някогашно подвижно мостче от кораб. Гладко от едната страна и с напречни дъсчици от другата. Мостчето освен това е дълго. Може да се подпре между клона на дъба и покрива на първата кола и така да послужи за пързалка. А решиш ли да излизаш, обръщаш мостчето с напречните дъсчици нагоре и се катериш бавно към дървото, като по истинска стълбичка. Какво по-подходящо от това!

— Не е толкова лошо — решава Ненелия.

Пренасяме мостчето с общи усилия, защото то е ужасно тежко.

Минута първа се спуска върху покрива на колата, а оттам се хързулва бързо по капака на багажника и — туп! — на земята! И веднага започва да събира стари дюшеци и вестници, за да им е по-меко на останалите, като стигнат долу. Всеки от нас взема по един чувал и седнал върху него, полита надолу. Туп… туп… туп…! Ето че вече всички сме долу и можем да започнем да майсторим.

Намираме се в центъра на пръстен от сплескани стари лимузини. Сякаш някой нарочно ги е струпвал, за да построи автомобилна крепост срещу неведом враг! Стоварени плътно една до друга, разнебитените коли образуват верига. Но ако речеш да пресечеш веригата, можеш, разбира се, да влизаш и излизаш през вратите на колите.

— Пу за мен зелената кола с лисича опашка на антената! — провикваме се в един глас ние с теб.

Отваряме енергично вратата на зелената кола и се напъхваме в нея. Предните седалки са меки и удобни! Потъваме в тях — брадичките ни едва стигат до височината на волана! Но нищо! Минута и Тичай се наместват на задните седалки. Трябва да се разпределим по четирима в автомобил, иначе колите няма да стигнат. Комбинираме се по двойки, само Дада имат цяла кола на разположение — нали са четирима.

— Клаксон и давай — казвам аз. И ти започваш да местиш лоста за скоростите, да натискаш разни бутони по таблото и да въртиш кормилото.

— Пиу-пиу! — ревва изведнъж клаксонът. Значи работи!

Изведнъж всички започват да свирят със своите клаксони! Сякаш попадаме на задръстено кръстовище.

— Престанете! — провиква се Стой, застанал между колите. — Минтири иска да ви каже нещо.

Смъкваме прозорците, където още ги има, и се надвесваме навън, наострили уши.

Минтири е намерил повален телефонен стълб и това го е навело на гениална идея: да изправим стълба и да прекараме телефон до Големия дъб. Така който от нас се озове сам при дъба и иска да го пуснем в голямото автомобилно скривалище, ще може да ни съобщи по телефона да спуснем мостчето. След което отново ще вдигаме мостчето, за да не могат да влизат чужди хора.

— Да! Може! Защо не! — надвикват се Може, Защоне, Бива и Става.

— Аз ще се погрижа всичко да стане тип-топ — казват в един глас Прас и Праста.

Те излизат да търсят сред отпадъците и вехториите някой стар, захвърлен телефонен апарат и преди да се усетим, вече са събрали всичко необходимо. Благодарение на тях се сдобиваме с чудесен телефон между нашия полегнал стълб и най-дългия клон на дъба. Апаратът дори може да звъни!

Но ето че поставили — непоставили телефона, в далечината към нас се задава майката на Стой!

— Всички бързо в скривалището! — викваме ние и се спускаме по пързалката, сякаш по петите ни е самата чума. Вдигаме мостчето след като всички сме отново долу, втурваме се към колите и затръшваме вратите. Сетне се смълчаваме.

Слънцето се е скрило зад едно старо писалище, изхвърлено в полите на Тенекиената планина. Започва да се смрачава! И ето че телефонът иззвънява!

— Иди да се обадиш, Недей! — провикваш се ти.

Недей бавно отваря разнебитената врата на тяхната кола и с препъване стига до телефонния стълб. На телефона е (ясно, нали?) мама Престани. Не чуваме какво казва, но затова пък се досещаме!

— Не — отвръща Недей. — Няма да се приберем. Не искаме да вечеряме. Няма да престанем! Не, няма! Изключено! Хич недейте ни чака! — завършва той уморен. Прибира се в колата и въздъхва с облекчение, когато се обляга на задната седалка.

Но ето че телефонът отново звъни. Този път пращаме да го вдигне Маняна.

— Ало — изчуруликва очарователно тя. Сетне дълго време мълчаливо слуша. — Гладни ли? Ами провери утре! Уморени ли? Засега не! Да лягаме ли? Само не днес!

Но телефонът не се предава. Звъни за трети път. Вдига го Стой.

— Престани! — казва той и затваря слушалката.

Телефонът иззвънява обаче и четвърти път. От едната кола изхвръква Минтири. Запушва си носа и изрича в слушалката:

— Важно съобщение, важно съобщение! Слушате нашето автоматично записващо устройство! Ние, членовете на команда „Сговорна дружина“, не можем да се приберем по домовете си за вечеря, защото имаме да майсторим още нещо! Ще се приберем, щом свършим работа! Важно съобщение… важно съобщение… Престанете! Престанете!

И връзва телефонната жица на възел, та да не звъни повече.

Най-сетне телефонът замлъква. Измъкваме се от колите и тръгваме на разузнаване от другата страна на подвижното мостче. Целта ни е да потърсим всевъзможни предмети, които биха могли да ни свършат работа в нашето автомобилно скривалище. Ти откриваш една стара кутия, в която в бъдеще бихме могли да си взимаме сандвичи, а аз намирам един конски чул и една масленица за смазване на шевни машини — малка, лъскава и с чучур. Останалите също попадат на какви ли не съкровища. Жалко само, че постепенно мръква. Отделяме с какво бихме могли да си светим и отново се вмъкваме в колите. Тичай има джобно фенерче с нова батерия. Той седи в нашата кола и шари с лъча на фенерчето по всички отдалечени кътчета на Тенекиената планина. От единия до другия й край.

— А, какво става? Що за мутра ми се мярна там?

Тичай запалва отново фенерчето и разхожда лъча му на предишното място. Но сега не се вижда нищо.

— Там имаше някой! — твърдиш ти. — Бас държа, че имаше!

— Предупреди останалите! — прошепвам аз на Минута.

Тичай не пали известно време фенерчето. И изведнъж го включва на най-силна степен и го размахва на всички страни. Зад някаква мивка далеч от нас се мярва друго лице! Значи в Тенекиената планина са проникнали двама непознати!

До нашата кола се прокрадва Кротко.

— Не бързай да палиш фенерчето — прошепва той. — Ела от другата страна при нас и оттам опитай пак!

Тичай се отдалечава крадешком, а ние затваряме вратите и прозорците на колата. Отвъд колата на Кротко се мярва трето лице. Излиза, че непознатите са трима!

— Трябва да махнем мостчето — казваш ти.

Прас и Минута са се заловили с тази работа.

Мостчето е свалено на сигурно място между колите. Но как ще се измъкнем тогава оттук?

Звъни телефонът. Вдигаш слушалката ти. Обажда се странен глас:

— Оттук измъкване вече няма! Обсадени сте! Само да сложите мостчето и ще го съборим от клона!

Това са, разбира се, момчетата, които искаха Недей да иде и да им прибере топката! Те си падат по това да притесняват останалите. Но ще има да вземат, ако се опитат да ни хванат! Колкото и да им се иска, просто няма как да минат през купищата бодлива тел. Оттегляме се в кръга от коли да обсъдим положението.

— Сетих се — възкликна Идея. — Ще преместим мостчето върху покрива на някоя друга кола и ще хлопаме и тракаме, за да си помислят те, че се опитваме да се измъкнем от някой друг край. Те ще тръгнат да заобикалят цялата Тенекиена планина, за да ни пресрещнат. Щом се хванат на погрешната диря, ние ще преместим обратно мостчето и бързо ще се прехвърлим на дъба! Така ще ги заблудим.

— Всичко ще бъде тип-топ! — казва Прас. — Нали сме команда „Сговорна дружина“!

Сваляме и преместваме мостчето. Тичай го осветява така, че всички ние долу да видим накъде води сега. Качваме се на покрива на новата кола и се правим, че се готвим за бягство. Тичай осветява разни места, към които ние нямаме намерение да се отправим. Нещо, което далеч не е ясно за този, който не знае това.

Отнякъде в Тенекиената планина се носи хлопане и тракане. Някой се опитва да се промъкне до нас!

— Ау! — чува се някъде.

Тичай изгася за малко фенерчето си. Но това е само за заблуда. Когато го запалва отново, той го е насочил право в лицата на нашите врагове, които са се добрали вече до другата страна на Тенекиената планина. Те стоят скупчени един до друг и се мъчат да гледат колкото може по-заплашително.

— Ето ни и нас! — провикват се те. — Оттук няма да се измъкнете!

— А ние и не щем оттук! Ха се гръмнете сега! — надсмиваме им се ние.

Залавяме се веднага да вдигнем мостчето. Всеки хваща откъдето може и с общи усилия го преместваме. Извъртаме го за възможно най-кратко време към клоните на дъба и бързаме да се прекачим на дървото. Сред вехториите и тенекиите се хлопа и трака по-страшно и отпреди, но ония, другите, нямат никакъв шанс да ни изпреварят в този мрак и при всички препятствия, които трябва да преодоляват.

Първи се прекачваме Минута и Тичай, ние с теб, Прас и Праста. След нас идват Идея и всички останали, като последен е Минтири. Ето че вече всички сме на дървото.

— Вдигнете мостчето! — пошушва Минтири. — Ще си го вземем с нас! Иначе ония може да се промъкнат в нашето скривалище!

Добре, че се сети за това! И добре, че нашата команда „Сговорна дружина“ е толкова многобройна! Мостчето е тежко. Но в крайна сметка успяваме да го измъкнем. Строили сме се всички под дъба и го крепим над главите си с изпънати ръце. Остава само да се приберем у дома!

Но ето че се трака някъде съвсем наблизо из тенекиите и вехториите!

— Ох! По дяволите! Ау! — чуваме гласа на един от нашите врагове. — Ще ви дам аз на вас!

Идея ни прошепва:

— Само да не вземат да ни гъделичкат под мишниците, че свършено е тогава с команда „Сговорна дружина“!

— Какво ще дадеш де? — провикваш се ти, за да прецениш по отговора дали са вече наблизо.

— Сметанов сладолед с ягодово сладко! — обажда се някакъв дрезгав глас съвсем до нас. — Но само ако престанете за днес с тази ваша игра!

О, това е полицаят, таткото на Стига и Стой, който е дошъл да ни прибере. Нямаме нищо против той да ни съпроводи до къщи! А мостчето скриваме в мазето на младежкия клуб. Със съгласието на таткото на Троп. Оттам никой не може да го открадне!

Утре ще си вземем храна и ще прекараме цял ден в нашето скривалище.

— Трябва да измисля някакво сиропирано лепило — решава Минтири. — Ще пръскаме с него след себе си, тъй че, като тръгнем към дъба, враговете ни да залепнат на място! Мяра според мяра.

— Едва ли ще ни разреши чичо Смяра — казва Стой. — Само той знае що е мяра. Мярата трябва да е една за всички, казва той. Почне ли всеки със своя мяра да мери, значи има нещо гнило!

— Ами да! — съгласява се Може.

— Ами как не! — съгласява се и Ненелия.