Серия
Карлсон, който живее на покрива (3)
Оригинално заглавие
Karlsson på taket smyger igen, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2007)

Издание:

АСТРИД ЛИНДГРЕН

ТРИ ПОВЕСТИ ЗА КАРЛСОН

Шведска, II издание

 

Превод Вера Ганчева

Редактор Лилия Рачева

Коректор Албена Николаева

Художник Илун Викланд

Формат 16/60/90 Печатни коли 18

Издателство ОТЕЧЕСТВО, София, бул. „Георги Трайков“ 2 А,

 

Raben & Sjogren, Stockholm


ВСЕКИ ИМА ПРАВО ДА БЪДЕ КАРЛСОН

Една сутрин, когато Дребосъчето — най-малкият и невръстен член на семейство Свантесон — се събуди, той чу родителите си да разговарят в кухнята. Гласовете им звучаха така, сякаш бяха ядосани или оскърбени от нещо.

— Ето, стана тя каквато стана — каза бащата. — Виж какво пишат във вестника, прочети дама!

— Но това е ужасно — възкликна майката, — наистина ужасно!

Дребосъчето побърза да скочи от леглото. Той също искаше да узнае какво е толкова ужасно.

И наистина узна. На първата страница във вестника бе отпечатано голямо заглавие:

 

ЛЕТЯЩО БУРЕ ИЛИ КАКВО?

А ето написаното под заглавието:

„Какъв загадъчен и странен предмет хвърчи из Стокхолм? Очевидци твърдят, че някакво съвсем малко летящо буре или нещо подобно от време на време се носело със силно бръмчене над покривите на къщите в квартала Васастан. Ръководството на въздушните съобщения не знае нищо за тези необичайни полети и затова има подозрения, че това може да е някакъв опасен чуждестранен шпионин, който лети в околността и разузнава. Въпросът следва да се провери, а летящият предмет трябва да се залови. Ако се окаже някой малък опасен шпионин, той трябва да бъде предаден на полицията, и то веднага.

Кой ще разреши загадката около летящия предмет във Васастан? Обещаваме възнаграждение в размер на десет хиляди крони за онзи, който успее да залови бръмчащото хвърчило, каквото и да се окаже то. Ще трябва само да предаде този бръмбазък в редакцията на нашия вестник и да получи въпросната сума.“

— Клетият Карлсон от покрива! — въздъхна майката. — Ще му извадят душата.

Дребосъчето изпита уплаха, яд и тъга — всичко наведнъж.

— Защо не оставят Карлсон на мира? — извика той. — Нима е направил някому нещо? Живее си в своята къщичка на покрива и лети тук-там. Какво лошо има в това?

— Нищо — рече бащата, — Карлсон не прави нищо лошо. Само дето е малко… хм… необикновен.

Да, действително имаше нещо необикновено у Карлсон. Дори и Дребосъчето трябваше да се съгласи с това. Не е обичайно такива малки, дебелички, моторизирани чичковци да живеят в отделни къщички по покривите, чичковци със сгъваема перка на гърба и със стартово копче на корема.

Точно такъв малък чичко беше Карлсон. А Карлсон беше най-добрият приятел на Дребосъчето. Много по-най-добър приятел дори от Кристер и Гунила, които Дребосъчето все пак толкова много обичаше и с които си играеше, когато Карлсон понякога внезапно изчезваше или не можеше да му отдели време.

Според Карлсон, Кристер и Гунила не заслужаваха никакво внимание. Той сумтеше недоволно, щом Дребосъчето споменеше имената им.

— Няма да говориш за тези глезльовци в същия този ден, в който си споменал моето име — казваше той. — Такъв красив и умен, и прилично дебел мъж в разцвета на своите сили като мен — колко глупави малки момчета могат да се похвалят с подобен най-добър приятел, а?

— Никой освен мен — отговаряше Дребосъчето и всеки път се радваше, а сърцето му преливаше от щастие. Какъв късмет, че Карлсон се бе настанил именно на неговия покрив! Целият квартал Васастан бе пълен с подобни стари и неугледни четириетажни къщи като тази, в която живееше семейство Свантесон, и наистина беше голям късмет, че Карлсон е случил именно техния покрив, а не някой друг.

Вярно, че майката и бащата отначало никак не се радваха на Карлсон, а братът и сестрата на Дребосъчето — Босе и Бетан, също никак не го харесваха. Цялото семейство с изключение на Дребосъчето считаше, че Карлсон е най-ужасният, най-разглезеният, най-нахалният и най-нетърпимият безобразник, какъвто човек изобщо може да си представи. Но в последно време всички започнаха да свикват с присъствието му. Сега те вече почти одобряваха Карлсон, но преди всичко разбираха, че Дребосъчето има нужда от него. Босе и Бетан бяха много по-големи от Дребосъчето, а той имаше нужда от добър приятел, след като те не бяха негови връстници. Наистина той си имаше собствено куче, едно такова чудесно, мъничко кученце на име Бимбо, но то не му стигаше — Дребосъчето просто имаше нужда от Карлсон.

— А аз мисля, че и Карлсон има нужда от Дребосъчето — казваше майката.

Още от самото начало обаче родителите на Дребосъчето искаха съществуването на Карлсон да се държи в колкото може по-голяма тайна. Те разбираха какъв шум би се вдигнал, ако например телевизията го надуши, или пък ако илюстрованите списания започнат да пишат за „Карлсон в домашна обстановка“.

— Ха, ха! Би било знаменито! — каза веднъж Босе. — Представете си на корицата на „Седмично списание“ снимка, на която Карлсон души букет розови рози, седнал в своя салон, или нещо от този род.

— Ама че си глупав! — възрази му тогава Дребосъчето. — Карлсон няма никакъв салон, а само една малка разхвърляна стая и никакви рози.

Босе всъщност знаеше това. Веднъж, но само веднъж, той, Бетан, майката и бащата се качиха на покрива и видяха къщичката на Карлсон. Те се промъкнаха през капандурата на тавана — онази, която обикновено използуваше коминочистачът — и Дребосъчето им показа колко хитро бе скрита къщичката на Карлсон зад комина и непосредствено до противопожарната стена на съседната сграда. Майката се беше поуплашила, когато се качи на покрива и видя улицата толкова дълбоко под себе си. Тя едва не припадна и трябваше да се облегне на комина.

— Дребосъче, обещай ми никога да не се покатерваш тук сам — простена тя.

Дребосъчето поразмисли хубавичко, преди да обещае.

— Добре — каза той накрая, — никога няма да се покатервам тук сам… Но понякога ще долитам тук с Карлсон — прибави той доста тихо. А ако майка му не го чу, нека се сърди на себе си. Как можеше изобщо да настоява Дребосъчето да не ходи на гости у Карлсон? Тя сигурно нямаше представа за това, колко забавно можеше да се прекара в малката неразтребена стаичка на Карлсон, където имаше толкова много неща.

Но сега явно щеше да се сложи край на всичко, мислеше си горчиво Дребосъчето, и то само заради тези глупави драсканици във вестника.

— Трябва да кажеш на Карлсон да се пази — каза бащата. — Нека известно време да не лети толкова много. Можете да стоите в твоята стая, където никой няма да ви види.

— Но ако прави бели, ще го изхвърля — закани се майката.

Тя сложи на кухненската маса пред Дребосъчето една чиния каша, а и на Бимбо сипа малко в неговата паничка. Бащата каза довиждане и отиде на работа. Оказа се, че и майката щяла да излиза в града.

— Само ще отскоча до туристическото бюро, за да проверя дали могат да ни предложат някое приятно пътешествие за отпуската на баща ти — обясни тя и целуна Дребосъчето. — Скоро ще се върна.

И така Дребосъчето остана сам. Сам с Бимбо, с кашата и със своите мисли. И с вестника. Беше го поставил до себе си и от време на време му хвърляше коси погледи с крайчеца на окото. Под съобщението за Карлсон бе поместена красива снимка на голям бял параход, току-що пристигнал на посещение в Стокхолм и закотвен в градското пристанище. Дребосъчето се вгледа в снимката — ах, какъв красив параход. Прииска му се да види такъв параход в действителност и да прекоси с него морето!

Момчето се опитваше да гледа само парахода, но погледът му непрестанно се връщаше на онова отвратително заглавие:

 

ЛЕТЯЩО БУРЕ ИЛИ КАКВО?

Дребосъчето беше действително разтревожен. Колкото е възможно по-скоро трябваше да говори с Карлсон, но не биваше и много да го сплаши — в никакъв случай, защото кой знае дали Карлсон не би се уплашил толкова, че да отлети и никога вече да не се върне!

Дребосъчето въздъхна. Сетне неохотно пъхна в устата си лъжица каша. Той не глътна кашата, а само я държеше на езика си, сякаш я опитваше. Дребосъчето бе от онези дребни, тънки и слаби момченца без апетит, каквито ги има толкова много. Той винаги човъркаше из храната си и му бе необходима цяла вечност, докато се нахрани.

„Кашата не е особено вкусно нещо“, мислеше си Дребосъчето. Дали пък нямаше да му се услади повече, ако я посипе с още малко захар. Той взе захарницата, но в същия миг пред кухненския прозорец прозвуча бръмчене на мотор и в кухнята влетя Карлсон.

— Хопала, тралала, Дребосъче! — изкрещя той. — Я познай кой е най-добрият добър приятел в целия свят и отгатни защо пристига именно сега?

Дребосъчето бързо преглътна залъка си.

— Най-добрият приятел в целия свят си ти, Карлсон! Но защо пристигаш именно сега?

— Имаш право на три опита да отгатнеш — заяви Карлсон, — защото ми е домъчняло за тебе, малко глупаво момченце, или защото сбърках посоката и всъщност исках да обиколя Градската градина, или пък защото усетих, че ухае на каша! Познай кое от трите е вярно!

Лицето на Дребосъчето засия от радост.

— Защото ти е домъчняло за мен — предложи той свенливо.

— Сбърка отсече Карлсон. — А нямам никакво намерение да обикалям Градската градина, та изобщо не го споменавай.

Градската градина, сепна се Дребосъчето. Олеле! Карлсон в никакъв случай не биваше да отива там и въобще никъде из града, където гъмжи от хора и биха могли да го забележат. Това трябваше най-сетне да му се разясни.

— Слушай, Карлсон — поде Дребосъчето, но се обърка, защото внезапно забеляза, че Карлсон е недоволен. Той гледаше мрачно приятеля си и бе нацупил уста.

— Пристига гостенин, полумъртъв от глад — захленчи той, — но ще се намери ли някой да му подаде стол и чиния, да му върже лигавче и да му сипе огромна порция каша? А после да му каже, че трябва да лапне една лъжица за мама и една лъжица за татко, и една лъжица за леля Огуста?…

— Коя е пък тая леля Огуста? — полюбопитствува Дребосъчето.

— Откъде да зная! — отвърна Карлсон.

— Ами тогава защо трябва да лапаш лъжица каша и за нея? — засмя се момчето.

Но Карлсон не се усмихна.

— А, значи така! Смяташ да ме умориш от глад, само за щото случайно не познавам всички лели на света, които може би дремят нейде далеч, я в Тумба, я в Тютарюд или кой знае къде!

Дребосъчето побърза да извади една чиния и покани Карлсон да си сипе каша от тенджерата. Все още намръщен Карлсон започна да си насипва. Насилваше и насилваше и накрая си помогна с показалеца, за да обере стените и дъното на съда.

— Майка ти е златна жена! — извести Карлсон. — Жалко само, че е така отчайващо стисната. Много каша съм виждал в живота си, но никога толкова малко накуп.

Той изпразни захарницата върху чинията си и започна да лапа. В следващите минути в кухнята се разнасяше само онова сърбане, което се чува, ако някой гълта каша с мълниеносна бързина.

— За съжаление не остана каша дори за една лъжица в чест на леля Огуста — заяви Карлсон и си избърса устата. — Но виждам, че тук има кифлички! Спокойствие, само спокойствие, скъпа лельо Огуста, стой си съвсем спокойно в Тумба, защото в твоя чест ще излапам две кифлички. А може би три… или четири… или пет!

Докато Карлсон ядеше кифлички, Дребосъчето размишляваше как ще бъде най-добре да го предупреди. Най-сетне реши, че може би не ще е зле да го остави сам да си прочете съобщението и с известно колебание избута вестника към Карлсон.

— Погледни първа — страница рече Дребосъчето мрачно и Карлсон започна да гледа. Гледаше с голям интерес и изведнъж сложи малкия си пухкав показалец право върху снимката на белия параход.

— Вай, вай, вай! Ето пак един параход, който се преобърнал — затюхка се той. — Редят се нещастие подир нещастие!

— Глупости, държиш вестника обърнат наопаки — отбеляза Дребосъчето.

Той отдавна подозираше, че Карлсон не е много добре с четенето. Но беше добродушен и не искаше да наскърбява никого, а най-малко пък Карлсон, и затова сега не извика: „Ха, ха, та ти не знаеш да четеш“, а просто оправи вестника и парахода, та Карлсон да види, че не става дума за морска катастрофа.

— Но тук пише за друго нещастие — каза Дребосъчето.

— Слушай за какво става дума!

И зачете на висок глас за летящото буре и за опасния малък шпионин, който трябвало да бъде заловен, и за възнаграждението, и всичко останало.

— „… Ще трябва само да предаде този бръмбазък в редакцията на нашия вестник и да получи въпросната сума“ — завърши той с въздишка.

Но Карлсон не въздъхна, той ликуваше.

— Хой, хой! — извика той и направи няколко бодри, весели подскока. — Все едно, че опасният малък шпионин е вече заловен. Я се обади в редакцията на този вестник и кажи, че ще им връча бръмбазъка още днес следобед!

— Какво искаш да кажеш? — уплашено попита Дребосъчето.

— Ха познай кой е най-умелият ловец на шпиони в целия свят! — провикна се Карлсон и гордо се посочи сам. — Долуподписаният Карлсон, приготвил голямата си рибарска мрежа. И ако този опасен малък шпионин наистина лети из Васастан, аз ще го пипна в мрежата си още преди да се свечери. В това можеш да бъдеш сигурен… Между впрочем имаш ли някой куфар, в който да се поберат 10 000 крони?

Дребосъчето отново въздъхна. По всичко личеше, че задачата му ще бъде много по-трудна, отколкото бе очаквал. Карлсон не схващаше положението.

— Скъпи Карлсон, не можеш ли да проумееш, че тъкмо ти си летящото буре и че именно теб искат да заловят, не разбираш ли това!

Карлсон прекъсна точно по средата един свой ликуваш скок. Той издаде някакъв клокочещ звук, сякаш нещо внезапно беше заседнало в гръкляна му, и хвърли бесен поглед към Дребосъчето.

— Летящо буре! — изкрещя той. — Мене ли наричаш летящо буре! И това ми било добър приятел, фу!

Той се изпъна, за да стане по-висок, и в същото време си прибра корема колкото можеше повече.

— Навярно не си забелязал — поде високомерно той, — че съм един красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на своите сили. Може би изобщо не си забелязал това, а?

— Разбира се, Карлсон, разбира се, Карлсон! — запелтечи Дребосъчето. — Но какво съм виновен, че така пишат във вестниците. Те имат предвид тъкмо теб, бъди уверен в това.

Карлсон се вбесяваше все повече и повече.

— Пише да се остави бръмбазъкът в редакцията на този вестник! — провикна се той горчиво. — Бръмбазъкът! — продължи да вика той. — А този, който ме нарича бръмбазък, ще получи един между очите, да му се отлепи носът!

Той подскочи заплашително към Дребосъчето, но не биваше да прави това, защото Бимбо изведнъж настръхна. Бимбо не възнамеряваше да позволи на когото и да било да крещи така на неговия стопанин.

— Недей, Бимбо! Остави Карлсон! — каза Дребосъчето и Бимбо отстъпи. Само поръмжа малко, за да разбере Карлсон какво иска да му каже.

Карлсон отиде и седна на една табуретка мрачен и толкова ядосан, че от очите му хвърчаха искри.

— Няма да играя — заяви той. — Няма да играя, като си толкова злобен и ме наричаш бръмбазък и насъскваш хрътките си срещу мене.

Дребосъчето беше отчаян. Той вече не знаеше какво да каже и какво да стори.

— Не съм виновен за това, което пишат във вестниците — промълви той. Сетне замълча. И Карлсон мълчеше. Седеше ядосан върху табуретката и в кухнята се възцари подтискаща тишина.

Но внезапно Карлсон започна да се смее колкото му глас държи. Той скочи от табуретката и игриво удари Дребосъчето в корема.

— Но като ще съм бръмбазък — заяви той, — поне съм най-скъпият бръмбазък в целия свят, оценен за 10000 крони. Мислил ли си по този въпрос?

Дребосъчето също се разсмя. Ах, колко чудесно беше, че Карлсон отново се развесели!

— Да, наистина. Такъв си ти — провикна се възхитено Дребосъчето. Струваш 10 000 крони, а колцина могат да се похвалят, че са оценени толкова високо!

— Никой в целия свят — увери го Карлсон. — Едно такова малко нищожество като тебе например не струва повече от една крона и двайсет и пет йоре, обзалагам се за това.

Той натисна стартовото си копче и победоносно се издигна във въздуха, като направи две тържествени обиколки около лампата и надаваше весели викове.

— Хой, хой! — крещеше той. — Ето го десетхилядокроновия Карлсон, хой, хой!

Дребосъчето реши да зареже всички свои намерения. Карлсон всъщност не беше никакъв шпионин и полицията не можеше да го арестува само защото си е Карлсон. Изведнъж той разбра, че не от това се бояха майка му и баща му. Те се опасяваха, че сега вече съществуването на Карлсон не би могло да се държи в тайна, ако му устроят хайка. Но Дребосъчето не вярваше, че дори при това положение на неговия приятел би се случило нещо наистина лошо.

— Не се страхувай, Карлсон — започна да го утешава той. — Не могат да ти сторят нищо само загдето ти си ти.

— Разбира се, всеки има право да бъде Карлсон — увери го Карлсон. — Макар че засега съществува само един-единствен прекрасен и прилично дебел екземпляр.

Междувременно бяха се прибрали в стаята на Дребосъчето и Карлсон се заоглежда, изпълнен с очакване. — Нямаш ли някой локомотив, който бихме могли да вдигнем във въздуха, или нещо друго, което да гърми хубаво? Да гърми, искам да трещи и да ми е весело, инак няма да играя — заяви той, но в същия миг съзря върху масата на Дребосъчето една кесийка и се спусна към нея като сокол. Майка му я беше сложила там снощи и в нея имаше една голяма прекрасна праскова, но сега вече тази праскова аленееше между пухкавите пръстчета на Карлсон.

— Може да си я разделим — бързо предложи Дребосъчето. Той също обичаше праскови и му стана ясно, че трябва да побърза, ако иска да получи нещичко от плода.

— С най-голямо удоволствие — съгласи Се Карлсон, — ще делим, аз ще взема прасковата, а ти кесийката. По този начин ти печелиш, защото с една кесийка човек може да се забавлява колкото си иска.

— А, не, благодаря — възпротиви се Дребосъчето. — Ще си разделим прасковата, а после можеш да вземеш кесийката. Карлсон неодобрително заклати глава.

— Никога до ден днешен не съм виждал такова лакомо момче — рече той. — Хубаво, както искаш!

Беше необходим нож, за да се разреже прасковата, и Дребосъчето изтича в кухнята, за да го донесе. Когато се върна с ножа, Карлсон не се виждаше никакъв. Но Дребосъчето го откри стаен под масата, откъдето се разнасяше трескаво мляскане, също както когато някой бърза да изяде сочна праскова.

— Слушай, какво правиш там? — попита тревожно Дребосъчето.

— Деля — отговори Карлсон. Чу се едно последно захапване, след което Карлсон изпълзя изпод масата, а по брадичката му се стичаше прасковен сок. Той протегна пълна ръчичка към Дребосъчето и му подаде нагърчената кафява костилка на прасковата.

— Винаги съм искал ти да получиш най-хубавото — рече той. — Ако посадиш тази костилка, ще израсне цяло дърво, отрупано с праскови. Признай, че съм най-добричкият в целия свят, който не се оплаква за това, че е получил само една-единствена жалка праскова!

Преди Дребосъчето да успее да признае каквото и да било, Карлсон вече се беше втурнал към прозореца, където стоеше саксия с розово мушкато.

— И какъвто съм си добричък, дори ще ти помогна да я посадиш — заяви той.

— Спри — изпищя Дребосъчето, но вече беше късно. Карлсон бе успял да изтръгне мушкатото от саксията и преди Дребосъчето да го възпре, той беше изхвърлил цветето през прозореца.

— Ти си луд! — подхвана Дребосъчето, но Карлсон не го слушаше.

— Цяло голямо прасковено дърво! Я си представи! На пиршеството по случай петдесетия си рожден ден ще можеш да предложиш всекиму праскови за десерт. Е, няма ли да е приятно?

— Да, но да видим колко ще е приятно, когато мама забележи, че си изкоренил мушкатото й — отсече Дребосъчето. — Ами ако е паднало върху главата на някой чичко долу на улицата, какво мислиш, че ще каже?

— Благодаря ти, скъпи Карлсон, ще каже той — увери го Карлсон, — благодаря ти за това, че изкорени мушкатото, а не го хвърли заедно със саксията… както щурата майка на Дребосъчето смята за подходящо.

— Това не е вярно — възропта Дребосъчето, — какви са тези глупости?

Карлсон напъха костилката в саксията и усърдно я затрупа с пръст.

— Ами тя точно това мисли — заяви той уверено. — Твоята майка е доволна само ако мушкатото седи здраво в саксията. А че това може да е опасно за живота на малките чичковци по улицата, изобщо не я интересува. Един човек повече или по-малко, това е суета, казва тя, по-важно е никой да не ми пипа мушкатото.

Той втренчи поглед в Дребосъчето.

— Но ако бях изхвърлил и саксията, къде щяхме да посадим прасковеното дръвче? Помисли ли изобщо за това?

И тъй като Дребосъчето изобщо не бе мислил подобно нещо, не можеше и да отговори. Трудно беше да се спори с Карлсон, когато беше в такова настроение. Но за щастие той променяше настроенията си приблизително всеки четвърт час и сега внезапно издаде вик на доволство.

— Остана ни кесийката — заяви той. — А с кесийки човек може да се забавлява чудесно.

Дребосъчето не беше забелязал подобно нещо.

— Но как? — учуди се той. — Какво може да направи човек с една кесия?

Очите на Карлсон засвяткаха.

— Най-колосалното плющене в целия свят. Хой, хой, какво плющене! И именно това ще направя сега!

Той грабна кесията и бързо изчезна в банята. Дребосъчето го последва от любопитство. Много му се искаше да узнае как се прави най-колосалното плющене в целия свят.

Карлсон се бе навел над ваната и пълнеше торбичката с вода от чешмата.

— Да не си полудял — учуди се Дребосъчето, — не знаеш ли, че в хартиена кесия не може да се сипе вода?

— Имаш много здраве! — провикна се Карлсон и поднесе под носа на Дребосъчето издутата до пръсване кесийка. За момент той я подържа така, за да се убеди Дребосъчето, че в книжната кесия действително може да се сипе вода, а сетне хукна с кесията обратно в стаята.

Дребосъчето се втурна подире му, изпълнен с лоши предчувствия. И съвсем основателни… Карлсон се беше провесил през прозореца и се виждаха само кръглото му задниче и късите му дебели крачета.

— Хой, хой — извика той, — внимавайте там долу, защото сега идва най-колосалното плющене в целия свят!

— Не! — извика Дребосъчето и бързо се наведе и той през прозореца.

— Не, Карлсон, недей! — викна той разтревожено. Но вече беше късно. Кесията летеше надолу. Дребосъчето я видя да пада като бомба точно под краката на една нещастна лелка, тръгнала за млекарницата в съседната къща, и тя никак не хареса най-колосалното плющене в целия свят — това веднага стана ясно.

— Пищи, сякаш е било саксия — отбеляза Карлсон. — А всъщност е само малко чиста водица.

Дребосъчето затвори с трясък прозореца. Не искаше Карлсон да хвърля долу повече неща.

— Мисля, че така не бива да се прави — каза той сериозно. Ала Карлсон прихна да се смее. Той закръжи около лампата, като гледаше присмехулно Дребосъчето отгоре.

— Мисля, че така не бива да се прави — започна той да имитира Дребосъчето. — А, според теб, какво трябва да се прави в такъв случай? Може би да се изхвърли кесията, пълна с развалени яйца? И това ли е някоя от странните приумици на майка ти?

Той полетя към Дребосъчето и тупна пред него на земята.

— Ти и майка ти сте най-странните хора в целия свят — заяви Карлсон и потупа Дребосъчето по бузата. — Но колкото и да е чудно, аз все пак ви обичам.

Дребосъчето се изчерви от удоволствие. Колко чудесно беше, че Карлсон го обича и че одобрява дори майка му, макар това не винаги да си личеше.

— Да, и аз самият съм изненадан — продължи Карлсон, като потупваше Дребосъчето. Той продължи да го потупва, и то все по-силно и по-силно. Последното потупване беше почти като плесница и когато Карлсон рече: „Ах, колко съм добричък! Най-добричкият в целия свят. И затова предлагам сега да си поиграем на нещо добричко, не си ли на същото мнение?“ — Дребосъчето бе съгласен и веднага започна да размишлява: каква добра игра би могъл да играе с Карлсон?

— Например — заяви Карлсон — можем да играем, че ужким масата е нашият сал, на който се спасяваме от голямото наводнение… а то ей сега идва!

Той посочи една струйка вода, която бавно се процеждаше изпод вратата.

Дребосъчето се задъха.

— Ти не затвори ли крана в банята? — попита той ужасено.

Карлсон наклони глава и го погледна кротко.

— Можеш да гадаеш три пъти дали съм го затворил, или не?

Дребосъчето отвори вратата към вестибюла; да-а, Карлсон беше прав. Голямото наводнение наистина беше дошло. Банята и вестибюлът бяха залети с вода, в която човек би могъл да джапа, стига да поиска.

Карлсон искаше. Той възхитено скочи трупешката право в цялата тази мокротия.

— Хой-хой — провикна се той, — има дни, когато се случват само приятни неща.

Но след като Дребосъчето затвори крана в банята и изпразни препълнената вана, се отпусна на един стол във вестибюла и отчаяно заоглежда бедствието.

— Ох — простена той, — ох, какво ще каже мама? Карлсон прекъсна подскоците си и отправи възмутен поглед към Дребосъчето.

— Знаеш ли какво — каза той. — Докога майка ти само ще хленчи! Това е само малко чиста вода!

Той скочи отново трупешката, дори опръска Дребосъчето.

— И то много приятна вода — заяви той. — Човек безплатно си измива краката. Но може би майка ти не обича да си мие краката?

Той подскочи и пак опръска Дребосъчето още повече.

— Тя изобщо ли не си мие краката? Или по цели дни само хвърля една подир друга саксии от прозореца?

Дребосъчето не отговори. Той мислеше за съвсем други неща. Най-после се раздвижи — ох, всичко трябваше да се забърше, преди да се върне майка му.

— Карлсон, трябва да побързаме — рече той и скочи от стола. Сетне се затича към кухнята и скоро се върна с два големи парцала.

— Карлсон, помогни ми! — поде той, но внезапно забеляза, че Карлсон го няма никакъв — нито в банят, нито във вестибюла, нито пък в стаята. Дребосъчето се втурна към прозореца и зърна нещо, което напомняше на къс дебел салам, да профучава край него.

— Летящо буре или нещо подобно — промълви Дребосъчето.

Не, какво ти летящо буре! Просто Карлсон на път към своята зелена къщичка на покрива.

В този миг и Карлсон съзря Дребосъчето. Той се спусна стремглаво и така шеметно прелетя край прозореца, че въздухът изсвистя. Дребосъчето размаха енергично парцала, а Карлсон му помаха в отговор с пълната си ръчичка.

— Хой, хой — провикна се той, — ето го десетхилядикроновия Карлсон, хой-хой!

След което изчезна. А Дребосъчето се върна в хола с по един парцал във всяка ръка и се залови да бърше водата.