Гунел Линде
Смешни семейства (5)

Семейство Нямавреме

Но на улица „Близнаците“ не живеят само семействата Дада и Нене. Тук се намира и къщата на семейство Нямавреме — точно до къщата на семейство Дада. И къщата на семейство Нямавреме — точно до къщата на Нене. Ако през погледа ти от някой вход изхвърчи човек като изстреляна граната или друг изчезне зад най-близкия ъгъл като стрела, да знаеш, че това е бил някой от семейство Нямавреме.

Таткото се казва Бързай. Той върши всичко на мига. Досега нито веднъж не е закъснявал за работа. Едва поеме дъх будилникът да зазвъни, и татко Бързай вече е на крака и си мие зъбите. И будилникът силно се разколебава. Какъв смисъл има да звъни, след като стопанинът вече е на крака? Така разсъждава той.

Но в следващия миг си казва: „Дали пък да не кажа една дума на госпожата?“

Но мама Веднага вече е нахлузила роклята си и приготвя кафето.

„Ами децата? — решава будилникът. — Дали пък да не подсетя тях?“

Но отново се оказва, че е закъснял.

Синът Тичай Нямавреме вече припка към училището със сандвич в ръка. А сестра му Минута тъкмо излиза от къщи.

— Побързайте! — подвиква от прозореца майка им. — Да не закъснеете!

Но двете деца вече са зад ъгъла. Те не чуват нито майка си, нито будилника.

И будилникът се тръшва по гръб и напълно отчаян, рита с крака във въздуха сякаш е калинка.

Татко Бързай винаги пристига пръв на работа. Ако не е на работното си място, когато влезе началникът, това означава само, че вече е отърчал нанякъде по работа. Каквото и да върши, той винаги страшно бърза. Излязъл не излязъл, ето че отново се връща. И в следващия миг пак хуква нанякъде. По друга задача.

— Браво, Бързай! Защото работата е бърза! — казва началникът и продължава да прелиства книжата си. Много важни книжа.

Бързай свършва всяка поставена му задача, че и още нещо отгоре. В обедната почивка намира време да се срещне с жена си Веднага и я придружава, за да изберат заедно палтото, от което тя има нужда. В следобедната почивка занася на поправка куклата на Минута, а прибирайки се в къщи, той се отбива да купи и батерия за джобното фенерче на Тичай.

Мама Веднага не остава по-назад. В обедната почивка тя придружава Бързай, за да му купят нови домашни пантофи, а в следобедната почивка намира време да извади абонаментна карта за градския транспорт на Тичай и да пусне писмото на Минута до баба й.

Да не говорим пък колко неща вършат Тичай и Минута!

Когато в час по физкултура играят баскетбол, Тичай, види ли, че някой от другия отбор се насочва с топката към техния кош, винаги успява да изпревари противника и да осуети атаката му.

А когато в час по английски в класа на Минута учителката рече да погледне часовника си, Минута успява за това време да остави своя учебник настрана, да помогне на приятелката си по чин да отвори своя на вярната страница, да й покаже до къде са стигнали, да й преведе всичко шепнешком и в мига, в който учителката въздъхне, да се наведе отново над собствения си учебник.

Всички в семейството са припрени. Така се чувствуват най-добре. Оставят например часовниците си да избързват, та да сварят по-рано от предвиденото — да речем, да пристигнат първи, ако имат среща с някого.

Веднъж в града за малко щеше да се случи нещастие. Една жена изтърва от прозореца петаче, някакъв чичо понечи да слезе от тротоара и да вдигне петачето, насреща му се зададе кола, която като нищо можеше да го бутне, жената на свой ред внезапно се надвеси през прозореца, за да го предварди от колата, загуби равновесие и полетя надолу в същия миг, в който петачето стигна ръба на най-близката канализационна решетка и щеше да изчезне завинаги! Да, но точно тогава Тичай възпря чичото, Веднага придърпа Тичай и Бързай и вече заедно, тримата, уловиха жената още във въздуха, а Минута успя да сграбчи петачето, преди да се е изтърколило през решетката!

Работата е там, че всички Нямавреме си бяха определили този ден среща на местопроизшествието точно в пет и десет. Нещастието щеше да се случи в пет и осем минути. Да, но те подраниха до един и така успяха да го осуетят.

Единствено колата не се съобрази със създалото се положение, не можа да вземе завоя, удари се в насрещната стена и полицаят й състави акт.

— Не бива да се бърза толкова! — говореше полицаят, обърнат към колата. — И за вас се отнася това! — добави той след това за членовете на семейство Нямавреме и всички останали, които имаха уши да слушат.

Мама Веднага се скара пък на Тичай:

— Ако не бях аз да те дръпна, сега щеше да си под колелата на автомобила!

— Но той щеше да сгази чичото, ако не бях го избутал назад! — напомни Тичай.

— Ако не ме бяхте хванали, направо щях да се пребия! — обърна се жената към татко Бързай.

— Я вижте какво си имам! — обади се и Минута.

Разрешиха й да задържи петачето. И всички бяха доволни и щастливи.

Но да се бърза и всичко да върви на минутата не винаги е полезно.

Нашите познайници Нямавреме решиха да отпразнуват щастливия край на злополучното премеждие. Влязоха в първия срещнат магазин за хранителни стоки и купиха за тържествената трапеза сметанов сладолед с ягодов пълнеж и кюфтенца със сметанов сос, а за петачето и един бонбон. После се спуснаха по задачи (общо дванайсет — разпределиха ги на всеки по три), кръстосваха града надлъж и нашир и накрая се прибраха на улица „Близнаците“ с градския автобус.

Всички се включиха в приготвянето на вечерята. Мама Веднага сложи на котлона тенджерата с картофи, а татко Бързай я свали. Сетне тя включи печката да стопли кюфтенцата, а той я изключи. Тичай подреди на масата големите чинии с вилици и ножове за кюфтенцата. Но Минута мигом ги раздигна и сложи купички и лъжички за сладоледа. Седнаха да вечерят. За съжаление Минута бе прибрала големите чинии, преди да са сипали кюфтенцата. Така се наложи да ги ядат в купичките за сладолед. Е, голяма работа. Картофите бяха сурови, защото татко Бързай ги бе свалил от печката само миг след като мама Веднага ги сложи на огъня. И сега бяха корави като топки за голф. А и кюфтенцата бяха студени! Кога да се стоплят, след като между включването и изключването на котлона нямаше и миг. Дълбоко замразените кюфтенца стояха като топчета сладолед.

— Да си представим, че това са сладоледени кюфтенца — предложи Тичай. — Нали и без това ги ядем в купички за сладолед!

И те се нахвърлиха върху кюфтенцата в този им вид.

— Дали да не започнем отначало? — предложи Веднага.

Но никой не искаше да губи повече време с вечерята.

— Няма за кога! — каза Бързай.

— Да, наистина! Ами железницата! — викна Тичай.

— Да! — подкрепи го Бързай. — Идвам с теб!

Баща и син се втурнаха надолу към мазето — там бе построена електрическата железница на Тичай, за която татко Бързай бе купил нова батерия. Цял ден си бяха мечтали как след вечеря ще си поиграят с влакчето!

Виковете им така стреснаха Минута, че едно кюфтенце й заседна на гърлото. Наложи се майка й да я тупа по гърба, да я кара да се наведе напред с разперени ръце и отново да я тупа по гърба, преди кюфтенцето да излезе от кривото й гърло. От това Минута цялата почервеня.

— А десерт не искате ли? — подвикна мама Веднага надолу към мазето.

Но се оказа, че никой не иска вече сладолед. Слава богу, защото сладоледът отдавна се беше разтопил. Така е, когато първо се купува сладолед, а след това се хуква по задачи — и то дванайсет на брой. Ягодовата плънка бе изтекла още на улицата. Така че по стълбите и по пода на кухнята нямаше следи за забърсване.

Затова пък полицаят, който продължаваше да обикаля из улиците на центъра, за малко не се подхлъзна по разтеклия се сладолед.

— Казвах ли аз, че не бива да се бърза толкова?! — измърмори той.

Жалко, че никой от семейство Нямавреме не го чу. Нашите познайници си бяха у дома и се канеха вече да си лягат. Всички се суетяха напред-назад и до един се изредиха да навиват будилника.

— Ще ме подлудят тия Нямавреме — измърмори будилникът и се развали. — Аз съм за съседите Имавреме — беше последната му въздишка.