Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (32)

XXX

Заварихме стана в трескава възбуда, каквато неведнъж сме виждали — така тръпнеше войската само пред големите сражения. Пък и то стан ли беше — докато препускахме покрай външните стражи и вече достигнахме средата. Толкова бе останало от голямата ни някога войска.

Открихме Ивайло, Стан, Дамян и Георги наведени над земята да обсъждат някакъв план върху проста карта, начертана с пръст в праха. Бяха така вдълбочени, че едва когато конете ни изтрополяха край тях, вдигнаха глави и ни изгледаха смаяно. Необикновената им изненада ми подсказа, че навярно вече са ни смятали покойници.

— Калино!

— Ивайло! Бате!

Братът и сестрата се втурнаха един към друг. Калина коленичи пред него и допря устни до десницата му, а той се наведе и целуна високото й мраморно чело. От вълнение не можеха да произнесат нито дума, но очите им и сълзите, които ги премрежваха, говореха достатъчно. Ние са отдръпнахме и ги оставихме сами да си споделят мъката на раздялата и радостта от новата среща.

Разбира се, ние с Касим бег също бяхме отрупани с въпроси и трябваше да разкажем своите премеждия. След това чухме описанието на боя срещу Априн и разгромяването му. Попитахме и за предстоящата битка. Известията бяха тревожни — срещу нашите петстотин воини идеше татарска орда с повече от три хиляди изпитани главорези. Войводата беше решил да даде сражение, като разчиташе единствено на смелостта и изненадата.

Ивайло и Калина дойдоха при нас и той стисна силно ръката ми.

— Благодаря ти, Тодоре. Никога не бих намерил друг човек, комуто с по-голяма радост да поверя сестричката си. Благодаря и на тебе, Касиме. С приятел като тебе и дяволът не е страшен враг.

Обикновено безчувственият към похвалите татарин сега от удоволствие се изчерви под жълтеникавата си кожа.

— Малко хора са заслужавали щастие повече от вас двамата — обърна се Ивайло към Калина и мене. — Вие го изкупихте с много страдания и мъки. Сигурно сте говорили по пътя за бъдещето. Какво решихте?

— Ти си ми дал едно обещание, войводо — започнах аз веднага, — и сега ще поискам да го изпълниш. Дай ми сестра си за жена.

Той се усмихна благо. Преди да отговори, взе ръката на Калина и я постави в моята.

— Вие преминахте през толкова изпитания, че не човешка воля, а и смъртта не ще ви раздели. Вземи я, Тодоре. Давам ти я от сърце. Яхвайте конете, намерете някое тихо местенце на света, свийте си в него гнездо и живейте в мир и спокойствие. Само една молба имам към вас: не забравяйте дружината ни и стария грешник Ивайло. А бог ако ви дари син и го наречете…

Не довърши и извърна глава. Може би се побоя, че не ще удържи сълзите си. Аз размених бърз поглед с Калина, видях, почувствувах одобрението й за онова, което бях намислил, и казах бързо:

— Защо ни даваш едно щастие, за да ни отнемеш друго? Нас ни свързва клетва — докато сме живи да не се делим от тебе. Защо сега бързаш да ни изгониш?

— Не — отсече Ивайло. — Вие ще сте безумци, ако останете. Нас ни чака близка смърт. Тук, между тези хълмове, утре слънцето ще види края ни. Не мога да позволя да се свържете, за да пролеете кръвта си само след една нощ.

— Променил ли си се, Ивайло, или искаш да ни изтезаваш? Веднъж ти ми припомни разговора ни при Зеленото блато. Днес е мой ред да сторя същото. Тогава ти каза: „Ако Калина иска да се бие за доброто на народа, аз нямам право да я спирам.“ Какво се е изменило от тогава до сега? Не сме ли пак твои воини? Не те ли чака битка за народа?

— Ако не те обичах, щях да кажа, че си полудял! — кипна войводата. — Изменило ли се е нещо, питаш. Да, изменило се е! Тогава нас ни чакаха победа, възход, успехи. Днес е друго. Ние отиваме на смърт. Заповядах да се каже на всеки воин, че утре ще погинем. Нека онзи, който милее за живота си, да си иде. Няма да го спра. Разбираш ли, защо ви изпращам далече оттук? Вашето венчило трябва да бъде начало на живот, а не крачка към гроба.

— Аз ще ти спомня друго — тихо се намеси и Калина. — Помниш ли клетвата, която си дадохме, когато умря Славчо, братчето ни?

Войводата възрази. После ние настояхме отново. И така продължихме да спорим. Най-сетне Ивайло частично се предаде:

— Ние невям заговорихме едновременно за две неща: за светото венчило и за битката. Хайде да направим друго, Калино и Тодоре. Да не говорим сега за битката; далече е тя, цяла нощ — вашата нощ! — има до нея. А дотогава… — Не се доизказа, но всички разбрахме неизреченото.

— Така де! — обади се весело Дамян. — Войнишка сватба, само това не бяхме правили, сега и за него доживяхме. Както са дошли работите, няма време за чакане. Обручението мина още в Търновград. Давайте сега поп да им попее и всичко да се свършва.

— Къде във войската попове? — отговори със съмнение Стан.

— Тю, дявол да го вземе! — изруга Касим бег отчаяно.

Бърза мисъл озари съзнанието ми. Усмихнах се и вдигнах ръка:

— Почакайте. Може аз да намеря поп… ако Априн не му е прочел молитвата…

Докато ние говорихме, мълвата за нашето връщане бе обходила стана. Тя се оказа по-силна от бойното оживление и всички, воините от целия стан, бяха оставили работата си и сега, сключваха широк пръстен на почетно разстояние от нас. Представях си как вървят между тях описанията на любовта ми с Калина, подробностите по отвличането й и предположенията за чудесното й избавление. Всяка войска обича разказите за приключения и обожава техните герои. Когато тръгнах към воините, посрещнаха ме такива бурни поздравления, че ако можеше да ги чуе, дори Милон Кротонеца^[1] би се обърнал в гроба от завист.

Обходих редицата и скоро попаднах на лицето, което търсех. Улових го за ръката и го изведох в средата на кръга.

— Ето човекът, който ни трябва — казах аз на приятелите си. — Сигурно го познавате. Казва се Велихна. Двамата с него единствени се спасихме от клането при Козяк.

— Но той не е поп — разочаровано продума Стан.

— Той е „съвършен“, както казват богомилите, а това е даже повече от поп.

— Богомил ли? — Дамян проточи врат.

— Богомил или не, Велихна е християнски свещенослужител и отличен човек. Той ще свърши работата.

После се обърнах към богомила и накратко му разказах преживелиците си, като завърших с молба да ни венчее. Вместо очакваното оживление по ведрото му чело премина сянка.

— Нищо не ще излезе, Тодоре — каза той и аз помръкнах като попарен. — Ние, богомилите, не признаваме вашето венчило и изобщо нямаме такъв обред. Венчилото е измислено от Сатаната, за да оковава душите на по-гордите люде.

Покрусени от неочаквания обрат на нещата, ние останахме безмълвни. В очите на всички се четеше отчаяние. Тогава се намеси Ивайло. Той взе богомила под ръка, отведе го настрана и му заговори разпалено. Не чувахме думите му, но трябва да са били твърде силни, понеже Велихна изведнъж вдигна ръце пред гърдите си, сякаш да се защити, заотстъпва заднешком, а на лицето му се появи изражение на ужас. Войводата обаче не му даваше да си отдъхне, вървеше подир него, ръкомахаше, настояваше. Само веднъж доловихме да казва приглушено: „Това е заповед, разбираш ли? Заповед! И кълна се — изпълниш ли я, ти ще заслужиш повече царството небесно, нежели хиляда години да клечиш по църкви и манастири…“ И накрая богомилът не устоя. Видяхме как клюмна и отпусна ръце. Но те не се върнаха веднага при нас, а поприказваха още няколко минути, но вече с по-спокоен тон.

После Велихна дойде при мене, но докато ми говореше, някак гузно отбягваше да среща погледа ми:

— Да извърша венчило не мога, Тодоре. Но ако настояваш, мога да прочета една молитва. Както е по нашите обреди…

— И това е предостатъчно! — възкликнах с чувство, че повторно съм се родил. — Утре и една молитва не ще има кой да каже за нас.

— Чудесно! — потри ръце Ивайло. — Аз пък ще бъда клисарят. Ела да се приготвим, Велихна!

Те се отбиха първо в шатрата на войводата, после се загубиха някъде между войнишките шатри. Когато се върнаха при нас, богомилът държеше вехта книга, в която познах „Четвероевангелието“, а върху шарена кърпа в ръцете на Ивайло беше един хляб. Направиха ни знак и продължиха извън стана. Тръгнахме след тях, а цялата войска, разбрала какво се готви, ни последва.

Беше топла и приказно красива августовска вечер. Отдалеч се носеха отмиращите звуци на деня. На още ясния небосклон грееше жълтият диск на луната. Около нея трепкаха подранили зелени звездици и всичко това приличаше на отрупан със свещи полилей. Струваше ми се, че чувам ударите на петстотинте сърца, които биеха в ритъм с моето — тези люде, които само една крачка делеше от смъртта, най-добре можеха да оценят онова, което ставаше пред очите им.

На едно малко възвишение, сгушено под клоните на могъщ, обгорен от светкавиците дъб-столетник, Велихна спря. Боговдъхновена светлина бликаше от лицето му. Ние с Калина коленичихме пред него. До нас застанаха войводите, а около тях — стотиците воини, на които вълнението пресичаше дъха.

Богомилът начупи хляба на множество малки късчета, даде по едно на Калина и мене, запази едно за себе си и раздаде останалите на околните. После приближи до нас и съедини ръцете ни. От допира до Калина топла вълна обля тялото ми. Шумолене като далечен звън на хиляди камбани прозвуча в ушите ми.

Велихна се изправи и слабата му висока снага се открои на бавно смрачаващото се небе. Имаше вид на заклинател, който с една дума може да покори цялата вселена. Издигна очи нагоре и високо и отчетливо, но с глас, сгрян от пламъка на сърцето му, започна:

— Отче наш…

Калина се прекръсти няколко пъти, но той не се разсърди както в Слънчево.

— … иже еси на небесех…

Стиснах до болка ръката й. Тя отвръщаше кротко на грубата ми воинска ласка и караше слепите ми очи да бият до пръсване. Тялото ми гореше, сякаш не кръв, а разтопено олово течеше в жилите ми.

— … да святится имя твое…

Душата ми отлетя някъде високо, където лъчезарна светлина я обля и пречисти. Всичко онова, което досега беше Теодорик Стохас, сякаш изведнъж се стопи и преля в нещо чисто, възвишено и сияйно. В омаяния ми слух ангелски хорове прославяха името на Твореца, но заедно с него повтаряха и още едно име — Калина.

Опомних се, когато молитвата беше свършила. Богомилът благоговейно изяде късчето хляб. Всички последвахме примера му.

— Любовта е дадена от бога — все така тържествено произнесе той след това. — Нека бог благослови и вашата любов, да укрепи съюза ви и ви дарува щастие. Не мислете за утрешния ден. Тази нощ е вашата нощ. Щастието не се мери с продължителността, а с дълбочината му.

Той простря ръце над главите ни, благослови ни, избъбри „Амин“ и се отдръпна. На неговото място застана Ивайло.

— Блажен е онзи, който като вас изпълни дълга си към народа и изкупи със страдание щастието си. Ще дойде време, когато наред с църковните светци людете ще споменават и славят и мъчениците в борбата за доброто на хората. Тогава в народната признателност вие ще намерите наградата за вашите дела. Сега обичайте се и нека всевишният ви закриля.

Станах, взех Калина на ръце и я понесох. Разпуснатите й коси се стичаха като златен водопад към земята. Воините се отдръпваха, правеха ни път и неволно ни се кланяха. Направих още няколко крачки, обърнах се и погледнах през рамо. Никой не се смееше.

Продължих нататък. Внезапно Калина странно натежа в ръцете ми. Спрях и я погледнах смаяно: облегнала глава на гърдите ми, тя бе притворила дългите си мигли и спокойно спеше.

Положих я на пожълтялата от слънцето и сушата трева. Приседнах до нея. И тогава усетих някаква непреодолима отпадналост в цялото си тяло, натежалите ми клепачи неудържимо се слепваха. Полегнах на тревата. И с последната си мисъл, преди да заспя, аз открих истината: по заповед на Ивайло богомилът Велихна се бе съгласил да извърши нечувано светотатство, като сложи силна упойка в нашите хапки уж свещен хляб. За да ни спасят въпреки волите ни…

… Свестих се на второто утро след венчавката ни. Събуди ме клатушкане и тракане на колелета. Огледах се. Завит под простичка черга, аз лежах върху купчина сено във весело подрусваща се каручка. До мен, още упоена, спеше Калина. Когато усети пробуждането ми, коларят се извърна и ми се ухили. Беше Велихна.

Заговори ми нещо, показа ми някаква торбичка, но думите му трудно достигаха до още потъналото ми в унес съзнание. С мъка долових няколко изречения: „Беше повеля на Ивайло…“, „Тук са драгоценности — сватбеният дар на войводата и войската…“, „… догони ни вест — нашите са победени… убити…“ А аз мислех само едно: те, отиващите на гибел, бяха осъдили Калина и мене — а покрай нас и Велихна — на живот…

— Къде отиваме? — изговорих с усилие.

Велихна посочи напред:

— Към земята на италийците…