Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 33 гласа)

I

Когато един мъж е на тридесет и пет години, притежава само меч, кон и два ката дрехи, а богатството му се състои в повече битки зад гърба, отколкото златици в кесията, редно е да не се чувствува съвсем безгрижен и да се позамисля за бъдещето. А точно в такова положение се намирах аз самият през лято господне 1277.

По това време — уморен вече и от приключения, и от воински живот — аз напуснах службата си на алагатор[1] в дворцовата стража и реших да опитам другото: живот без господар, без друга воля освен моята. Бях скътал малко пари и се надявах да изкарам с тях няколко години без тревога за хляба и виното. Но, както казват, на броени дни и броени пари скоро се вижда краят; минаха месец-два и разбрах, че безгрижието и аз сякаш по правило се разминаваме. Разбрах още, че ако исках да си осигуря спокойствие за идните години, трябваше веднага да предприема нещо. И аз, като воин, не загубих много време, за да се реша.

Поогледах се из Цариград и бързо направих избора си — Ирина беше привлекателна, макар и не красива, и притежаваше ценното качество, че беше единствено дете на богат баща. Защото Никос Мануилос беше тесногръд и лихвар и страдаше от глупавия стремеж да се сроди с някой велможа, но просто не знаеше броя на парите и имотите си.

Пожертвувах част от оскъдното си богатство, дадох да позлатят медната ми броня и подхванах правилна обсада. Уж случайно по няколко пъти на ден минавах по тяхната улица, покланях се дълбоко, щом я зървах на прозореца, дебнех я, когато отива на църква и чинно заставах срещу нея, като не пестях пламъка на погледите си. Когато забелязах, че съм привлякъл вниманието й, успях да й подхвърля една бележчица, в която с изискани думи възпявах нейната красота и намеквах за желанието си да я видя моя жена. И може да съм се лъгал, но тогава ми се струваше, че имам изгледи за близък успех.

Един ден бях решил да предприема голямо настъпление. Облечен в скъпа одежда от генуезко сукно, с късо пурпурно наметало и с малък меч на хълбока, аз вървях по улицата край дома й, целият вдълбочен в играта. Изведнъж зад мене се чуха бързи стъпки и някакъв непознат глас произнесе тихо:

— Теодорик Стохас! Нали ти, благороднико, се казваш така?

Извърнах се. Един воин от дворцовата стража, когото не познавах, стоеше почтително пред мене, „благородника“.

— Е? — отсякох аз в отговор.

— Имам заповед да те намеря и да те поканя да дойдеш незабавно в двореца.

— Защо? Аз не съм вече на служба, не дължа нищо — защо ще идвам?

— Не е до службата, Теодорик Стохас, не! — прошепна той многозначително. — От много по-високо място те викат.

И дяволът успя да ме заинтересува. В мене се пробуди отново любовта към новото, тайнственото и непознатото и като отложих срещата си с желаната наследница, аз тръгнах с широки крачки към съдбата си.

Когато минавах под величествените сводове на главните двери, стражите се изпъчиха, сякаш виждаха пратеника на някой могъщ крал, а не довчерашния воин, който безброй пъти също така бе посрещал знатните гости. Оттам ме пое императорският протокелиот[2] и ме поведе през красивите зали, потънали в кадифе, брокат, мрамор и резби на скъпо дърво. Стигнахме до една тежка врата, водачът ми я отвори и ме пропусна да мина.

Озовах се в престолната зала. Тя беше поне деветдесет стъпки дълга и около тридесет висока. Таванът се крепеше от два реда стройни колони от червен мрамор с изящни двойни капители. Тежки завеси полузакриваха тесните прозорци.

В дъното на малък подиум стоеше императорът, небрежно отпуснат в своя грамаден сребърен трон. Край него стърчаха двама души, в които познах шишкавия логотет[3] и натруфения като жена велик стратег Никифор.

Разбрах, кой ме беше повикал. Дори имах суетата да помисля, че ме чакаха с нетърпение и че биха ме чакали, дори ако се забавех до вечерта. Прекосих с твърди стъпки залата и вместо да падна на колене пред императора и да ударя чело о земята, аз само се поклоних с единия крак напред, както съм виждал да правят франкските рицари.

Забелязах, че Михаил Палеолог се усмихна леко на дързостта ми, като че ли тя го забавляваше. Той беше слаб и висок старец с проницателни очи, тънки и извити вежди, изпъкнали скули и рядка и дълга сива брада, която, заедно с тиарата[4] на главата, още повече удължаваше и без това дългото му лице. В ръцете си люлееше къс златен скиптър с такова равнодушие, сякаш премяташе зърна на броеница. Преди да заговори, той ме изгледа продължително, невям изучаваше личността ми.

— Аз съм чувал за тебе, Теодорик Стохас — каза най-после той с плътен уморен глас и в отговор аз се поклоних повторно. — Чувал съм и хубави, и лоши работи.

— Защо обременява господарят паметта си с вторите? — запитах смирено.

Той се засмя, развеселен от нахалството ми. Но изправените до него велможи ме изгледаха смаяно, стъписани от дързостта на такова нищожество, каквото навярно представлявах в техните очи.

— Аз търся човек. Да, като онзи стар атински мъдрец[5] аз търся човек… за да изпълни една задача. Ако ти, Теодорик Стохас, се окажеш годен за нея, ще ти се случат щастливи неща, каквито не си и сънувал. Ние се сражавахме заедно при Пелагония, нали?

— Да, сражавах се за тебе, господарю. И при Пелагония, и тук в Цариград, и в Азия, и в Арбанашката земя[6], и по островите…

Това беше истина, но… не цялата истина. Защото аз предпочетох да спестя някои подробности, от споменаването на които надали щях да извлека някаква полза.

 

 

… Бях на седемнадесет години, когато жаждата за приключения ме подгони по друмищата. Тогава научих, че се подготвя голяма битка; сицилийци, епирци, сърби и ахейци се бяха съюзили, за да нападнат Никейската империя[7]. По онова време аз не се чувствувах ромеец, но реших да се присъединя към никейската войска, защото се стремях към слава и вярвах, че ще я достигна по-лесно, ако взема страната на слабите.

Така и стана. Като наемник на Михаил Палеолога аз участвувах, в прочутата битка в Пелагонийската равнина[8] — първата битка и първото кръвопролитие в моя живот! — и толкова ми провървя в нея, че докато другите пленяваха стягове или по някой от четиристотинте рицари на сицилийския крал Манфред, на мене ми се удаде да обезоръжа и заловя самия ахейски принц Вилхелм. Случи се, че подвизите ми през този паметен ден бяха забелязани от протостратора[9] Алекси Стратегопул. И още вечерта след битката той ме възнагради, като ми даде позлатеното въоръжение на Вилхелма и двадесет дуката[10] и ме въздигна в свой пръв помощник. Пръв помощник на протостратора! Не зная дали във вековната история на Византия има друг подобен случай — такава висока служба да е давана на толкова млад воин. Ако прочутият Велизарий[11] можеше да научи за успеха ми, би се обърнал в гроба от завист — на моите години той не е дори и мечтаел за открития път към слава и богатство, който аз имах пред себе си.

За две години се превърнах в сянка и дясна ръка на военачалника си. Бях му необходим във всичко — служех му като помощник, заместник, писар, иконом, правех плановете му, приемах пратениците, грижех се за припасите и какво ли още не. Той ме ценеше, признаваше заслугите ми и щедростта му, която се изливаше върху мене, не беше малка. А аз продължавах да раста и заяквам, и устната ми се покри с редки мустачки…

После — нов успех! През пролетта на годината от Христа 1261-ва бях с Алекси Стратегопул, когато той с внезапен удар и с помощта на местните жители отвоюва Цариград от латинците. Дори бях първият от малкия ни отред, който — с кървав меч в десницата — прекрачи Силимврийската врата.

Когато всичко беше свършено, Михаил Палеолог пристигна тържествено и под жаркото августовско слънце се короняса повторно за император на Византия в старата престолна столица „Света София“. Оттогава започна добруването на ония благородници и роднини, които му бяха помогнали да достигне престола. Аз самият имах немалко заслуги и можех да се надявам бързо да измина пътя до висшето военачалничество.

И сигурно бих го изминал, ако заседналият дворцов живот и подмазването около големците не противоречеха толкова на характера и възрастта ми. Затова чаках първия удобен случай, за да отида там, където дрънкаха оръжията на бранниците, където имаше място за подвизи. И този случай не закъсня. Същата есен за освобождаването на пленения Вилхелм императорът получи откуп три области в Пелопонес и аз успях — чрез намесата на моя военачалник — да си издействувам длъжността кефалия[12] на крепостта Монемвасия.

Три дълги години живях там. Уви, претърпях голямо разочарование. Мислех, че ще намеря битки и приключения, но вместо това само сучех мустаци, разхождах златната си броня под вечно зелените маслинови дървета и… трябваше да измислям какви ли не военни хитрости, за да се спасявам от клопките на бащите на неомъжени дъщери. И в един злополучен ден, когато венчилото вече бе надвиснало над главата ми, аз не издържах — зарязах всичко и хукнах накъдето ми видят очите. След половин месец бях вече наемник във флотата на Генуа.

Както и можеше да се очаква, моето глупаво решение не мина без печални последици. Мечтаех да поскитам на воля по света, да видя чудни страни, да опозная народи и да преживея необикновени приключения, а то още същото лято венецианските кораби ни притиснаха в архипелазите, разгромиха ни и аз едва се отървах с един дълъг белег от меч на лицето, който започваше от сляпото око, пресичаше бузата и свършваше под долната устна…

Пристигнах в Цариград съвсем не така, както бях заминал. Богатството ми беше пропиляно, самочувствието — незавидно. Притежавах само дрехите на гърба си, пък и те бяха в окаяно положение. Намерих моя предишен военачалник. Видът ми говореше тъй красноречиво, че нямаше нужда да произнасям молбите си. Ала и Алекси Стратегопул не беше в блестящо положение. Той беше изпаднал вече в немилост, аз пък си бях постлал лошо с бягството от Монемвасия и службата при генуезците, та единственото, което намери за мене, беше службата на а̀рхон[13] при акритите.

Акритите бяха особен род воини, каквито вече няма и надали ще има занапред. Заселени по границата в Азия, те бяха освободени от данъци, получаваха заплати и чести награди срещу задължението да пазят империята от турци и араби. Те бяха доста заможни и затова, като пазеха собствените си имоти, служеха добре и като граничари.

Не се колебах и веднага приех предложението — и без това нямах възможност да избирам, пък и ме блазнеше мисълта, че отивам в родината на легендарния Василий Дигенис Акрит[14]. Отидох и цели шест години прекарах в този забравен от бога край. Участвувах в безброй малки и големи сражения, за които, ако река да ги описвам, няма да ми стигне целият бомбицин на Верона.

Макар и отдалече, до нас все пак достигаха слухове от престолнината, и то един от друг по-тревожни. Увлечен в ходовете на своята многостранна политика, смукан от роднини и велможи, Михаил опразнил съкровищницата и непрекъснато се чудел откъде да набавя нови средства. Както всяка лоша мълва и тази излезе вярна. На шестото лято от престоя ми дойдоха дворцови люде и донесоха повеля да се отнемат земите и правата на акритите. Войниците пороптаха, едва не се стигна до бунт (за малко аз, също роптаещ, не се озовах начело на бунта), но сетне разбраха, че не ще постигнат нищо и полека-лека се разпиляха. Аз също видях, че там не ще има повече място за мене. Скочих на коня и се озовах в Цариград.

Покровителят ми Алекси Стратегопул го нямаше вече: да изпаднеш в немилост пред Михаил Палеолог и да загубиш главата си е равнозначно нещо. Но аз се оправих сам — успях да намеря служба на алагатор в дворцовата стража и за пръв път можах да отдъхна от странствуванията си.

Времето, прекарано в двореца, е свързано с една друга моя страст. Походите насам-натам не бяха особено чести, службата също не ми отнемаше много време и целия остатък прекарвах в четене. Причината беше една дребна услуга, която направих на императорския библиотекар, учения Ангеларий. От благодарност той се закле да ми се отплати, като ме просвещава. При него аз си припомних всичко, научено някога, усвоих и латински и като се ровех непрекъснато в прашните свитъци и дебелите томове, направих поразителното откритие, че хората не са писали само богословски трактати и скучни хроники, а и прелестни стихове, поеми за баснословни герои или нежни любовни идилии. Така покрай историята, стратегията и другите науки, аз изучих и литературата — от Хезиод[15] до нашия Теодор Продром[16].

 

 

Както виждаш, бъдни четецо, не всичко в моето минало можеше да се разкаже на императора. Благоразумно премълчах Монемвасия, генуезците и Алекси Стратегопул, а шестте години при акритите за всеки случай позамазах зад общата дума „Азия“…

Бележки

[1] Алагатор — началник на военен конен отред; кавалерийски офицер.

[2] Протокелиот — царски или императорски адютант.

[3] Логотет — висша длъжност, отговаряща на съвременните канцлер или пръв министър.

[4] Тиара — вид корона с удължена форма.

[5] Намекът е за Диоген, древногръцки философ от школата на циниците (413–323 г. пр.н.е.). Изпитвал голямо презрение към човешкия род и за да го изрази, ходел денем със запален фенер; запитван защо прави това, Диоген отговарял: „Търся човек!“.

[6] Арбанашка земя — старото име на днешна Албания. (Арбанаси — албанци).

[7] В 1204 г. кръстоносците разгромили могъщата дотогава Византийска империя, превзели Цариград и основали своя Латинска империя. Разбитите византийски аристократи образували три самостоятелни държавици: тъй наречената Трапезундска империя на брега на Черно море, полусамостоятелното Епирско деспотство, в югозападната част на Балканския полуостров и Никейската империя, образувана от Теодор Ласкарис в Мала Азия. Последната играла най-голяма историческа роля. Редица силни и способни владетели Йоан Дука Ватаци, Теодор ІІ Ласкарис и Михаил VІІІ Палеолог — я въздигнали в значителна сила, завладели и много територии на европейския бряг. След освобождаването на Цариград Никейската империя престанала да съществува, понеже се възродила Византийската.

[8] Пелагонийска равнина — старото име на Битолското поле (Пелагония — Битоля).

[9] Протостратор — висш военачалник, но все пак след царя или императора, който, като самодържец, бил и върховен командир на войската. Тази, както и повечето титли и длъжности, които се срещат в разказа на Теодоро Булгаро, са византийски, но ги имало и в България с аналогично съдържание и за двете държави.

[10] Дукат — златна венецианска монета с висока стойност.

[11] Велизарий — най-великият пълководец на Византия, роден в Тракия през 490 година. Постъпил млад във войската, на 23 г. станал началник на важната гранична крепост Дара, а на 25 — магистър на армията. Името му е свързано с победоносни войни в Армения, северна Африка, Италия и Персия, както и с потушаването на голямото въстание Ника. Умрял в 565 година.

[12] Кефалия — управител на града. В България се употребявали обикновено други названия; катепан — за по-малките градове и дук — за по-големите. Дукът в най-големия град на областта бил нещо като областен управител.

[13] А̀рхон — началник на военен отред; офицер.

[14] Василий Дигенис Акрит — легендарно лице, герой на най-прочутия епически цикъл на Византия. Представен като полунезависим владетел по границата в Мала Азия, славно воювал срещу араби и разбойници-апелати, Василий станал любимец на целия християнски Изток, подобно на Роланд на Запад. Цикълът вероятно е започнат през ІХ-Х век, но после е допълван и разширяван.

[15] Хезиод — беотийски селянин, живял към VІІІ-VІІ в. пр.н.е., станал прочут гръцки поет на древността, дори наричан „баща на гръцката поезия“. Оставил поемите: „Теогония“ — главен източник за изучаване гръцката митология, „Труд и дни“ — изображение на селския труд, „Херкулесовият щит“ и пр…

[16] Теодор Продром — византийски поет от ХІІ век, творил на простонароден език. Автор на романа „Роданта и Дозиклей“ и на няколко поеми.