Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 33 гласа)

XIX

— Не бих искал да съм под калпака на Ивайло — казваше често на другия ден Дамян. И имаше право: по всичко личеше, че в душата на войводата се водеше люта битка между разума и чувствата.

Като ранен вълк, който се скрива в най-гъстия пущинак на гората, за да ближе раните си, Ивайло ни отбягваше, за да изживее сам терзанията си. Седеше на един камък извън стана, подпираше глава на коравите пестници и не помръдваше. Имаше нещо скръбно и величествено в изгледа на този силен човек, който трябваше против волята си да вземе едно съдбоносно решение.

Никой от нас не посмя да го обезпокои, да поговори с него, да сподели колебанията му. Само Калина се опита да му заговори, но, неочаквано груб и рязък, той я отпрати в стана. Дори и храна не му занесохме. Макар и далеч от него, воините стъпваха на пръсти и шепнеха:

— Ивайло говори със светците!…

По-късно, когато вечерта пълзеше в гънките на стария Хемус, войводата се отърси от вцепенението си. Изправи се, за последен път изгледа острото чело на Царевец и замислено се прибра в стана. Поискахме да го последваме в шатрата му, но воинът, застанал на стража пред нея, ни спря. Заповядано му било да не пуща никого.

Претърколи се още една нощ и настъпи ден — вторият ден от идването на логотета. Всъщност неволно излъгах: денят не беше още настъпил. Събудих се от изскърцването на одъра ми, изправих се изведнъж и посегнах за меча. После отпуснах ръка. До краката ми седеше Ивайло.

— Кротко, кротко, Тодоре — ласкаво каза той. — Не се плаши!

Куман се сепна от гласа му, отвори очи и седна на своя одър.

— Не се стряскайте, братя. Дойдох ви на гости, а гостите не се срещат с уплаха. — Войводата се опитваше да се шегува, но зад привидно безгрижните му думи се разкриваше мрачно безпокойство. Мускулът на бузата му, вечният издайник на неговото вълнение, пак играеше под кожата. — Дойдох да поговоря с вас и най-вече с тебе, Тодоре. Реших пак да те изпроводя по работа като пратеник.

— Пак ли в Адрианопол? — горчиво попитах аз, като си спомних за Калина.

— Не. — Той намери сили да се усмихне като човек, който е отгатнал истинските ми мисли. — Този път много по-близо, на един хвърлей място. Ще отидеш в Царевец.

— При Мария? — извиках изненадано. Ивайло потвърди с кимване на глава. — Как, мене, именно мене ли ще пратиш?

— Тебе, приятелю. Бих пратил дядо Борила — той се прекръсти бързо, — ала благородният ви баща е вече на небето…

Аз си представих разделянето ми с царицата миналата пролет.

— Но нали знаеш, че тя…

— Знам всичко. Помня какво ми разказа. И въпреки това ще трябва да отидеш. От пътуването ти до Адрианопол разбрах, че Желязната ръка го бива за тия неща. И после… наспроти приказките, ти трябва да се помириш с нея, утрешната ти господарка… — Той забеляза смесеното чувство на изненада и облекчение в Куман и мене и се усмихна тъжно. — Така е, братя. Първо на вас казвам: така ще стане. Мислих много, отвсякъде гледах, всякак въртях. Неизбежното трябва да стане. Не може да оставим брат брата да убива по тия стени. Невинната българска кръв, която ще се пролее, не ще ми даде мир и в пъкъла.

— Няма да сгрешиш, войводо — обадих се аз.

— Но внимавай — предупреди Куман. — Мария е вероломна и жестока.

— Ела зло, че без тебе по-зло. Цял ден теглих на везните. Братската кръв натежа. — Ивайло замълча с горестен израз на лицето, сякаш пак преживяваше дългите си колебания. Болезнена въздишка се изтръгна от гърдите му. — Не казвайте още никому това, което ви доверих. Дори и на Георги. Никому! Нямам друг изход, ще трябва да приема. Но преди това ще опитам и сетнята възможност.

Ех, каква ли възможност е тя — продължи той след ново прекъсване. — Отсега зная, че ще ударя на камък. Хитра е гъркинята, няма да се хване на въдицата. И въпреки това ще отидеш при нея, Тодоре. Погледнеш, стори господ чудо. Говори й каквото искаш, кълни се, заплашвай, моли, но гледай да я предумаш да се откаже от предложението си, да вземе каквито богатства иска и да се върне във Византия, като ни отвори Търновграда. Пък ако не успееш — да става каквото е писано.

Странно беше, че мене, воина от рождение, ме смятаха толкова хитър и сръчен, че да ме слагат наред с такива вълци като Михаил Палеолог или царица Мария. Или може би в този случай важеше поговорката: „В царството на слепите едноокият е цар“?

Войводата видя, че ние не ще кажем нищо повече, и затова даде последните си нареждания:

— След утринната служба ще проводим човек да извести за пратеника ми. Мария не ще откаже. И щом получим отговора й, ще отидеш. Без дарове. Със себе си ще вземеш само един придружник и нищо повече.

— Аз ще отида! — скокна Куман и в гласа му трепна радост.

— Не, Кумане, ти не ще го придружиш. Реших да отиде само един от войводите ми и избрах Тодор. — Той се обърна към мене: — Знаеш ли някой достатъчно отракан бранник, за да не се обърка в палатите?

— Знам — отвърнах веднага. — Казва се Радко. Познавам го отдавна. Той е добър.

— Хубаво — завърши Ивайло и стана да си отива. — Приготви се, говори с този Радко, излъскай се. Селската войска е събрана от сиромаси, но не искам да стане за присмех в Търновград.

Щом той излезе от шатрата ни, Куман щракна ядосано с пръсти:

— Тю! Тъкмо мислех, че ще успея да отида за малко…

— Е, ще почакаш. Голяма работа. След ден-два ще бъдем всички там.

— Ти, като се връщаше при Калина, можеше ли да траеш „още ден-два“? Хем беше само няколко недели далеч от нея, а аз… — Собеслава и момчурляците ми са сега в Търновград, затова исках да дойда с тебе. — Той се замисли: — Слушай, къщата ни е в началото на Царев друм, на две крачки от Великата порта. Като минаваш, ако можеш, обади й се. Собеслава ще познаеш веднага: нисичка, кръгличка, ухилена денем и нощем, с две черни бенки на лявата буза.

Уж се готвехме да свършим всичко скоро, но докато се уредят подробностите, почти беше дошло пладне. Стана така, че когато тръгнахме с Радко, целият стан и целият Търновград знаеха за близкото ни посещение. Хиляди люде ни изпращаха, други хиляди, натрупани като чер мравуняк по стените, ни посрещаха. Бодри и външно спокойни, двамата с Радко се отправихме към крепостта. Мостът на Великата порта се спусна над сечената скала, една след друга обкованите с желязо три врати се отвориха със скърцане и ние преминахме в последното парче земя от Българското царство, неподчинено на Ивайло.

Поеха ни няколко стражи, с които тръгнахме нагоре по изпънатия като бяла лента Царев друм. Навсякъде срещах възторжени приветствия, главно от простолюдието — технитари, отроци, слуги, воини. Имаше и боляри, но те се държаха по-сдържано, гледаха и мълчаха.

Влязох при царицата сам. Прие ме в престолната зала. Седеше на високия, блестящ от позлата престол, сякаш искаше още в първия момент да посочи на пратеника, че той е пред законна и пълновластна царица. За моя голяма изненада в залата нямаше нито сановници, нито телохранители; единственото лице, което присъствуваше на срещата ни, беше едно бледо момче на седем-осем години, неудобно настанено в престола на покойния цар. Досетих се, че това е малкият Михаил Асен, синчето на Константин и Мария. Детето явно се измъчваше и от багреницата си, и от смешната роля, която майка му го принуждаваше да изпълнява.

Приближих и се усмихнах дръзко.

— Ние се познаваме, царице. Няма много време, откакто се срещнахме на същото това място.

Тя също се засмя — едва забележимо, загадъчно. Тънките й хубави вежди се свиха, очите й се притвориха, сякаш за да скрият мислите зад тях. Като опитен фехтувач Мария знаеше да удря бързо и точно:

— Познавах един човек, приличен на тебе, да, но той беше платен убиец, изпратен от вуйчо ми, а не въстанически войвода.

Побързах да не й остана длъжен:

— Да, хората се менят бързо. Като те гледам, царице, като че десетилетие е минало от последната ни среща…

Не вярвам да има жена, която да остане безчувствена при подобна нападка. Трябваше да мине доста време, преди Мария да се опомни от обидата — наистина обида, защото тя продължаваше да обладава неземна хубост.

— Излишни са усилията ти да ми станеш неприятен — най-сетне изговори хрипкаво тя. — Аз не съм забравила обещанието, което ти дадох преди да заминеш при Ивайло. То и без това е достатъчно.

— Ще трябва да помислиш доста за начина на отмъщението си, царице. Станал съм много предпазлив напоследък. Вино, а особено когато е подправено с отрова, не пия на никаква цена, пък ако ще и да има дъх на нектар… Но да не говорим за такива неща. Аз дойдох да ти направя такава услуга, че ще забравиш всички минали ядове.

— Добре, готова съм да чуя „благото“, което те води при мене.

— Дойдох да те предупредя, за да имаш време да спасиш живота си. Ивайло реши да свърши с крепостта.

— Търновград е орех, в който мнозина са счупвали зъбите си.

— Не познаваш войската му. Осем хиляди мъже са под неговия пряпорец, мъже, преминали през огън и вода, закалени в много битки. За тях няма нищо невъзможно. А сигурно знаеш какво е разярена войска… — Тя ме гледаше втренчено, слушаше ме и аз, като помислих, че е повярвала на заплахите ми, продължих убедително: — Това ще стане до два-три дни, царице. Мисли за живота си! Вземи каквито искаш богатства от съкровището и побързай да се измъкнеш. Ако пожелаеш, аз сам ще те преведа през обсадата. Кълна се в бога, нито косъм не ще падне от тебе.

Мария търпеливо изслуша речта ми. Когато свърших, тя остана още малко неподвижна, като че преценяваше предложението ми. Преди да ми отговори, тя се обърна към детето:

— Излез, Михаилчо. Ние ще продължим разговора с този човек.

Невръстният цар с облекчение скочи от престола и като се препъваше в тежката си багреница, напусна залата. Мария дочака да затвори вратата зад себе си и тогава проговори с убийствена насмешливост:

— Всичко, каквото казваш, не ти е поръчано от Ивайло, нали?

— Разбира се, че не.

— Така и предполагах. Ивайло е бил свинар, но е мъдър и далновиден мъж. Той не би сглупил да смята, че ще се уловя в такъв плитък капан. Ти си друго нещо. Още преди година показа, че окото ти не вижда твърде далече.

Плесницата беше толкова силна, че пресече дъха ми. В безредното си отстъпление се опитах все пак да отблъсна отчасти удара:

— Помисли добре, царице. После и да съжаляваш, ще бъде късно.

— Да съжалявам? Аз? Това може да стане само ако дойде ден да се сбогувам с престола. Но такова нещо не може да се случи. Земята ще преобърна, но ще остана царица.

Ивайло имаше право — с Мария беше трудно да се мерят сили. Тя знаеше и какво иска, и как да го постига. Следните й думи окончателно ме убедиха в безнадеждността на преговорите:

— Ти ме заплашваш с превземането на Търновград. Това е глупаво и смешно. Искаш ли да ти докажа, че утрешният ден не е тайна за мене? Слушай! Когато пратих онзи ден логотета, аз всъщност спасих и себе си, и Ивайло. Той го знае добре. В първия момент Ивайло под влияние на гордостта си е отхвърлил моето предложение. Но сега ще го приеме. Сигурна съм, че ще го приеме. За него няма избор. Ще стигне до престола, като мине през леглото ми.

— Не познаваш Ивайло — ядно я прекъснах аз.

— Лъжеш се, познавам го. — Погледът и гласът й станаха изведнъж странно мечтателни. — В този век на хилави и слаби люде само едно не можах да срещна: мъж. Истински мъж, силен, решителен, с алена кръв и остър ум, който да е излян от бронз, а в гърдите му да гори огън. Помислих, че ти си такъв, но се излъгах. Сега разбрах, че на света е само един — Ивайло.

— И не те е страх от него?

— От него? — удиви се тя. — Да се страхувам от мъжа, когото цял живот съм дирила?

— Ти невям ще кажеш, че любиш войводата…

— Не го крия.

— Не вярвам! — забелязах недоверчиво. — Ако беше истина, нямаше преди три дни отровата да отнеме живота на един невинен старец, само защото не стигна до Ивайло.

Бях готов да заложа главата си, че Мария ще отрече участието си в това подло злодеяние. Явно не съм я познавал напълно, защото — напротив — тя се изсмя нагло:

— Любовта на жената понякога отстъпва пред задълженията на царицата…

Слисан от безочливостта й, аз зяпнах от удивление.

Да очаква човек словесна победа срещу тази жена, беше все едно да се надява с юмрук да събори як крепостен зид. Имах достатъчно здрав разум, за да не се опитвам да продължа играта. Най-доброто беше да свия знамената навреме и да се измъкна с чест. И аз побързах да го направя:

— Изпълних онова, което смятах свое задължение към тебе, царице. Щом не желаеш да ме послушаш, толкова по-зле за тебе. Сбогом!

— Не сбогом, приятелю, а довиждане. Сигурна съм, че не ще минат и няколко дни, когато отново ще се видим тук, в Царевец.

— Възможно е. Нищо чудно, ако съм страж пред тъмницата ти.

— Не, тогава ти ще стоиш на колене пред господарката си.

Без да кажа нито дума повече, аз излязох от престолната зала.

Както често се случва, връщането беше много по-тежко от идването. Народът отново ме приветствуваше сърдечно, децата пак тичаха около нас, но аз не можех с отворено сърце да отговарям на поздравите. Поражението, което претърпях при Мария, заплашването й, мрачното бъдеще, което се чертаеше за близките дни — всичко това ме правеше кисел и невесел. Верният Радко не знаеше нищо за разговора ми, но отгатваше истината и се измъчваше заедно с мене: светлото му русо лице беше смръщено, а гигантската снага се превиваше под тежестта на неуспеха.

Почти наближихме Великата порта, когато се освободих от унесеността си. Причината беше в Собеслава, булката на Куман, която внезапно се появи пред блуждаещия ми поглед. Познах я лесно — толкова пълно отговаряше на описанието, дадено от мъжа й. Тя стоеше край пътя, заобиколена от слуги и дечурлиги, и махаше към нас с такова изражение, сякаш се надяваше поздравът й да достигне до Куман. Без да се колебая, аз приближих до нея и като се поклоних, казах високо:

— Прости ме, благородна, но ми дай малко вода. Чужденец съм във вашия град и не зная откъде да намеря.

Придружаващите ме стражи, които в първия момент изтръпнаха от неочакваната ми постъпка, сега се поуспокоиха и, отдръпнати назад, чакаха да продължа пътя си. Пламнала от смущение, Собеслава само махна ръка и една пъргава слугиня изтича в къщата, върна се незабавно и й подаде един пъстър кърчаг. Тя ми го поднесе:

— Вземи, страннико.

Когато посегнах, аз произнесох тихо:

— Поздрав от Куман. Добре е.

Докато пиех, Собеслава се олюля от слабост. Всичката кръв се бе оттеглила от лицето й. Гледаше ме така, сякаш носех вест от оня свят.

— Чакай го скоро — добавих по същия начин, като връщах кърчага. — Може да си дойде още утре. — После казах високо: — Благодаря ти, болярко. Господ да те възнагради за добрината ти.

И продължих надолу.

Ивайло ме чакаше извън стана, нетърпелив, но с лице чуждо на надеждата. Само като ме съзря, и разбра всичко. Все пак заговори:

— Имах право, нали? — Потвърдих мълчаливо. А като влязохме в неговата шатра и седнахме на одъра, той ме подкани: — Разказвай, не крий нищо. — И се присмя: — Нали и ти ме караше да се оженя за Мария.

Подигравката му беше оправдана от състоянието, в което се намираше, но не беше справедлива — за него и делото му наистина нямаше друг изход, освен да приеме брака и короната.

— Да, войводо — започнах аз. — Ти имаше право. Царицата е много хитра, за да се улови в нашите капани.

После му разказах всичко, без срещата ми със Собеслава — той сега надали имаше желание да слуша за семейните грижи на людете си. Не скрих нито наглото полупризнание на Мария, нито любовта й, нито алчния й стремеж за власт. Когато свърших, войводата каза само тези думи:

— Така и очаквах. Нека стане, което е писано…

Оставих го сам. Измъкнах се от шатрата, но попаднах в ръцете на Куман. Разказах и на него, но само онова, което премълчах пред Ивайло, сиреч разговора ми със Собеслава. Много се лъжех, ако мислех, че ще се отърва така леко: до късно през нощта Куман не ми даде да отдъхна и безспир ме караше да повтарям всичко отначало, искаше все нови и нови подробности, кроеше на глас планове за бъдещето…

 

 

Мария, както се казва, не чакаше ябълката сама да падне от дървото. Щом слънцето огря дворците на Царевец, глашатаите се развикаха от крепостта, че пратеник на царицата иска да се срещне с Ивайло. Както в стана, така и в града всички знаеха за какво се отнася тази покана и затова още отсега хиляди зяпачи се тълпяха, шумяха и дебнеха да не изпуснат нещо. Войводата не сподели припряността на царицата, забави отговора си и затова срещата се състоя едва към пладне.

Отново видяхме логотета да крачи с люлеещи се колене към стана. Както и миналия път, зад него вървеше младият воин с подноса. Наоколо надвисна глуха тишина, в която се чуваше бръмченето на рано пробудените мухи и сънното шумолене на реката.

Логотетът спря пред Ивайло и преви старото си тяло до земята.

— Привет и мир от светлата ми господарка. Ти ми каза, войводо, да те потърся след три дни и ето, аз дойдох.

Старият велможа изпя тези думи по такъв начин, сякаш дълго ги бе учил и повтарял наизуст. Изправен срещу него, в този съдбоносен момент Ивайло изглеждаше ледено спокоен, силен, непроницаем.

— Благодаря на господарката ти — тежко изрече той най-сетне. — За да не се бият брат срещу брата и да не се лее скъпа българска кръв… — той спря за малко и хиляди люде задържаха дишането си — … приемам.

Пръв Момчил извади меча, развъртя го над главата си и изрева с цяло гърло:

— Да живее цар Ивайло!…

— Да живее цар Ивайло! — откликнахме и ние, останалите войводи.

— Да живее цар Ивайло! — подеха възторжено воините и стотици шлемове й калпаци полетяха към небето.

В настъпилата радостна бъркотия логотетът продължаваше да изпълнява възложените му поръчки. Той се обърна, махна покривката от подноса и пред нас се разкри голям златен ключ на възглавничка от тъмночервено кадифе. Тогава взе подноса и подаде ключа на Ивайло. В тази постъпка имаше тънка насмешка. Като е изпратила ключа на Търновград, преди да знае решението на войводата, Мария всъщност показваше, че не се е съмнявала в неговия отговор. Никога не разбрах дали Ивайло схвана подигравката й. С равнодушно лице, като че ли вършеше нещо от всекидневието си, той пое ключа и го показа на народа. Отвърна му нов вик, още по-силен, който заглуши тихо добавените от него думи:

— Ако греша, нека господ ме прощава! За благото на народа го правя…

Изглежда, че от Царевец също забелязаха символичното вземане на ключа, защото от височината на двореца се разнесе тръбен звук и веднага откъм предната кула на Великата порта му отговориха веселите и тържествени звуци на група медни бранни тръби. С тях се сля скърцането на веригите на подвижния мост над сечената скала и дрезгавото отваряне една след друга на трите двукрили врати. За мене тези предварително подготвени тръби бяха нова подигравка от страна на Мария. Но май само аз гледах толкова мрачно на събитията около нас. Другите намираха в тях само сърдечност и любезна покана, на които не може да се откаже.

На часа се образува внушителна пъстра процесия, в която можеше да се намери всичко — от свещени хоругви до прегъващи се под тежестта на товарите мулета. Начело, разбира се, вървеше Ивайло. Зад него бяхме ние, помощниците му — Дамян, Стан, Момчил, Кънчо, Куман, Георги, Касим бег и аз. До мене в посребрената си броня ситнеше Калина. Логотетът, като представител на царицата, също се нареди при нас. Назад се нижеше шарената нестройна лента на дружините ни. Във влизането ни в Търновград воините виждаха щастливия завършек на борбата си и просто бяха пияни от щастие.

Преминахме трите прага на Великата порта и каменният плочник по пътя към двореца на Асеневците се разтресе под нашите стъпки. Селската войска влезе в престолния град.

Хиляди посрещачи се тълпяха от двете страни на Болярския рът, върху нас летяха китки чемшир и подранили цветя, девойки разстилаха пред краката ни шарени черги. Небивало ликуване цареше в целия град. Изведнъж от мнозинството изскочи позната мъничка фигура:

— Кумане! Кумане!…

— Собеслава! — извика Куман и полетя насреща й.

Колоната спря. Ние заобиколихме двамата щастливци. Когато се пуснаха от прегръдките си, забелязахме в ръцете на Собеслава дълъг вързоп. Забеляза го и Куман и облещи очи:

— Това… това какво е?…

— Виж детето си, Кумане — рече Собеслава смутено. — Намери се преди два месеца.

— Но… когато заминавах… аз не знаех…

— Тогава и аз не знаех. После вече нямаше как да те известя.

— Какво е?

— И третото е син, Кумане — някак си виновно призна жената.

— Бре! — изрева Момчил. — Майстор е този Куман. Все момчета-юнаци!…

— Нарекох го Ивайло — засрамено измънка младата майка и до мене Кънчо хлъцна разчувствувано.

Войводата приближи до мърдащото в пелените човече, разви лицето му, погледа го с премрежени очи и го целуна.

— Нека съдбата му да не е като на другия Ивайло — пожела той и всички се смаяха от думите му. Защото „другият Ивайло“ сега отиваше да заеме трона на българските царе.

След него се доближи Касим бег, опита се да разсмее бебето, после откачи скъпия си крив меч и го остави до него.

— Сигурно ще е юнак като баща си и като другия Ивайло. Той не ще посрами този меч.

Изредихме се и ние да го видим и да оставим на поруменялата от щастие и майчина гордост Собеслава по някой подарък за сина й. После пак тръгнахме нагоре, като увлякохме с нас Кумановата съпруга и няколкомесечния член на войската ни.

Така достигнахме до вътрешната крепост, която ограждаше двореца. Вратата й беше затворена — може би единствената затворена врата през този ден в Търновград. Ние приближихме до портала. Изглежда, отвътре са ни следили, защото, когато бяхме на две-три крачки от вратата, двете й крила се отвориха с трясък и в свода й видяхме Мария с малкия Михаил Асен. Диадемата на царицата блестеше във всички цветове на дъгата от щедро разпилените по нея скъпоценни камъни. Ослепителната хубост на лицето й се сливаше с едно непредаваемо изражение на свян и скромност.

Цялата ни група се стъписа пред толкова красота, събрана от бога в една жена. Дори и аз, който я познавах и дори вчера бях при нея, се заковах на мястото си, поразен от ангелската доброта, трепкаща в зениците й. Само Ивайло остана безучастен към появилото се пред него дивно видение и спокойно пристъпи към нея.

Погледите им се срещнаха. Но не в ласка, а в жесток двубой. Разменяха си удари, дебнеха се, надсмиваха се над другия, поразяваха и се отбраняваха. На страната на Мария бяха хитростта, омайващата красота, благородството, опитността в държавничеството; Ивайло й противопоставяше спокойната си сила, вярата в правотата на своето дело, физическата си мощ, съзнанието, че народът е зад него и — най-сетне — презрението си към изтънчените и алчни за богатства благородници.

Не зная колко продължи този ням разговор. Той не се мери с обикновените понятия за времето. Може би е бил един миг, може — цяла вечност. Схватката беше безмилостна и победеният в нея беше Мария. Всичките й стрели се строшиха в бронята на Ивайло. С безпогрешното си прозрение тя разбра, че бе загубила и че й оставаше само да се подчини. И тя го направи. Сведе очи, кръстоса ръце на гърдите и се поклони пред по-силния.

— Господарю мой!… — прошепнаха устните й.

— Запомни, че съм ти господар — отчетливо произнесе Ивайло. — Тогава за нищо не ще съжаляваш!