Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (18)

XVI

От три седмици бяхме в Адрианопол. Дойдохме заедно с първия сняг на зимата и докато децата крещяха от радост по улиците, нас ни накараха да прешляпаме през локвите и кишата и с типичната ромейска любезна твърдост ни бутнаха в една просторна каменна къща — светла и удобна тъмница, където трябваше да чакаме волята на императора.

Първия ден ние направихме опит да излезем из града. Оказа се, че пред вратата ни стоят няколко воини, които никакви увещания не можеха да убедят да ни пуснат.

— Да, вие не сте пленници, а гости на императора — отговаряха те на нашите протести. — Като на такива ще ви отдаваме всички почести и ще ви снабдяваме с всичко, каквото поискате. Но из крепостта не можете да излизате. Двама разбойника са се укрили някъде и докато не ги намерим, никой няма право да излиза от дома си.

А благородници, технитари и отроци спокойно обикаляха навсякъде. Ясно — докато ние кретахме бавно по друмищата, задържани от товарите и умората на дядо Борил, хората на Теофилакт са ни изпреварили и са разказали всичко на императора. И кой знае как са го разказали! Сега бяхме изпаднали в положението на доброволна изкупителна жертва, сама сложила главата си на дръвника. И не можехме да сторим нищо друго, освен да чакаме Михаил Палеолог да определи съдбата ни.

Решихме да възприемем предложението на дядо Борил — да се държим така, като че ли не разбираме скрития си плен и нито за момент да не се показваме уплашени или с подрито самочувствие.

Така в безплодно чакане изминаха двадесет дни.

Една сутрин императорският протокелиот влезе неочаквано в къщата ни и просто зяпна от удивление: вместо подивели от страх или сломени от пленничеството, той ни завари да се забавляваме шумно и от сърце. Бяхме извадили всички вещи от най-голямата стая и в нея двамата с Дамян, както всеки предобед, водехме ожесточен учебен двубой с мечове. До нас стоеше беловласият дядо Борил и отчиташе сполучливите удари, а покрай стената се тълпяха придружниците ни и поздравяваха със сърдечни викове всяка хубава схватка.

Мина доста време, докато протокелиотът се опомни. И докато ние го забележим — тъй безмълвно стоеше той до вратата.

— Извинявайте, че прекъсвам вашето забавление — изхриптя най-сетне той. — Може би онова, което ме води, ще заслужи вниманието ви. Моят господар ми заповяда да ви кажа, че е готов да ви приеме.

— Тези думи ние чакаме от три седмици! — хладно възрази на сносен гръцки език дядо Борил. — Кога ще се явим пред императора?

— Още сега, ако сте готови.

Не губихме много време. Набързо облякохме церемониалните си одежди, подредихме даровете и тръгнахме след протокелиота.

Дамян, същинският пратеник на Ивайло, беше приготвил с моя помощ речта си на гръцки език. Само една подробност го смущаваше: според установения церемониал пратеникът трябваше да произнесе традиционните думи „Поздрав и мир от еди-кого-си“, т.е. от царя, хана или краля, който го пращаше; а нито Дамян, нито ние знаехме как да титулуваме Ивайло. И докато бавно крачехме през заснежения Адрианопол, той все още не беше измислил начина, по който да заобиколи изискваното от случая обръщение.

Въведоха ни в една къща, подобна на обитаваната от нас, но с много по-внушителни размери. Преминахме през гъста верига от стражи и влязохме в приспособената престолна зала.

Бил съм много време на служба в двореца, но за първи път бях свидетел на церемония при приемане на чужди посланици. Сега тя беше пред очите ми с цялото си великолепие.

Върху малък подиум в дъното на залата на престола седеше императорът. Беше облечен в пурпурна туника, върху която лежеше тежък гердан от скъпоценни камъни. В ръцете му беше златният скиптър и на главата — тиарата, за който, мисля, вече съм разказвал. Около него в концентрични полукръгове, долепени до трона и отворени към нас, бяха безбройните телохранители и велможи. Най-вътрешният полукръг се образуваше от първите съветници на императора. Това бяха все висши сановници, беловласи старци, прочути военачалници. Те стояха доста свободно, приказваха си тихо, дори имаха понякога смелостта да се усмихват. Зад тях, неподвижни като мраморни статуи, стояха три реда телохранители — ликтори^[1], мечоносци и секироносци. Извън техния полукръг бяха още три реда сенатори от различни степени, леко наведени напред и с ръце, кръстосани на гърдите. Една редица други телохранители с очи, приковани в земята, завършваше целостта на картината.

С тържествени крачки ние навлязохме в прохода, образуван между сановниците и телохранителите, и приближихме престола. Начело вървеше Дамян, следван от дядо Борил и мене, а воините с даровете завършваха шествието. Стотина чифта очи бяха приковани в нас, следяха движенията ни, изучаваха лицата и дрехите ни.

Най-голяма изненада предизвика моят втори баща. Неговата благородна осанка, несъмнената му принадлежност към най-старите родове на аристократите, който пристъпваше даже не като пратеник, а само като съветник на един млад бунтовник, будеше всеобщ интерес и удивление.

Почти доближихме подиума, когато се случи нещо незапомнено във вековната история на византийските дворцови церемонии. Императорът ме бе познал и без да изчака приветствията ни, се провикна развеселен:

— Я, та това е… как беше?… Теодорик Стохас. Хи-хи-хи… Каква среща само! Моят личен пратеник се явява пред мене да преговаря от името на врага ми!…

Никога не съм грешил повече, отколкото като съм мислил, че Дамян е тщеславен и себелюбив. В момента, в който разбра, че Михаил Палеолог приема връщането ми при него откъм смешната страна и че изпитва към мен — нещо, което и аз тайно подозирах — някаква необяснима склонност, той веднага откри какво трябва да прави. Улови рамото ми, бутна ме напред и зае моето място до дядо Борила.

Положението не подхождаше за спорове и пазарлъци. Подвих единия крак и направих дълбок, много дълбок поклон.

— Теодорик Стохас! — с присторено смайване възкликна императорът. — Какво е станало с тебе, човече? Преди няколко месеца ти едва благоволи да ми кимнеш с глава, а сега се кланяш до земята!

— Господарю — отговорих спокойно, — когато се явих пред тебе тази пролет, аз представлявах само себе си. Днес заставам пред очите ти като пратеник, на човека, комуто служа със сърцето и ума си.

— Така, така, поклонът ти се е изменил, но не и езикът…

Ето как нашата група успя да избегне трудността на обръщението.

— И кой е този човек, който заслужава толкова привързаност? — продължи императорът.

— Мъртвият цар Константин го наричаше Бърдоква, живият император го зове Лахана, бранниците го тачат като цар, народът му се кланя като на месия, а за мене е войводата Ивайло.

Михаил се засмя с ъглите на тънките си устни. Той се забавляваше с дързостта ми, съвсем необичайна в неговия живот, изпълнен с подлизурствата на ласкателите.

— Така, така — каза той, а очите му искряха. — „Живият император“, сиреч още живият. Добре го рече. Ако Лахана има още двама-трима словоохотливци с пъргави езици като твоя, може и…

Не довърши речта си. Мисълта му, изглежда, летеше много по-напред от думите и те не успяваха да я догонят.

— Значи и ти се присъедини към тази паплач, Теодорик Стохас — замислено продума той. — Какво направиха, за да те привлекат?

Аз отговорих с въпрос:

— Защо наричаш паплач тази славна войска, господарю?

— Войска? Хе, сган, паплач, тълпа кокошкари, които знаят да воюват само срещу страхливци. Това може ли да се нарече войска?

Защо каза императорът тези думи? Те противоречеха и на настроението му, и на началото на нашия разговор. Сега, когато много години ме делят от онзи ден, смятам, че те бяха приготвени отнапред, за да смажат пратеника на омразния Лахана, а бяха изговорени без мисъл, просто като зазубрено слово. Но каквото и да беше намерението на Михаил Палеолога, те, думите му, изведнъж пресякоха сърдечния оттенък на беседата. Може би един човек с желязното самообладание на Ивайло би могъл да ги остави незабелязани и тогава всичко да продължи с началното радушие. Но аз се почувствувах засегнат, а моите приятели трепереха от гняв.

Докато още се колебаех дали да отговоря с двойно по-остри думи или да оставя обидата да се хлъзне покрай ушите ми, дядо Борил прекрачи напред и отговори рязко:

— Византия неведнъж е изпитвала на гърба си ударите на тази паплач.

Императорът изпъна дългото си лице, хвърли студен поглед на стареца и изсъска като змия:

— Трябва да е отслабнала паметта ти, старче. Забравил си колко пъти сме ви гонили по пътеките на Хемус. Но нищо, често се случва старите хора да…

За втори път не се доизказа, но от жеста му всички разбрахме, че искаше да каже „изкуфеят“. При тази лична обида дядо Борил гордо изправи старото си тяло и произнесе с достойнство:

— Не забравям така лесно, императоре. Помня например битката при Клокотница. Виж ме! Сам аз, с тези ръце, отведох Теодор Комнин от Клокотница до Търновградската тъмница.

Докато тези думи разтърсваха залата, Михаил стана по-бял от стените, после позеленя. Той трясна скиптъра си о земята и изкрещя:

— Вън! От служителите на един свинар не може да се очаква нищо повече от свинщина. Вън!

Нашите воини оставиха на пода неподнесените дарове и всички излязохме. Докато пристигнахме в нашата къща-затвор, не разменихме нито дума. Всеки бе потънал в мислите си, твърде невесели след несполучливия прием. Когато останахме сами, Дамян проговори глухо:

— Ти не можеше да кажеш друго, освен това, което каза, дядо Бориле. Но може би щеше да бъде по-умно, ако не беше го казал.

Аз замълчах, но в себе си поблагодарих на Дамяна. Защото неговите думи съдържаха онова, което мислех, но което никога не бих могъл да кажа сам на втория си баща.

Вече спокойно можехме да очакваме връзката ни с императора да бъде прекъсната завинаги. За наша изненада обаче вечерта ни посети познатия ми от миналото императорски слуга Теодосий и донесе, че господарят му ме кани — само мене! — на разговор. Ние пообсъдихме набързо това предложение и Дамян, комуто принадлежеше последната дума, реши да отида и да изложа всичко, както бихме направили, ако не беше се осуетил приемът. По-добре — мислеше той — да се срещна аз сам, отколкото никой.

Навън беше тъмна зимна нощ. Леден вятър свиреше в голите клони на дърветата. Остроръби ситни снежинки се гонеха във въздуха, шибаха лицето ми, стопяваха се и замръзваха върху него. Снегът хрущеше под стъпките ми и от този звук ледени мравки пролазваха по тялото ми. Мъчех се да се съсредоточа върху предстоящия разговор, но мислите ми убягваха, разпиляваха се, сякаш отвеяни от зимния вятър.

Така изминах пътя до дома на императора. Изтърсих снега от дрехите и обущата си, оставих шубата и влязох при него.

Той ме прие не в набързо устроената престолна зала, а в малка стая, добре затоплена от пламтящите в камината пънове. Михаил Палеолог седеше в дълбок мек стол, с крака протегнати към огъня. Дребната му фигура се губеше в широка топла дреха. Главата му бе скрита в домашна шапчица. Той гледаше играта на пламъците и търкаляше между пръстите си тежките янтарни зърна на една броеница.

Императорът ме посрещна любезно и ми посочи един стол до себе си. Знаех, че никой — дори може би и сина му не смееше да седне в негово присъствие, но аз спокойно приех поканата. Той се засмя на безцеремонността ми и подхвана:

— Така. Ти не си от скромните. С този характер може да стигнеш далече. — Не казах нищо и Михаил Палеолог продължи: — Лошо се наругахме тази сутрин. Злобен дядка е твоят придружник. Има вид на благородник, пък устата му е пълна с отрова.

— Той наистина е благородник, господарю. Един от най-почитаните боляри в царството.

— Как? — трепна той. — И болярите ли тръгнаха подир Лахана?

— Не са ли ти казали людете на… — помислих, че ще сгреша, ако спомена името на Теофилакт, и бързо се поправих: — пратениците ти? Подир Ивайло вървят и боляри, и простолюдие, целият народ.

— Щеше да кажеш „людете на Теофилакт“, нали? — подметна императорът. — Защо измени думите си?

— Ще отговоря откровено, господарю. Теофилакт беше заслужено осъден и една от целите на идването ни е да ти обясним причините, които го окачиха на въжето.

Дълбокият му плътен глас ме пресече:

— Теофилакт беше предател. Не говори за него. И аз да бях на мястото на Лахана, щях да постъпя по същия начин.

Отдъхнах облекчено. Това чистосърдечно признание приключваше половината — макар и по-леката половина — на мисията ми и ме обнадеждаваше за останалото.

— Колкото за предложението да станеш тъст на Ивайло…

Той отново ме прекъсна.

— Не говори и за това. Аз наистина мислех да подкупя съдбата, но се разкаях още преди пратеникът ми да стигне до вашия Ивайло. Дори и ако той беше приел, сигурно щях да се откажа от думата си.

— Но тогава за какво да говоря, господарю?

— Разкажи ми друго. Защо остана при свинаря? Ти отиде да го убиеш и щеше да получиш царска награда. Кое те накара да се откажеш от задачата си и да го последваш? С какво те примамиха?

Аз събирах мислите си, търсех най-верния отговор. Той погрешно изтълкува мълчанието ми.

— Разправяй спокойно. Не се страхувай. Ако исках да те накажа за измяната ти към мене, можех да го направя и без много-много приказки. Но ти ми харесваш и аз реших да не ти сторя нищо. — Лицето му остана сериозно, но очите му се засмяха. — При това зная, че ако се върнеш, сам ще строшиш главата си.

— Ех, господарю — отвърнах с присторено смирение, — нека веднъж да се видя, че се връщам със здрава кожа на гърба, пък останалото — както бог каже.

— Толкова ли те тегли нататък? Какъв е този Лахана, че всички ви омагьоса?

— Ивайло е съвсем обикновен човек — започнах аз. — Целият народ го поставя наравно със светците, но в него няма нищо свръхестествено. Ако се преоблече и се яви тук като слуга, по нищо не ще го познаеш. Прост селянин, неук, чужд на всяко изящество. Наистина добър бранник е, смел и съобразителен, но по света има много по-добри бранници от него.

— Например ти — подхвърли императорът.

— Да, например аз — съгласих се спокойно.

— И въпреки това хората го следват. Защо?

— Има нещо в него, което не може да се предаде с думи. То не се изразява във външността. Достатъчно е да го чуеш и ще му се покориш. Струва ти се, че е човек, който живее в настоящата минута, а гледа хиляди години напред.

— Значи, нов пророк? — Поклатих глава отрицателно. — Тогава ясновидец?

— И ясновидец не е. По-скоро мечтател, но мечтите му изглеждат чудно примамливи и — най-важното — осъществими. Чували ли сме някъде досега, че и простият човек, отрокът, робът е човек? Не. Пише го в Евангелието, но Евангелието е стара работа. А Ивайло го говори и го осъществява на дело. Христос го е казвал, но е карал робът да мълчи, да търпи, с една дума — да остане роб. Ивайло го кара да се бори, да си извоюва човешки живот или да загине в тази борба. Той иска да основе царство не от боляри и хора-животни, а само от човеци. Затова го следва народът. Вярват му людете, вярват в мечтите му и жертвуват всичко, за да ги осъществи.

Михаил Палеолог не прекъсваше дългата ми тирада. Не вдигаше очи от огъня, гладеше рядката си брада и ме слушаше търпеливо.

— Целта му не е да воюва — подхванах аз онова, което беше втората половина от мисията ми. — Ако ти не го закачаш, никога между неговото царство (защото той рано или късно ще стане цар) и империята няма да има и най-малко спречкване. Ще живеете в мир, какъвто светът не познава. Ивайло е страшен във войната, но е неповторим в приятелството! Ромеи и българи са изморени от вековни борби. Нека най-после и те да поживеят в мир.

Императорът извърна глава към мене и ме прониза с поглед. Гласът му бе така тих, сякаш идеше от оня свят.

— Чел ли си Плутарх^[2], Теодорик Стохас? Или Тит Ливий^[3]? Да? Приятно е да се беседва с образовани люде. Тогава ти сигурно знаеш за Спартак — робът, който без малко не катурнал най-великата от империите. Какво е искал този Спартак? Същото, каквото ми говориш за Ивайло: искал да изведе своите гладиатори от Италия, да основе царство без роби и без господари и да живее в мир. Ако беше го осъществил, никому нямаше да пречи, нали? А защо тогава Рим го обяви за свой най-страшен враг и изпрати триста хиляди души, за да го смажат? Защо Крас^[4] не се успокои, докато не го уби? Защо прикова шестте хиляди оцелели от робската войска на кръстовете? Помислил ли си за това?

Аз го гледах изумено.

— Не — продължи той. — Спартак не искаше да срива Рим. Може дори да му е предлагал мирно съседство, както ти направи преди малко. Но Рим го срина. Защото и да живееха в мир, да бяха най-добрите съседи, Рим щеше да рухне. Възможно ли беше да съществува мир вътре в империята, ако робите знаеха, че има до тях царство без роби? Ти вече разбираш какво искам да кажа, нали? — запита той настойчиво. — Не ме интересува дали на българския престол ще седи Константин Тих или Лахана-Ивайло. Може да бъде какъвто ще, но да е благородник. Заради моята империя, заради моя престол, заради осветения от бога и вековете ред трябва да се попречи на селянина да стане цар и да направи селяните — както ти казваш — човеци.

— Значи…

— Да, аз няма да получа мир нито тук, нито на небето, ако не премахна Лахана. Схващаш ли сега, защо казах, че ще строшиш главата си, ако се върнеш?

Замълчахме. Обхвана ме безнадеждно отчаяние. Ако императорът искаше да се бори срещу Ивайло, за да заграби земи или за лична мъст, тогава може би с молби или обещания, със заплашвания или убедителност би се намерил начин да обърна нещата. Но сега всичко беше загубено. За себе си Михаил Палеолог беше прав и аз разбрах, че по-лесно ще разбия скала с главата си, отколкото да го разубедя.

— Доколкото те разбирам, господарю, — казах, — ти си решил да заробиш Българското царство?

— Не, макар че не би било лошо — усмихна се той. — Българите са кораво племе, чуждо робство не търпят и после си отмъщават жестоко. Аз желая друго — да бъдат свободни, но послушни. Искаш ли да ти покажа как ще го постигна? Ще премълчиш ли пред Ивайло виденото и чутото?

— Ще му предам всяка дума.

— Така, така. Твоята честност ми харесва. И все пак ще ти покажа. Предполагам, че ще бъде картина, която заслужава да се види.

Той плесна ръце и в същия миг влезе слугата Теодосий, изслуша прошепнатата в ухото му заповед и излезе безшумно. След малко вратата се отвори повторно. Показа се блед младеж с жълто-болнава кожа и с изтънчени аристократически черти. Нямаше повече от двадесет и пет години, но вместо младежка буйност, той олицетворяваше свян и нерешителност. Огледа стаята и като забеляза императора, с неподозиран за него устрем се хвърли по очи в нозете му и зацелува края на дрехата му. Гледката на този пълзящ млад човек ме изпълни с отвращение.

— Стани, приятелю, стани — благо рече Михаил Палеолог, но зад тази благост прозираше едно полускрито презрение. — Извиках те, за да говорим като равни, а не да лежиш пред мене. Досега ти беше мой служител, живееше в именията, които дадох на баща ти, господаруваше върху педя земя. Но от днес те чака голямо, много голямо щастие.

— За мен — гъгнеше младежът — има само едно щастие, лъчезарни господарю: да ти служа и да ти бъда верен.

— Ти пак ще имаш случай да ми бъдеш верен — беззвучно се засмя императорът и ме стрелна многозначително с поглед. — Слушай, Иване. Преди двадесет години, когато ти беше още съвсем малко момче, престолът на българите остана празен. Коломан, приемникът на Иван Асеня, умря, а той нямаше преки наследници. По право трябваше да се възцари славният ти баща, боляринът Мицо, единственият, който можеше да се смята потомък на Асеневците.^[5] Но враговете му го изпревариха. Те избраха Константин, сина на Тихо, и набързо го туриха в Търновград. От своята крепост Месемврия баща ти отказа да признае властта на узурпатора. Между двамата се поведе дълга вътрешна война. Уви, въпреки помощта на Византия, Мицо я загуби и трябваше да бяга при нас. Сега Константин е мъртъв. По достойнство и кръв престолът ти принадлежи. Аз реших да те оженя за моята дъщеря Ирина, да те коронясам за български цар под името Иван Асен — името на преславния ти дядо — и с моя войска да те поставя в Търновград.

— Твоята дума е закон за мене, божествени господарю.

— Сега иди си, Иване. И се готви за великата задача, която съм ти определил.

Бледият младеж отново се хвърли в краката му. После стана, скръсти ръце на гърдите и се оттегли заднешком. Михаил каза уморено:

— Теофилакт беше предател и не успя. Да видим дали синът на друг един предател ще има повече щастие. Какво ще кажеш за него, Теодорик Стохас?

— Горкото момче, господарю. Заедно с венчавката можеш да направиш и парастас за упокоение на душата му. Ти много малко познаваш Ивайло, щом мислиш, че този чувал със слама ще може да му стори нещо.

— Прав си, храбрецо, защото не знаеш докрай мислите ми. Аз никога не греша. Единствената ми грешка досега е дето смятах, че ти ще изпълниш задачата, която ти бях поставил. Гледай, гледай още!

Той отново плесна с ръце и пак се повтори познатата сцена. Този път извиканият беше пълна противоположност на хилавия младеж. В очертанията на вратата застана висок изправен възрастен мъж с почти бяла коса, мъжествено лице и строги черти. Не чаках думите на императора, за да го позная — нямаше воин, служител във византийската войска, да не знае прочутия пълководец и стратег Михаил Глава Тарханиот. Той прекрачи и се поклони почтително, но с достойнство.

— Викал си ме, венценосни.

— Да, Михаил Глава. Готови ли са войските?

— Още не. Събрани са, но обучението върви бавно. Ще бъдат напълно готови едва в началото на лятото.

— Корабите?

— Потягат ги в корабостроителниците. Ще ги имаме навреме.

— Плановете ти?

— Приготвени. Ще нападнем от две страни и ще пометем всичко между нас.

— Допущаш ли Лахана да устои на нашата войска?

Михаил Глава Тарханиот се усмихна като на несполучлива шега:

— Изключено, венценосни — обясни той просто.

— Така, така. Достатъчно. Можеш да се оттеглиш.

Старият военачалник излезе. Императорът потри замислено ръце.

— Михаил Глава е велик воин, издънка на славния род на Тарханиотите, отрупан със слава и победи, но в жилите му има няколко капки българска кръв, които в случая са опасен съюзник. Затова с него ще пратя един верен слуга, Мануил Фил, гладно куче и писач на поеми. Той не знае от коя страна се хваща мечът, но ще следи по-добре от всеки шпионин. И тези двама души — умът на единия и подлостта на другия — завинаги ще изкоренят плевела, който расте край моята градина.

— Заплашването е силата на слабия — подхвърлих язвително.

— Ще го превърна в обещание на силния — каза той самоуверено. — Още ли мислиш да се върнеш, подобно на древния Регул^[6]?

— Нито за момент не съм се поколебавал.

— Мислех, че има дванадесет вида луди. Ти си тринадесетият вид, Теодорик Стохас. Нарочно ти показах всичко, за да разбереш грешния път, на който си попаднал. Не ме беше страх и от това, че ще го разкажеш на Лахана; той не е в състояние да осуети замислите ми, неумолими като самата съдба. Яд ме е за друго — че ти, Желязната ръка, мъж колкото храбър, толкова и хитър, си се оставил така да те заслепи един свинар, че не виждаш истината.

Вдигнах рамене и не отговорих. После бавно наредих главните в камината, като се опитвах да укротя вихрушката от мисли, която бушуваше в главата ми. Императорът схвана желанието ми да прекратим този разговор и с непринудена лекота заговори за друго.

— Ех, Теодорик Стохас — заяви той с привидна скръб, — тежко ми е да ти кажа онова, което ми е на езика.

— Защо, господарю?

— Трудно е да нараниш някого, когото не мразиш.

— Ако съм още жив след всичко, което вече ми наговори, то положително по мене няма място за нови рани.

— Има, има. Досега нападах ума ти, а сега трябва да засегна сърцето.

— Сърцето ми не е тук. Оставил съм го при Ивайло.

— Тъй ли? — Той се засмя с такова иронично учудване, че аз неволно се засрамих от високопарните си думи. — Значи, няма защо да се страхувам, че ще припаднеш от вестта, която ще ти съобщя? А тя наистина е трагична: хубавата дъщеря на Никос Мануилос не можа да се примири с дългото изчезване на своя неверен възлюблен и…

— И?

— … и се омъжи. Богатството на баща и позлати тенекиената корона на един пропаднал велможа.

— Господ да й дава живот, здраве и десет деца.

— Как? Мигар няма да се самоубиеш от мъка?

Разбирах накъде клоняха думите на императора и се усмихнах снизходително. Той обаче не се отказа от играта:

— Значи никак, никак не се развълнува? Ах, какви станаха младите. Някога ние… О, да, сещам се, сещам се! — престорено извика той. — Съобщиха ми: една амазонка с тъмни коси…

— Руси, господарю — поправих го аз.

— Така, така. Една амазонка с руси коси и сребърна броня ще те направи зет на… свинаря. — Последната дума се удави в хихикането му. — Когато си при твоята… Впрочем как се казваше тя?

— Калина.

— Да. Когато си при твоята Калина, сигурно тя си остри меча на камък, а ти, Желязната ръка, предеш с хурка и вретено, като Херакъл пред Омфала^[7].

— Когато един народ се вдигне на бран за правда, дори и жените не остават край огнището, господарю.

— Забравихте ли древната песен? — подигра се той и високо произнесе наизуст:

„Ти отиди си в къщи и твойта си работа гледай,

гледай стана и вретеното, бди над слугините къдри да

не стоят; а войната — ще бъде тя грижа на всички воини,

родени във Троя, а най-вече от всички на мене.“^[8]

Чувал ли си някъде тези мъдри думи?

Аз бях чел Омира и знаех, за какво ми говори. Можех надълго и нашироко да споря, но предпочетох да отрежа късо:

— Ако изпълниш заплахата си, господарю, и посегнеш на Ивайловото царство, не само мъжете и жените, но и дърветата и скалите ще се обявят срещу тебе.

— Следователно ще трябва да изтребвам хората, да изкоренявам дърветата и да разрушавам скалите.

— Те може да затрупат под себе си войската, която ще дръзне да ги досегне.

Императорът отвори уста да изрече някоя от своите остроти, но се разколеба и замълча. После подхвана с предишната шеговитост:

— Та ти заради тази фуста искаш час по-скоро да се върнеш там, така ли?

— Човек бърза, господарю, когато отива на сватбата си.

— Но върви бавно към погребението си — натърти той в отговор. — Слушай, Теодорике. Аз трябваше да те убия като изменник. Не го сторих и няма да го сторя.

— И имаш право, господарю — прекъснах го безцеремонно.

Михаил Палеолог ме погледна едновременно с изненада и насмешка, сякаш искаше да каже: „Много високо мнение имаш за себе си!“ Ала без да се смутя, аз поясних думите си:

— Преди малко ме пита, дали познавам Плутарх. Тъкмо в Плутарх^[9] съм срещал тази мисъл: „Без крайна нужда не трябва да се прибягва до ножа както в медицината, така и в политиката. И в двата случая подобно нещо говори за неумение.“ А няма човек под небето, господарю, които да може да те нарече неумел политик…

— Значи, искаш да изкараш — той се разтърси в нямо хихикане, — че отрязване на корава глава като твоята ще бъде голяма грешка. Така ли?

— Поне не ще е продиктувано от крайна нужда — уточних аз.

— Не само корава, но и умна глава — имаш ти, Теодорик Стохас. Много по-умна от онези, които се въртят по цял ден около мене и ми се кланят. Затова искам да се върнеш в двора ми.

— Аз никога не съм бил в двора ти, господарю. Най-много ми се е случвало да бъда страж пред вратата.

Той не обърна внимание на забележката ми и продължи унесено:

— Да, умен си и този ум ще ти попречи да познаеш щастието: — Той процитира: — „Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава знание, увеличава и печал.“^[10] — Михаил Палеолог остана дълго със сведена глава, сякаш забрави за моето присъствие и отнесе съдържанието на библейската мъдрост към своя разум и собствената си съдба. После се отърси от внезапната си унесеност и погледна към мене. — Докъде бяхме стигнали? Да, спомням си. Аз няма да те убия, Теодорик Стохас. Да ти кажа откровено — което, впрочем, не е моя обичайна привичка ти ми хареса. Харесаха ми мъжеството и дързостта ти. Приеми го както искаш — като някаква склонност към тебе или като прищявка на всесилен монарх. Ако се случи животът ти пак да зависи от мене, обещавам ти пак да те пусна. Ей така, от благодарност за двата разговора, които сме имали, и за това, че ти единствен не трепериш и не раболепничиш пред мене. От теб искам само едно — обмисли хубаво всичко, каквото говорихме и използувай крайното време, за да се върнеш. Вземи, ако щеш, и твоята Калина и ела. Никога след това не ще съжаляваш.

Ние бяхме говорили дълго, но нищо не ме порази повече от тези сърдечни думи. И от страшната самота на човека Михаил Палеолог, която прозираше зад тях. Стоях безмълвен и неподвижен. Той, изглежда, и не очакваше да му отговоря. Плесна ръце, слугата влезе, изслуша новата му повеля, излезе и след миг се върна с пълни ръце. Императорът пое предметите от него и ми ги подаде — изящен тънък нож, майсторско изделие на някой изкусен гравьор, малко топче зелено сукно и сърмени женски обувки с преплетени червени и сини нишки.

— Ти казваш, че отиваш на сватбата си — заяви той. — Е добре, ето моите дарове за младоженците. За теб е ножът. За момата — платът и обувките. И недей забравя какво поисках от тебе.

— Господарю — удивих се аз искрено, — никога не съм предполагал, че можеш да постъпиш така. Но… подаръците не мога да приема.

— Защо? — смаяно вдигна вежди Михаил Палеолог.

— Аз съм пратеник на човека, когото съм избрал за свой вожд. Ако приема подарък от тебе, ще се чувствувам задължен да се отплатя по някакъв начин. А длъжник не желая да бъда.

— Теодорик Стохас и скрупули! — Императорът се изсмя с цяло гърло. — Не допущах такова съчетание у тебе. Добре, не ще ти ги подаря, а ще ти ги продам. Помниш ли дуката, който разсече пред трона ми в Цариград? Той остана у мене. Задържам го като цена на тези неща. А сега сбогом, Теодорик Стохас, или — надявам се довиждане!

Поисках нещо да възразя, но един негов жест ми забрани да говоря. С даровете в ръце се поклоних дълбоко и излязох от стаята.

Много пъти след това съм усещал в събитията около мене твърдата ръка на Михаил Палеолог, но никога повече не го видях.