Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 33 гласа)

VI

Облечен в окъсани селски дрехи, но с меч на кръста и кочан с лък и стрели на седлото, аз яздех бавно към стана на бунтовниците. В него налетях някак си изневиделица — бях очаквал да видя разпръснати чак до края на гората леки походни шатри, а то дори и обозни коли нямаше. Само гъст мравуняк от хора и коне, които пъплеха на всички страни в неописуема безредица. Ако мислех, че идването ми ще направи особено впечатление, щях да се разочаровам горчиво: никой не ми обърна внимание. Тогава приближих една група мъже и извиках весело:

— Помага бог, люде. Тук ли приемат доброволците?

— Добре дошъл, юначе — отговори най-старият измежду тях. — Върви ей там, под крушата. Там се пишат новите.

Това беше цялата церемония по проникването ми в стана на Лахана.

Смушках коня и се отправих в посоката, която ми бяха указали. Под посочената круша трима души чакаха реда си, за да бъдат записани, и аз застанах при тях. До разкривена дървена масичка срещу нас седеше един въоръжен с паче перо воин с широко добродушно лице, който дращеше по пергаментовите листове. По-късно научих, че той се казваше Кънчо и че беше един от най-близките другари на Ивайло. Преди да дойде при въстаниците, бил нотарий[1] на болярина Добромир. Владееше еднакво перото и меча — не особено добре, но все така храбро пред трудностите.

Дойде и моят ред. Кънчо ми се усмихна дружелюбно:

— Как се казваш?

— Тодор — отвърнах, без да мигна.

— Т-о-д-о-р — повтори той бавно, докато записваше. — Какво оръжие носиш?

— Меч, лък и стрели.

— Кое ще задържиш?

Не го разбрах и затова не отговорих. Той схвана затруднението ми:

— Виж какво, братко. Ние сме млада войска, с оръжието сме зле. Не стига. Повечето люде идват само със сърпове и тояги и трябва ние да се грижим за тях. Не може един да е натоварен с всякакви оръжия, а друг да пущаме с голи ръце срещу татарите, нали? Затова Ивайло повели: докато се набави за всички, да оставяме само толкова оръжие на отделните бойци, колкото е най-нужно. Ех, мъчно им е на тези, които си носят повече, ама няма как. Повеля! Но пък копие може всеки да си направи. Кажи сега, кое ще запазиш?

— Лъка и стрелите — казах аз без колебание и откачих меча.

— Конят твой ли е? — продължи той, след като записа.

— Мой.

— Конник ли искаш да служиш или пешак?

Съобразих бързо, че вождът на тази своеобразна войска сигурно е на кон. И отсякох:

— Конник.

— Добре, Тодоре. От днес ти си приет в Ивайловата дружина. Ще се числиш в четата на Момчила, той води конниците. Те са тук, край гората. Иди при тях. И бог да те пази. — А когато тръгнах, прибави: — И знай, че плененото в бой оръжие остава на този, който го завладее. Убий Касим бега и ще имаш най-хубавите доспехи в Поддунавието.

Скоро намерих моя начелник. Момчил беше нисък и набит здравеняк, с кръгла глава, малки стърчащи уши, черни очи и още по-черна войнствена брада. От тялото и мускулестите му ръце лъхаше такава сила, че навярно би могъл да удуши и мечка.

— Уха! Това не е кон, а чудо! — каза ми той вместо приветствие с такъв глас, че можеше да го чуят и в Търновград. — Поне умееш ли да се крепиш върху него?

Това подмятане засегна самочувствието ми на воин, спечелил прозвището Желязната ръка. И вместо да започна да се хваля, препуснах наоколо и му показах някои от обичните си бранни похвати. Накарах Вихър да тича обратно, както някога ме бе учил боляринът Борил да отстъпвам, без да обръщам гръб, скачах от него и го яхвах в движение, после стисках колене и се отпущах от едната страна на тялото му, та ако стрелата идеше от другата, да оставам винаги защитен. Накрая се впуснах стремително срещу Момчила и като приближих на две крачки от него, дръпнах юздите. Враният жребец изпръхтя, но се закова на място и се изправи на задните си крака. Погладих го по шията и слязох на земята.

Момчил заговори възторжено. Във все така гръмкия му глас нямаше и следа от онази завист, която очаквах да доловя.

— Кълна се в трирогия козел на пророк Иеремия, ти си конник, юнако. Като тебе не ще се намери втори не само във войската ни, но и от Дунава до Цариград. Как те зоват!

— Тодор.

— Юнак Тодор — поправи ме той. — Ние с тебе ще станем приятели. Нали ще ме научиш да яздя като тебе? — След това се замисли нещо, изгледа ме изпитателно и добави променено, сякаш потулваше някакво съмнение: — Откъде си ти? Как си станал такъв умел ездач?

В миг схванах, че бях прекалил с показването на способностите си. Дързостта ми можеше да бъде спасена само с още по-голяма дързост. Аз го погледнах в очите и казах спокойно:

— Бях отрок на протоиракария Хлава. Пасях конете му. Цял живот съм бил на кон.

Това, изглежда, го успокои. Той се засмя широко и подхвърли:

— Ще те видим и в боя. Дано си толкова смел, колкото сръчен.

Пуснах коня да пасе сочната млада трева и тръгнах да разгледам стана. Скоро разбрах, че онова, което ми се бе сторило безредица, всъщност беше сноването на хора, заети с усилена работа. Едни печаха върху тлеещи огньове волски бутове или цели овни, набучени на шиш. Други кърпеха с обичайна мъжка непохватност дрехите си или крояха нови цървули. На десетина места почернели от дим ковачи въртяха тежки чукове и караха наковалните да пеят под майсторските удари. Край тях спокойно и търпеливо чакаха дълги върволици бранници — един иска да му се сложи железен връх на копието, друг — меча си да наточи, трети — изкривения си шлем да изправи… Долу, на равната поляна, най-новите и най-неопитните се обучаваха в азбуката на воюването. Навсякъде шетня, весели викове, оживление.

Повечето воини бяха дрипави като мене. Личеше, че са захвърлили ралото или мотиката и направо са дошли да се бият за своя Ивайло. Само тук-там се срещаха някои в ризници или брони, които се перчеха с тях пред останалите. Един мургав селянин, който лъскаше с пясък кръгъл метален щит, ми обясни, че те са ги завоювали в битките с татарите и сега ги носеха за своя гордост и за завист на останалите.

Малко настрана забелязах красива византийска шатра, единствената в целия стан. Предположих, че това е шатрата на Лахана и отидох да огледам мястото — когато човек има задача като моята, трябва добре да познава пътищата. Платното, което затваряше входа й, беше спуснато. Никакъв шум не долиташе от нея. Нито стражи стояха пред дверите й.

Привечер край крушата, където ставаше записването на новобранците, забелязах необикновено раздвижване. Всички, които бяха свободни, сключваха здрав кръг около дървото, натискаха се, бутаха съседите си, мъчеха се да проникнат напред.

— Какво става тука? — обърнах се към един от последните.

— Ивайло съди.

Неволно потръпнах. Любопитство, примесено с неясна мъка, сви сърцето ми: човекът, от когото могъщият император се страхуваше, който беше славен от народа като освободител и светец, когото болярите проклинаха, а на царицата вдъхваше и възхищение, и боязън, най-после човекът, когото трябваше да убия подло, беше на няколко крачки от мене. Раздвижих мишци и започнах да си пробивам път.

Отначало различих най-близките му помощници, които стояха прави около него. Двама от тях — Момчил и Кънчо — вече познавах. Третият беше гигант, който стърчеше като топола сред множеството. Аз самият по онова време бях висок, но ръстът ми изглеждаше смешен пред този Голиат. Ризницата му се издуваше от огромни гърди. Ала над тях се виждаше едно, бих казал, детинско лице — кръгло, розово, със светли наивни очи и лека усмивка, която не слизаше от устата му. Този беше Стан, същият, който отсякъл главата на болярина Драгомир.

Последният от помощниците ми хареса най-малко от всички. Беше със среден ръст, тънка фигура, облечена с претенциозна изисканост и приличаше на млад цар и градски богаташ, дошъл на селско сборище. Като го оглеждах, аз изведнъж се улових, че противно на всичко онова, което бях досега и което смятах да бъда, при това противопоставяне на нагиздения воин срещу босяците, заставах на тяхната, на бедняшката страна. Невидимо и неуловимо някаква пукнатина се бе появила в мене, която не желаех и ненавиждах и от която може би се боях. Но тогава отбягвах тези мисли, отбягвах да гледам много-много в себе си.

Четвъртият помощник, „цариградският богаташ“, имаше тясно и продълговато лице с дълъг нос и тънки, безцветни устни. Когато се усмихваше, на бузите му се появяваха хиляди малки бръчици, които му придаваха вид на стар папирус. Изразът му беше хитър, лукав и като че ли малко надменен. Изобщо той ми се стори умен, но неприятен човек.

Изместих още няколко души пред мене. Надигнах се. И го видях.

Ивайло.

Признавам, първият поглед ме разочарова. Очакването, слуховете, които бяха достигнали до мене, вълнението ми, всичко ме бе накарало да си изградя за този човек един въображаем образ, който не беше чужд на легендите. Бях се надявал да видя апостол с озарено от божествена светлина лице или властен римлянин-завоевател, който носи победите в мозъка си и си играе с войски, битки, смърт.

Не видях нищо такова. На няколко крачки от мене върху набързо сковано столче седеше един обикновен човек, каквито срещаме с десетки всеки ден. Нито висок, нито нисък, набит, силен, с широки плещи и тежки юмруци, които лежаха като грамадни буци върху разкривената маса. Носеше скъпа черна броня с изкусно гравирани сребърни арабески и късо червено наметало — единственото цветно нещо в облеклото му.

Тъмната му коса падаше свободно върху раменете. Може би поради нея лицето му изглеждаше бледо, малко посърнало. Имаше черни мустаци и гъсти, разделени от дълбока бръчка, вежди. Под тях светеха две остри проницателни очи. Все пак във всичко това нямаше нищо необикновено. Единственото изключително нещо в лицето му беше челото — широко, изпъкнало, надарено с не зная каква сила, която се излъчваше невидимо от него. То поразяваше. И покоряваше.

Стоеше замислен и съсредоточен. Усмивката сякаш бе чужда на лицето му. Когато пред него излезе нова двойка тъжители, той им хвърли такъв пронизващ поглед, невям с него разголваше и разглеждаше душите им.

— За какво сте дошли?

Двамата стовариха в краката му пълно въоръжение на воин — железни доспехи, шлем, щит и всичко друго. Момчил изпревари отговора им и загърмя:

— Ивайло, тези люде са от моята чета, нека аз да ти обясня за какво се карат. — Съдникът мълком се съгласи. — Този се казва Длугън, другият — Рашо. Те са добри бранници и доскоро бяха и добри другари. Но от два дни все налитат на бой, дори и ножове вадиха. И ето защо. Като разбихме ордата на Кабул, Длугън убил някакъв знатен татарин, но не прибрал веднага оръжието му. След него минал Рашо, съгледал умрелия и взел всичко за себе си. Но след малко и Длугън потърсил плячката си. И оттогава се чува само кавга — ще се изпотрепят. Накрая прибрах оръжието и оставих ти да решиш кому се полага.

— Така ли е? — попита Ивайло.

— Така е, войводо — отвърнаха двамата в един глас.

— Значи, ти уби татарина?

— Аз, войводо — каза Длугън просто.

— Защо не прибра въоръжението му?

— Имаше и други татари наблизо. Рекох и тях да очистим, пък после да го прибера.

— Ами ти какво ще кажеш?

Рашо направи крачка напред.

— Аз го намерих, войводо. Като снех доспехите на татарина, никой не беше наоколо да си ги поиска. Значи, е мое.

— Видя ли, когато Длугън го уби?

— Не, аз бях по-назад.

— Вярваш ли, че той го е убил?

— Щом го казва, сигурно е истина — призна Рашо чистосърдечно.

— Стига — отсече Ивайло. — Оръжието е на Длугън.

Ала Рашо не прие така лесно решението му:

— Но аз го намерих и свалих от татарина, войводо!

— Ти си го намерил, но оръжието принадлежи на онзи, който го завоюва, а не който го намери. Ако разсъждаваш така, ти може да отвържеш чужд кон и да кажеш: мой е, намерих го. Бъди благодарен, че само го давам на другаря ти, а не те съдя като крадец.

Тогава Рашо издума онова, за което смяташе, че непременно ще наклони везните в негова полза:

— Не забравяй, войводо, че Длугън е куманин, а аз — българин, и то от Карвунската хо̀ра…

Никога преди това не бях виждал повече гняв, сключен между двете вежди. Ивайло скочи яростно, масичката пред него отхвръкна и се строши на парчета. За миг помислих, че може да съсече воина. Но той само завика ядосано, като се обръщаше предимно към струпаните наоколо бранници:

— Докога ще повтарям, че забранявам да се говори така в моята дружина? Разберете, ние ще направим царство и ще го наречем Българско, но не защото в него ще живеят само българи, а защото ще бъде на българска земя. И в това наше царство няма да има роби и господари, царе и слуги, българи и чуждоземци. Всеки, който желае — сърбин или алеман, куманин или ромеец, от който и да е край на земята, — щом иска да живее в братство, мир и труд, ще бъде добре дошъл. Всеки ще си има парче земя, ще си го работи и ще бъде доволен. Така да помните! А който не е съгласен — нека си върви и на добър му час!

Като хапльо от улиците на Цариград аз стоях слисан и го слушах с отворена уста. „Братство, мир, свое парче земя!“ Този човек или беше последен тъпак, или най-големия мъдрец от Христа насам! О, той умееше да мечтае! И тези, които се тълпяха след неговия стяг, знаеха защо умират. Една непонятна мисъл се мярна в главата ми и изчезна отново: „Няма чужденци! Значи мога и аз…“

А Ивайло продължи, говорейки сега на объркания Рашо:

— Ти си българин, а той — чуждоземец, куманин, нали? Затова ли куманинът Длугън гонеше татарите, за да ги изтреби от българската земя, докато в това време ти, българинът от Карвунската хо̀ра, събираше плячка, която не ти принадлежи?

Той се огледа, като че ли искаше да надникне в сърцата на всички около себе си. После се обърна и тръгна с четиримата си помощници. Тогава от всички гърла се откъсна мощен вик, приличен на буйна пролетна река, която пробива слабия яз и увлича всичко със себе си:

— Да живее!… Да живее цар Ивайло-о-о!…

Магия някаква ли ме завладя? Какво ставаше с мене?

Аз надувах гърди и без да мисля, ревях заедно с другите.

Ивайло трепна, извърна се. Бръчката между веждите му бе станала още по-дълбока, сякаш тази дума „цар“ го дразнеше. Махна заплашително ръка. Но какво можеше да направи срещу стотиците възторжени лица пред себе си? Вдигна рамене, отпусна ръка и се отдалечи.

Ние започнахме бавно да се разпръсваме. Като наближих гората, където беше разположена четата на Момчил, забелязах двамата бранника, които преди малко търсеха правосъдие. Те нещо си говореха хлевоусто, смееха се и Рашо помагаше на Длугън да облече новите си доспехи.

Над стана полека се стелеше нощта. Лумнаха огньове и тъмни фигури се засуетиха около тях. Разговорите станаха тихи, като че бранниците не смееха да дразнят плътната тишина, легнала над земята.

След като се нахранихме, аз се отдръпнах настрана и се опитах да се съсредоточа върху онова, което ме очакваше в бъдеще. Но не ми се удаваше — мисълта ми се въртеше около видяното през този ден, или летеше при воините, насядали край огньовете и шепнещи полугласно.

Изведнъж се разнесе тих припев, сякаш някой унесено повтаряше навяваща му свидни спомени мелодия. Към него се присъединиха и други колебливи гласове и скоро подхванатата от всички песен се понесе над морно смълчаната земя. Ослушах се. Не, това не бяха монотонните псалми, които ми дотегнаха до смърт в Цариград. Тази песен бе жива, скоклива, понякога палава и игрива, друг път разляна и светла като бистро планинско езеро. Тя разказваше за кръшни и закачливи моми, за смели юнаци, прославени в люти битки, за скъпия бащин дом, който чакаше завръщането на храбреца. От нея бликаше проста и естествена нежност, струеща направо от сърцата на певците.

Ала умората и нощта се съюзиха и надвиха това закъсняло оживление. Дрямката отново пропълзя между групите. Аз също се промъкнах до огъня, завих се във вехтата си овча кожа и потънах в дълбок войнишки сън.

Това беше първата ми нощ в Ивайловия стан.

Бележки

[1] Нотарий — писар.