Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 144 гласа)

Информация

Източник
Литературен клуб

Творбата е печатана за първи път във в. „Независимост“, 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в „Песни и стихотворения“. Тук се публикува последната редакция, който се смята за нормативна.

История

  1. — Добавяне

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

 

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

 

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер — месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, —

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, —

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже —

и той я гледа, — мила, зесмена!

 

„Кажи ми, сестро, де — Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, —

аз искам, сестро, тук да загина!“

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, —

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, —

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли — пече!

Край
Читателите на „Хаджи Димитър“ са прочели и: