Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 34 гласа)

XXIX

След две седмици бяхме пред замъка на Докс. Половин месец ни бе необходим за изминаването на преход от пет дни, защото друмищата вече бяха опасни за люде като нас. Ние вървяхме по трудно проходими пътеки, криехме се денем из горите, а яздехме нощем, в селата се представяхме ту за боляри, ту за купци. Касимовата дарба да се преобразява неведнъж ни спасяваше от глад или разправии с крепостни и крайпътни стражи.

В едно ранно утро, когато напредвахме бавно през едва видимите просеки на вековна гора, татаринът застана неподвижно, почака да се изравня с него, посочи на една височина и продума:

— Ето!

Замъкът на Докс беше яка постройка, иззидана от камък, тухли и хоросан, обградена от висока стена с кули и зъбери. Сто души, снабдени с достатъчно храна и оръжие, можеха да я отбраняват седмици наред срещу десеторно по-многобройни обсадители. Тук на двама ни предстоеше не само да проникнем вътре, но и да преодолеем охраната, като под носа й отвлечем Калина.

Ние избрахме една полянка сред най-гъстия шубрак на гората и се настанихме да прекараме деня. Касим веднага извади лъжливата коса и просешките дрипи, поработи върху лицето си и преобразен се отправи към замъка. Върна се късно след обед с торба, пълна с изпросена храна, и с един кожен мях вода за конете. Вестите, които носеше, бяха благоприятни. В замъка имало предимно жени. Стражата била оредяла; състояла се от онези, които не били одобрени за войската — слабите, неподготвените, страхливите. На наша страна беше и успокоението на обитателите от увереността, че въстаническата войска е далеч, заета в продължителни и изтощителни боеве.

Докс бил в имението си, пренесен тук от верни слуги. Ръката му, ранена от мене, още не заздравяла, не можел да си служи с нея. Бил по-злобен от всякога, по цял ден ругаел, проклинал ме, заканвал ми се, но тъй като съм далече, изливал гнева си върху всички, които попадали пред очите му и главно върху Калина.

Късно през нощта, когато само призраците остават да бродят по земята и се носят злокобните крясъци на кукумявките, аз се промъкнах като сянка до стените на замъка. Пресякох рова, обиколих отвсякъде зида, лазих, чуках, опипвах, но никъде не намерих процеп, през който да се провра. Тогава реших да опитам последното средство. Свалих от рамо въжето, вързах го по средата на копието си, после го запратих над стената. Копието падна горе на каменната площадка с такъв шум, че ми се стори достатъчен да събуди и мъртвите. Почаках да се уверя, че никой не е подозрял смелото ми начинание, и полека задърпах въжето. Уви, копието не се закачи между зъберите и се свлече долу. И вторият опит не се увенча с успех. На третия обаче копието се задържа. Тогава стиснах ножа в зъби, прехвърлих лъка през рамо, улових въжето и бавно запълзях нагоре.

Аз неслучайно избрах точно това място за проникването си в замъка. От Касим бег знаех, че тук стената опира о жилището на болярина. И наистина горе попаднах на просторен трем, служещ за покрив на част от Доксовата къща. Една врата водеше навътре. Без колебание приближих до нея и натиснах дръжката. Беше заключена, а не намерих друга възможност да проникна в дома. Лудост би било да се опитвам да строша вратата — целият замък щеше да се пробуди от ударите. Затова прецених, че не ми остава друго, освен да се скрия и в някой благоприятен момент през деня, когато вратата ще бъде отворена, да се вмъкна вътре.

Намерих си чудесно скривалище за денуване, направено сякаш нарочно за мене. В най-отдалечения от вратата край на трема един зид преграждаше съвършено малка площадка, която навярно при обсада би служила за изливане на вряща смола. На нея имаше достатъчно място за един човек и му позволяваше да наблюдава, без сам да бъде забелязан. Свих се там и се приготвих за продължително чакане.

Шетнята в замъка започна далеч преди изгрев-слънце. Слуги се разтичаха нагоре-надолу, замучаха говеда, разнесе се весел лай на кучета. Работният ден започваше.

Много пъти съм се опитвал да си припомня някои подробности от този ден, но никога не съм успявал. Какво съм мислил, на какво съм се надявал, изгарял ли съм под жарта на августовското слънце или ме е брулил дъжд — нищо не е запазено в паметта ми. Зная само, че привечер, когато бях започнал да мисля, че всичко е било напразно, се случи отдавна желаното. Умореният добитък бе прибран в оборите, глъчката затихна и над замъка се спусна онова приказно-омайно безмълвие, което се случва само в тихите летни вечери. Тъкмо се колебаех дали да използувам благоприятния час, за да вляза в къщата, когато чух да се приближава висок и твърд мъжки глас. Отговори му тих, но рязък шепот и след миг на трема излязоха Докс и Калина.

Боляринът беше облечен също както при двубоя; макар че бе далеч от битката, в спокойствието на своя дом, той все още носеше златолюспестата си броня. Дясната му ръка, вързана с алена кърпа пред гърдите, обясняваше тази странност — раната не му позволяваше да се преоблече.

Но Калина, ах, боже мой, Калина… Очите ми я изпиваха, поглъщаха я, като напуканата от суша земя попива първите дъждовни капки. Тя бе все тъй стройна, сияйно хубава, но сега в отслабналото й удължено лице се забелязваше повече сила, отколкото нежност.

— Не си хаби времето да ме заплашваш — чух я да казва. — Не ще ме отчаяш, нито сломиш. Една година съм затворница тука, но и сто години да ме държиш, пак не ще ме преклониш.

— Затворница — ядосано повтори той. — От тебе зависи да бъдеш свободна. Кажи една дума и ти ще станеш господарка на този замък, на обширните земи и на хилядите парици и отроци.

— Пфу! — Калина се извърна с подчертана погнуса. — По-скоро ще се омъжа за… гол охлюв…

— Млъкни! — изкрещя той диво.

— Да забравя брат си, Тодор, приятелите? Така ли? Няма да доживееш до този ден.

— Нали ти разправих — мрачно излъга Докс, — няма ги вече. Умряха. Всички са убити. Изпя им се песента.

— А ръката ти?

— Казах ти — продължи той намусено, — съвсем от друго нещо е.

— Аз съм виждала толкова много рани, че не можеш ме измами. — Калина се изсмя подигравателно. — Щом някой е посякъл рамото ти, значи е твой враг. А щом е твой враг, значи е мой приятел.

Забравил се от гняв, Докс я плесна силно със здравата си ръка през лицето. Сърцето ми се сви, сякаш ударът бе попаднал върху мене. Прескочих зида и тупнах на площадката на около двадесет крачки от тях. Докс се извърна и с безумно слисани очи ме погледна. Аз бях последното нещо, което той видя през живота си. Стрелата ми свирна във въздуха и с безжалостна точност се заби в шията му тъкмо там, където свършваше бронята. Мълчаливо, като поразен от светкавица, Докс се повали в краката на девойката.

Калина изпищя и загуби съзнание. Притичах до нея, подхванах я при падането й и притиснах устните си в топлата й уста. После, докато тя бавно идваше на себе си, аз заключих вратата към къщата и нададох провлечен вой, приличен на кучешки лай. Веднага от гората долетя същия отговор и верният Касим бег се показа между дърветата.

Затегнах пак копието между два зъбера, хвърлих въжето и като улових с една ръка любимата жена, се спуснах надолу. Слязохме или по-точно паднахме в прегръдките на Касим. Той ми направи знак, че конете ни чакат наблизо и понечи да поеме Калина. Отказах му с усмивка: за никакво богатство не бих дал другиму скъпия си товар.

Внимателно я поставих на коня, седнах зад нея и потънахме в сянката на нощта.

Калина и аз…

 

 

Препускахме неуморно. Касим яздеше пред нас, за да ни сочи пътя и за да не вижда и чува онова, което ставаше зад него.

Калина бе прегърнала врата ми. Все още не можейки да повярва, че чудесното й избавление не е сън, тя пипаше лицето ми, караше ме да говоря, да й повтарям палещите си любовни слова, които бликаха от сърцето ми. Ние си шепнехме жарки думи, разказвахме си за изживяната мъка, целувахме се.

И препускахме, препускахме неуморно.

След няколко дни спряхме четирите си коня (защото Касим междувременно успя да задигне два, един за Калина и един за запас, от случайно попаднала на пътя ни чарда на Докса) пред една чудновата двойка: мъж с отрязан крак и с восъчножълто лице лежеше върху слама на малка талижка, а отпред на мястото на магарето теглеше беловлас старец. Раненият беше Часлав, а старецът — дядо Никодим.

— Чаславе — казах аз, — стари приятелю, така ли трябваше да те срещна? Какво се е случило с тебе? Къде загуби крака си?

Той се понадигна на лакти.

— Господ да сипе живот и здраве по пътя ти, войводо — с мъка изговори той. — Сестрата на Ивайло ли водиш със себе си? Калино, ти си, нали? Значи, успяха да те спасят… Все така напета и хубава мома си, да те поживи бог. Нека той ви даде щастие и десет деца.

Девойката се изчерви смутено от пожеланията и сведе очи. Притекох й се на помощ, като побързах да отклоня разговора:

— Но ти не ми отговори, Чаславе. Как загуби крака си?

— Един ромейски секироносец ми го отнесе.

— Не може да бъде. Аз те видях след битката жив и здрав.

— Видял си го, когато смазахме Мурин — намеси се дядо Никодим с нетърпението на приказливец, който е бил принуден дълго да мълчи. — Но докато вас ви нямаше, ние скършихме врата и на Априн.

— Какво, какво, дядо? — обади се и Касим бег. — Я разкажи!

— На императора Михаил не му дойде ума в главата, когато изклахме десетте хиляди воина на Мурин при Девина, и побърза да прати още пет хиляди. Срещнахме ги преди една неделя. Виждали ли сте как се лови белка? Такъв, също такъв капан им устрои Ивайло. Завардихме една клисура в южния Хемус и Априн се набута вътре като глупав овен. Че като ги почнахме, че като ги подхванахме… На всеки от нашите се падаха по пет ромеи, но и това не им помогна. Нито един от тях не остана жив, та да го пратим с много здраве при Палеолога.

— Войводата Георги казва — допълни Часлав, — че с войската на Априн стават общо петдесет хиляди души, загубени от императора срещу нас. Пресметнал ги е, а той, както знаете, разбира тези работи.

С Касим бег се спогледахме бързо с ликуващи очи.

— И сега към Слънчево, така ли?

Часлав вдигна рамене и каза глухо:

— Към Слънчево. С този крак вече съм годен само да бавя децата, а не да въртя меча. — Дълбока жалост задавяше гърлото му. — Проклет византиец! Заради глупавата му секира да оставя сега войската!

— Ами аз, ами аз! — пискливо заговори пак дядо Никодим и жилите под тънката излъскана кожа на старческия му врат се изпънаха. — Ти поне ще знаеш, че си пострадал като юнак, а Ивайло защо отпрати мене от войската?

— Ти загуби прекрасния си син, дядо Никодиме — утеших го аз. — Това може би е по-голяма загуба от Чаславовата. Велегняв беше славен мъж и велик герой. Трябва да се гордееш с него.

— Така каза и Ивайло. „Загуби сина си, а ти давам Часлав. Грижи се за него, заведи го до село и с това ще допринесеш повече, отколкото ако оставиш старите си кокали по бранните полета.“ Глупости! Глупости и залъгалки! — Гласът на стареца издаваше искрена мъка, а патриархалната му бяла брада трепереше. — Велегняв си е Велегняв и Никодим си е Никодим. Щом Велегняв имаше право да загине като мъж и воин, защо Никодим да е длъжен да мре като баба на одъра?

Касим бег сложи ръка на кокалестото му рамо и рече кротко:

— Не си прав, дядо. Бранникът воюва с меча, военачалникът — с ума, свещеникът — с кадилницата, ученият — с перото и не се знае кой от тях воюва най-добре, кой принася най-много полза на народа си. Ти си стар и мъдър човек. Кажи ми, кой върши по-важна работа: воинът ли, който умира на бранното поле, или изпитият от нощно бдение монах, който записва за бъдните поколения подвизите на дедите им?

Дядо Никодим го гледаше подозрително и не го прекъсваше.

— Чувал съм те да пееш, дядо — продължи татаринът тихо, — и да си пригласяш на гъдулката. Имаш една песен за Ивайло, която може да изкара сълзи и от такива сухи очи като моите. Щом искаш да воюваш, благородни човече, воювай с гъдулката. Обикаляй по сборове и седенки, тегли лъка по струните, пей песента за възхвала на героя. Учи и други на тази песен. Нека тя се предава от уста на уста, от старо на младо, за да не увяхва споменът за царя-селянин. Пей, дядо. Пей! Песента ти ще донесе повече успех на делото, отколкото ако сам, с двете си немощни ръце спечелиш цяла битка.

Старецът избърса очи и сподавено изхлипа.

— Никой досега не ми е говорил така. Сигурно имаш право, юначе. Аз съм стар и глупав. Пял съм, защото сърцето ме е карало да пея. Никога не съм гледал на песните като тебе. Сигурно, сигурно имаш право. Ще пея и нови песни ще наредя. Докле свят светува, нека се помни името и подвигът на Ивайло.

Той посегна да подкара талижката, но аз го спрях:

— Чакай, дядо Никодиме. Вие знаете вашия път, но ние вървим слепешката. Къде да търсим сега войската?

— Доста път ще видите, войводо. Още на утрото след битката срещу Априн войската се вдигна на дълъг поход. Донесоха, че татарите пак минали Дунава и Ивайло тръгна на север да ги посрещне с войската. Ех, то войска ли е вече… И четири стотици с мъка ще се наброят.

Касим подаде поводите на четвъртия ни кон на дядо Никодима.

— Вземи този кон, старче. Ти си още здрав и силен, но това конче по-добре ще тегли каручката от тебе. Вземи го, вземи го. Няма защо да се опъваш. Бъди спокоен — пари не сме давали за него.

— Сполай ви, добри люде — каза старецът затрогнат. — Вървете с бога и нека всемилостивата му ръка да ви води.

Ние смушкахме конете и се понесохме пак по криволичещите пътеки на планината.