Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 33 гласа)

XXIII

Беше началото на май. Вместо със слънце и ухание на цветя, той дойде суров, с мъгли и закъснял студ.

Веднъж стана по-лошо от всеки друг път. На пладне беше тъмно като подир заник слънце. Господ сякаш бе отпушил небесните щерни и дъждът се лееше неспирно върху Царевец, плискаше по покривите, стичаше се на поточета по улиците и се загубваше надолу към Етъра.

Все пак може би нямаше да запомня този ден, ако не се бе случило едно особено събитие. Стоях до прозореца и тъпо гледах водната завеса, която дъждът плетеше навън. Сред този потоп един конник се приближаваше с мъка към двореца. Наблюдавах го, докато остави коня си на стражите, после го видях как пресече двора, как хвърли мокрия си плащ и влезе. Поради мрака и дъжда не можах да го позная, но след малко той влезе безцеремонно в стаята при мене и спря до вратата. Обърнах се. Срещу мен стоеше Докс и се хилеше предизвикателно.

Изгледах го изумено. Той бе последният човек, когото очаквах да видя при мене. Боляринът приближи с наглата самонадеяност на уверен в силата си властелин.

— Странни порядки са намерили място в Търновград — започна Докс без предисловие или обичаен поздрав. — Простаците взеха много да вирят нос и дори на великите боляри не отдават никаква почит.

Той не казваше нищо случайно. Всяка негова дума бе премислена и претеглена, с добре пресметнато незачитание в гласа. Ако слушах сърцето си, щях да се хвърля върху него, да стисна гърлото му и да не го пусна, преди да се раздели с мръсната си душа. Но аз успях да се овладея и казах с безразличие:

— Какво се е случило?

— Невероятна дързост! Исках да отида в имението си, а някакъв тип ме спря на вратата и отказа да ме пусне. Настоявах, казах му кой съм, заплаших го — той твърдоглаво си знае своето. Извадих меча да му отсека ушите, за да помни кога е противоречил на Докс, но той извика другите хаймани от стражата и пак не ме пусна.

— Човекът е изпълнил дълга си. Има повеля и пред нея всички са равни — и болярин, и отрок.

— Човек ще рече, че нещо важно е станало в Търновград.

— Нищо особено — отвърнах с привидно равнодушие, — една жена е изчезнала. Калина, годеницата ми. Да си чувал нещо за нея?

Не ми убягна, че в погледа му блесна тържество.

— Ама че годеница — язвително подхвърли той. — Да избяга с някой хубостник…

— Не е избягала, а я отвлякоха — продължих търпеливо. — Но похитителят не ще бъде доволен. Може да я държи до смърт като пленница, но не ще спечели душата й.

Изглежда, стрелата ми попадна право в целта. Докс преглътна шумно и се сви, сякаш бях подлютил негова незараснала рана. После се опомни и поглади със самоувереност тънките си мустачки.

— Кой знае, кой знае… Сега мъжете са се отракали много и знаят да превземат и най-студените сърца.

Замълчахме. Шумът на дъжда изведнъж нахлу в стаята. Двамата стояхме настръхнали един срещу друг и мислехме бързо.

— От тебе ли зависи излизането от Търновград?

— От царя — отговорих спокойно, — но той пожела аз да го отменя в тази работа.

— Тогава искам един пропуск. — Насилих се да се изсмея като на сполучлива шега. Той се наежи: — Какво, няма ли да ми дадеш?

— Не, разбира се.

— Да не съм и аз между заподозрените?

— Ти ли? Глупости. Работата е, че в тези трудни дни царят не иска да се лиши от най-верните си приятели. И тъй като ти доказа…

Докс не дочака края на думите ми. Излезе и затръшна вратата подире си. Аз не останах много след него. Размислих и реших, че съм бил кръгъл глупак, дето не последвах първоначалната си идея да съсредоточа цялото си внимание върху този болярин. Но и сега не беше късно. Знаех едно — ако Калина е жива, не е далеч от Търновград. Значи можеше да се направи още един опит за издирването й.

С тези мисли в главата отидох да търся царя. Пресичах ходниците и залите, когато гласът на царица Мария ме повика:

— Много бързаш, Теодорик Стохас, а знае се от старата мъдрост, че който бърза, стига само вятъра.

Това приличаше на хвърлена ръкавица. Не можех да се направя, че не съм я чул.

— Сега името ми е само Тодор, господарке.

— Не желаеш да минаваш за грък, а? Или новото име крие старите грехове?

— Ти затова ли не носиш вече името на Алексий Фил?

Напомнянето за първия й съпруг не й достави удоволствие. Тя сбърчи мраморнобялото си чело и изсъска:

— Тодор или Теодорик Стохас, ти все продължаваш да правиш всичко, за да ми бъдеш противен. Не ти ли стига урокът, който ти се даде, за да поумнееш?

— За какъв урок говориш, царице? — запитах аз искрено.

— Забрави ли, че без малко щях да ти стана кума?

Поразен, аз стоях като вкаменен. Признанието, скрито в думите й, неочакваната истина, на която се натъкнах, ми отнеха за дълго способността да говоря. Ако беше вярно, че изчезването на Калина беше всъщност отмъщение на Мария, насочено към мене, то всички досегашни предположения отиваха по дяволите. Но в такъв случай каква роля играеше Докс? Беше ли помощник на царицата? Или съдружник?

Вихрушката от мисли замъгляше мозъка ми. Когато най-сетне проговорих, цялата ми дързост и самообладание се бяха изпарили и в гласа ми неволно звучеше молба.

— Господарке — гъгнех аз. — Не мога да повярвам, че ти си предизвикала отвличането на Калина. Тази подлост не подобава нито на знатния ти произход, нито на съпруга, когото си избрала. Но ако знаеш кой е похитителят, ако освобождението й зависи от тебе — върни ми я. Наказан съм премного за всичко, което мислиш, че съм извършил срещу тебе. Заклевам те в любовта, която питаеш към Ивайло — ако е в твоя власт, тури край на мъките ми.

— И това ми било Желязната ръка! — Тя се изсмя звънко. — Не ти прилича, не, никак не ти прилича.

— Господарке, аз те моля в името на всичко свято да ми кажеш къде е Калина!

— А ако зная, но все пак откажа?

— Пази се от отмъщението ми. Венчилото с Ивайло не ще те спаси от моя гняв.

— О, сега те харесвам: очите ти искрят, белегът на лицето ти се наля с кръв, ноздрите ти треперят. Приличаш на стария Теодорик.

— Това не е ответ, царице. Ще ми съобщиш ли къде е Калина?

— Господи, какъв настойчив човек — възкликна тя подигравателно. — Още не съм казала, че зная къде е.

— Но не го и отрече.

Мария вдигна рамене и се изправи до прозореца, където продължително съзерцава проливния дъжд. Помислих, че вече е забравила за присъствието ми, когато тя произнесе глухо, но самодоволно:

— Преди една година аз те предупредих да не нараняваш жената Мария, защото отмъщението на царицата Мария ще бъде страшно. Ти пренебрегна думите ми. Сега твоето нещастие и молбите ти изкупват част от нанесената обида.

— Значи Ивайло не е можал да направи нищо, за да те промени — въздъхнах аз. — Бях започнал да вярвам, че ще забравиш миналото.

Мария отвърна замечтано:

— Ивайло е по-прекрасен, отколкото го виждах в сънищата си. Наистина, не може да се нарече много пламенен съпруг, но досега със своята сила, с желязната си воля ме възнаграждава за всичко. Той ми отне властта, но ми разкри какво щастие е да бъдеш жена. И това чувство е по-голямо и по-прелестно от всичката власт на земята.

— Ако всичко това е вярно, защо още помниш случката, която е причинила омразата ти към мене? Ние и двамата не сме онова, което бяхме, господарке. Нека забравим миналото и нявгашните си прищевки.

— Аз няма да бъда достойна за мъжа си, ако не изпълня обещанието, което съм дала.

Безполезно беше да се продължава този разговор, защото приличаше на двубой, в който само получавах удари, а сам махах безпомощно във въздуха. Оставих царицата и продължих да диря Ивайло. Не го намерих в двореца. Той бе заповядал да се поправи стената край Лобната скала и въпреки дъжда бе отишъл да наблюдава работата на зидарите.

— Мисля, че Мария те е измамила — каза той, след като ме изслуша. — Нейната работа е „с чужда пита — майчин помен“: друг е свършил гнусното дело, а тя нарочно си го приписва, за да те измъчва.

— Ами ако се лъжеш?

— Разбира се, първо ще проверя. Ела с мене в двореца.

Последвах го. Докато се изкачвахме към двореца, дъждът спря и сред възбуденото чуруликане на врабците слънцето се показа иззад облаците. Наоколо се носеше мирис на мокра пръст, на трева, на разпукани пъпки на дърветата.

Минахме през няколко стаи на палата.

— Почакай ме тук — каза Ивайло, като ме остави в един ходник и влезе в покоите на Мария.

Чаках го дълго. Разхождах се, зяпах по прозорците, опитвах се да чуя какво става в съседните стаи, изобщо правех всичко, което се полага на човек, затворен в една стая сам с ядовете си. Най-после Ивайло излезе, но ми заговори едва когато се намерихме вън.

— Мария наистина не е замесена в тази работа. Опитах и с добро, и с лошо, и с убеждаване, и със заплашване, пък и с друго — той многозначително посочи пестниците си, но тя повтаря все едно: показала се е, че знае нещо, само за да те ядоса. И според мене — не лъже.

— Тогава остава Докс.

— Да, остава Докс — потвърди той. — С него прави каквото искаш.

Не чаках да чуя повече. Сбогувах се с Ивайло и веднага се отправих към дома на Куман, който се бе превърнал в постоянно сборище за приятелите ни. Действително там заварих всичките, само без Стан. Те, както винаги, бяха с пълното си въоръжение, като че не живееха вече от половин година в покоя на Царевец. Съобщих им какво смятам да предприема. Всички наскачаха, готови на часа да ме придружат.

Скоро бяхме у Докс. Заварихме го седнал на двора пред чаша вино. Когато ни видя, той не изрази вълнение, сякаш нямаше нищо по-обикновено от нахлуването ни в къщата му. Не ни посрещна, даже не благоволи да стане.

— Чаках ви — каза той хапливо и от тази забележка дори и хрисимият Кънчо щеше да излезе извън кожата си.

— Можеш да останеш там, където си — подхвърлих студено. — Ще претърсим още веднъж дома ти.

— За кой ли път вече? — вдигна рамене Докс. — Какви времена: не те пущат да идеш където искаш, разполагат се в къщата ти… Търсете и ако намерите нещо интересно — обадете ми се.

Предпочетох да не се занимавам сега с него, а да се заловим веднага за работа. Изведохме слугите на двора, но не ги разпитвахме. Ако знаеха нещо или искаха да го споделят, те отдавна щяха да ни го кажат — сегашното дирене беше трето за този дом.

Докс беше велик болярин и един от най-големите богаташи на царството. За неговите имения в южното подножие на Хемус разправяха, че не можели да се обходят за два дни с кон. Никой не знаеше броя на селата, които владееше, нито на людете, които му робуваха по безкрайните ниви. Златото му съперничело на царското съкровище. Цялото това богатство се познаваше по пищността и внушителните размери на къщата, прилична на царски палат, в която прекарваше обикновено само половината от времето си, по резбите и стенописите, по златните и сребърни съдове, по пращящите от храни и вино зимници, по препълнените конюшни.

Няма защо да описвам стъпка по стъпка онова, което извършихме. Достатъчно е да кажа, че прекарахме там до мръкване и направихме всичко, което разумът допуща, дори малко повече. Накрая се събрахме пак с увиснали носове и с празни ръце. Докс през всичкото време прекара на същото място в градината, като пиеше виното си и даже не си правеше труд да гледа работата ни.

— Нека не си играем повече, Доксе — каза му Куман. — Сигурен съм, че в къщата ти има тайно скривалище. Покажи ни го, за бога!

— О, вие захванахте да се молите — изкиска се подигравателно боляринът. — Дойдохте с дрънкане на мечове и заплашвания, а сега преминахте на молби. Няма що, юнаци…

Момчил на две крачки стигна до него и вдигна тежкия си меч над главата му.

— Мръсно животно — изрева той, — казвай къде е скривалището, или се прости с подлата си душа!

В Докс имаше множество отвратителни пороци, но за негова чест трябва да призная, че не беше страхливец. Смъртта висеше над врата му, а той не трепна. Само усмивката му стана по-широка и по-иронична.

— Не ви струва и заплахата. Можете да крещите, можете да се зъбите, ала зная, че нищо не ще направите.

— Не бъди толкова уверен в това — процедих аз.

— Напротив, уверен съм — потвърди той спокойно. — Вие търсите Калина и мислите, че тя е скрита тук. Как мога да се уплаша от гръмките ви закани, когато е очевидно: ако ме убиете и Калина действително е затворена някъде в този дом, тя ще умре от глад, жажда и задушаване като ваша, а не моя жертва.

Беше прав. Това разбрахме всички. Момчил полека свали меча.

— Няма да ме убивате, а? — продължи по същия начин Докс. — И ме молите да ви покажа скривалището? Добре, ще ви го покажа. Нека разберете, че напразно сте ме подозирали. Елате.

Последвахме го. Той отиде при вътрешната стълба на къщата, която свързваше приземието с горния кат, преброи до осмото стъпало и натисна една издатина на стената до него. После се наведе и отмести широкото стъпало, което леко и безшумно се завъртя около скритата си ос. Зад него се разкри тясна стълбичка, която се спущаше под обратен наклон спрямо главното стълбище.

— Ето — каза Докс. — Влезте, ако желаете.

Преди да отвори уста, ние бяхме нахлули вътре и се спущахме по влажните и хлъзгави стъпала. Слизахме много, може би повече от десет стъпки под земята. Намерихме се в тъмно подземие със застоял тежък въздух — квадратна стая със стени по пет-шест крачки дълги и достатъчно високи, за да може Стан да стои изправен. Вътре имаше всичко, от което би се нуждаел човек при продължително доброволно пленничество: одър, покрит с меки кожи, храна, делви с вода и мехове с вино, снопчета вощеници, дори прахан и огниво. Но от Калина нито диря…

Излязохме с наведени глави и си тръгнахме. Изпрати ни подигравателният и предизвикателен смях на Докс.

 

 

Мина още един месец. На Петдесетница — помня много добре, че беше точно този празник — при мен се яви Радко и каза с някаква особена тържественост:

— Царят те вика, Тодоре.

Изгледът и гласът му ми направиха по-силно впечатление, отколкото поканата на Ивайло. За момент се изкуших да го поразпитам, но после се отказах — нали след малко щях да науча всичко направо от царя! — и мълчаливо го последвах.

На трема, където преди повече от година разговарях с Мария, ме чакаха Ивайло и войводите. Заех място между другарите и царят поде:

— Братя! — Гласът му трепереше. — Михаил Палеолог изпълни заплахата си. Тази сутрин дойдоха гончии и донесоха страшни вести. Татарите на Ногай, навярно насъскани от императора — нали Ногай му е зет, — са нахлули в Карвунската хо̀ра и грабят и палят наред. В същото време Михаил Глава Тарханиот с отбрана и безчислена ромейска войска е слязъл с кораби край Варна. Крепостта не успял да завземе, но с бърз поход завоювал Проватон, Овчага и Петрич. Той не е дошъл като татарите да граби плячка и да си отиде, не. Борбата, която ни чака срещу него, ще бъде на живот и смърт.

— Да тръгваме! — викна Дамян. — Те или ние, няма друг изход.

— А Калина? — обадих се аз.

— Какво Калина? — Ивайло спря очите си в моите. — Пак ли ще ме обвиниш, че съм я забравил?

— Не мога да тръгна, преди да съм я намерил.

— А аз не мога да те оставя тук, Тодоре — благо възрази той. — Твоето умение и смелостта ти ще ни бъдат нужни в сраженията. Пък и… каква полза, ако останеш? Мигар сам ще свършиш нещо повече, отколкото досега, когато бяхме всички заедно? Тодоре, Тодоре! Не бива да мислиш за един човек, пък бил той и Калина, когато цял народ гледа на нас…

Никой не възрази на думите му. Аз разбрах, че завинаги загубвам любимата девойка и си обещах да не преживея дълго загубата й. По-добре да загина още в първата битка, нежели да влача това скръбно съществувание.

— Тежки ще бъдат дните занапред — продължи царят. — Врагът е силен, по-силен от нас. Навярно всяка от двете войски — ромейската и татарската — ни превъзхожда по брой и въоръжение. Не можем да се бием с двете едновременно. То има и трета, Иван Мицовата, която пълзи нейде из Тракия, но един предател и син на предател не е страшен враг, дори когато има на своя страна византийското оръжие.

Момчил скочи и изтегли меча:

— Да вървим, Ивайло! Ще им изпием кръвчицата!

— По-кротко, Момчиле, по-кротко — намеси се Касим бег. — С бързане нищо хубаво не ще постигнем.

— Да, работата е мъчна — потвърди царят. — Двете войски са ни много. Но ако нападнем само татарите — Михаил Глава ще дойде в Търновград; ако нападнем ромеите — татарите ще опустошат Поддунавието…

— Тогава какво да правим? — умислено запита Кънчо.

— Остава само едно: да спрем ромеите в нашите крепости, да ги забавим и задържим, докато се разправим с татарите. После да видим и тяхната сметка.

— Вярно — прогърмя Момчил. — Така е!

— Затова трябва да се разделим, братя. Аз ще отида срещу татарите. С мене ще дойдат Касим бег и Тодор. А вие ще се пръснете из царството. Стан ще заеме Боруй и оттам ще пази цялото Загоре… Не се сърди, Станко. Знам, че ти е мъчно да се разделим. И на мен ще ми е мъчно, но нуждата е голяма. Кънчо ще задържи Ичера, Дамян — Бялград[1], а Момчил — Козяк. Смятам Куман, като най-опитен в държавните работи, да остане тук като мой наместник.

— Ивайло — развълнувано го прекъсна Куман, — аз дойдох при тебе да се сражавам. Заклевам те, не ме оставяй тук при жените. Не съм заслужил тази обида!

— Тъй да бъде, Кумане — реши Ивайло, след като обмисли думите му. — Сърцето ти по честност и мъжка храброст не отстъпва на бащиното ти. Иди тогава в Девина. Умри, но не се предавай! Вместо тебе ще оставя брат ти Георги, заедно с Радко.

Куман отдъхна с такова задоволство, сякаш му обещаваха райско блаженство, а не го пращаха на смърт. Веднага след него се изправих аз:

— Не се сърди, господарю, но и аз не съм доволен от мястото, което ми определяш. Не искам да се бия срещу татарите.

— Какво, леко ли го смяташ?

— И да не е леко, мисля, че не ще бъде както срещу Михаил Глава.

— И какво е желанието ти?

— Накъде се е насочила ромейската войска? — отговорих с въпрос.

— На юг към Козяк и Месемврия.

— Тогава прати мене в Козяк вместо Момчил.

— Дума да не става! — извика Момчил с такъв глас, че ушите ни заглъхнаха. — Крепостта е моя. Нека само дойдат ония синковци!…

Ивайло разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Ето, виждаш ли!…“

— Добре — отсякох аз, — тогава прати ме в Козяк заедно с Момчил. Ще му помагам с каквото мога, помощник ще му бъда.

Тежък размисъл сви веждите на царя. Той ме прониза с поглед.

— Да бъде волята ти, Тодоре — реши той без голяма охота. — Иди с Момчил. Но ще дадеш клетва в името на сестра ми, че не ще правиш глупости. — Аз се прекръстих. — Тогава всичко е наред. Или не… Ти, Касиме, имаш ли да се оплачеш от нещо?

— От какво мога да се оплаквам, господарю?

— Че те вземам да се биеш срещу твоите еднородци, татарите.

— Болярите не са ли ваши еднородци? — засмя се Касим бег. — Гризе ли ви съвестта, като воювате срещу тях? Не, Ивайло. Аз вече имам само едно отечество и то е тук, при тебе. Щом татарите на Ногая са тръгнали на бран срещу тебе, значи са не само твои, но и мои врагове.

— Благодаря ти, приятелю. Знаех си аз, че… А сега ставайте, братя. Гответе се бързо, защото утре на разсъмване тръгваме.

Ние се изправихме. Великанът Стан, който щеше да изживее най-тежко раздялата, се спусна към царя и го притисна до гърдите си.

Бележки

[1] Крепостта Бялград, защищавана от Дамян, се е намирала до старата столица Преслав.