Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 33 гласа)

IV

Свестих се от водата, която някой плискаше в лицето ми. Не отворих веднага очи и се вслушах. Край мене двама мъже разговаряха високо.

— Чудни разбойници бяха тези, Чаславе — казваше единият. — Името ми да не е Велегняв, ако не бяха преоблечени стражи на протоиракария Хлав. Познах им проклетите муцуни. Ти какво ще кажеш, а?

— А шишкавия, с рунтавите педя-мустаци, видя ли го? — запита в отговор онзи, когото нарекоха Часлав. — Нека не изляза от катрана на пъклото и дяволите да ме мушат с ей такива шишове, ако не беше сам ватасът[1] Калота. Нали знаеш белега на плешката ми? От него ми е. С камшик ме смаза кучето. Мога ли да не го позная?

— Какви времена дойдоха — намеси се и един дрезгав гърлен глас. — Не стигат татарите, ами и първенците и болярите взеха да скитат по друмищата и да убиват странниците.

Аз изпъшках, изправих се да седна и се огледах. Трима селяни бяха насядали около мене, като единият от тях пръскаше от кратунката си вода на лицето ми.

— Благодаря ви за помощта, добри люде — казах аз. — Господ ще ви възнагради за добрината.

— Да дава и на тебе живот и здраве, странниче. Добре си дошъл при нас. Гостувай ни колкото сърце ти иска. Ние не сме богати, но можем изхрани един гост.

Огледах ги. Тези, които така дружелюбно и щедро ми предлагаха гостоприемство, бяха облечени в груби конопени ризи и овчи кожуси, покрити с толкова кръпки, че приличаха на шарени селски черги.

— Щом те гонеха Хлавовите изедници, значи си им враг — додаде дрезгавият глас, който принадлежеше на плешив възрастен селяк, — а щом си техен враг, значи си наш приятел.

Погледнах и себе си. Вместо красиви одежди от скъп плат върху мене висеха парцали. Но парите и скъпоценностите ми стояха непокътнати. Тези бедняци-селяни не ги бяха докоснали.

— Хайде да тръгваме, страннико — каза един от селяните, като се изправи. По гласа познах, че е Часлав. — Коня ти изпратихме вече напред. Да вървим и ние към село, че скоро съвсем ще мръкне.

— А другите? — запитах аз, докато се приготвях.

— Те са стражи и ще вардят до съмване. Но нас път ни чака.

Ние поехме нагоре, като подслаждахме уморителното изкачване с приятен разговор. От Часлав научих, че по някаква случайност бях попаднал при людете, избягали от Пороище. Те сега си изградили ново село високо в планината, толкова високо, че го нарекли Слънчево. По-тежък бил животът там, но поне били свободни и далеч от господари и обирници. Казах му, че съм минал през изоставеното им село и че съм говорил със стареца.

— Защо не го рече по-рано! — възкликна той. — Дядо Никодим е баща на Велегняв, който остана при пътеката. — После Часлав се засмя и попита хитро: — Изпя ли ти дядо Никодим песента за Ивайло, която сам измисли?

Чудно, едва бях преминал в Българското царство и тримата души, с които заговорих, начаса̀ споменаваха този Лахана. Не се сдържах и подхвърлих:

— За кого, казваш, е песента?

— За Ивайло войвода.

— Не съм чувал за него.

— Не си чувал за Ивайло! — В гласа му прозвуча искрено смайване.

— Ида от Цариград и нищо не зная още. Кой е този Ивайло.

— Юнак над юнаците, на слабите и нищите защитник. Сам господ му е дал меч да воюва за правда, а светците му се явяват, да му сочат правия път. Непобедима е десницата му. Сега той е далече, но ще настане час и насам да дойде. И тогава…

— И тогава?

— Тогава аз пръв ще се запиша във войската му.

— А после какво ще стане?

— После ли? — Часлав беше удивен от въпроса ми. — После ще изгоним онази мръсна византийка от Царевец и ще турим Ивайло за цар.

Беше мой ред да се облещя от изненада. Никога не можех да подозра, че мечтите на тези хора се простират толкова надалече.

До селото почти не говорихме повече. Пристигнахме по мръкнало. Влязохме в Чаславовата колиба. Жена му и три-четири деца зашетаха край мене, като търсеха начин да ми угодят и покажат гостоприемството си. Но аз едва хапнах няколко залъка, махнах парцалите от себе си, завих се с една черга на рогозката и сладко заспах.

Събудих се, когато слънцето отдавна бе обляло селото със светлина. Навън се носеше весела гълчава — дечурлигите на Часлав играеха с кучето и радостните им гласчета звънтяха като камбанки. Бях сам в колибата. До мен грижливата стопанка бе оставила дрехите ми, изчистени и — доколкото можеше — изкърпени. Навлякох ги и изскочих на двора.

Облечен в чиста риза, Часлав бе скръстил ръце, наблюдаваше играта на децата си и се смееше с цяло гърло. Като ме забеляза, той ме доближи и се здрависахме като отдавнашни другари.

— Не съм останал заради тебе — отговори той на въпроса ми. — Днес е света неделя; да не съм поганец да работя в неделен ден? — После предложи: — Ако си отпочинал под бедния ми покрив, ела с мене. Тази нощ в Слънчево е преспал още един гост. Някакъв поп ни е споходил и сега ще отслужи литургия. Ние нямаме още църква, но ще се съберем на поляната над селото.

Приех поканата повече за да не го обидя, отколкото от желание да се черкувам. Не вървяхме дълго. На поляната се бе образувал кръг от богомолци, жените отделно от мъжете. Застанахме най-отзад. Един селянин се наведе към Часлав и с неопределено изражение му прошепна:

— Отецът е богомил!…

Това разпали любопитството ми. Проточих врат и се заслушах.

В средата на кръга се бе изправил висок поп с избеляла от слънцето шаячна власеница. Никой не би могъл да определи годините му — изглеждаше и на двадесет, и на шестдесет. На брадата му нямаше бял косъм, но хиляди бръчки браздяха лицето му. Пред него на кръгла софра имаше само един хляб и нито кръст, нито икони, нито друго. Гласът му, дълбок и плътен, се лееше на вълни над главите.

— … и нещастия безконечни ходят по людете. Парици и отроци превиват гръб от тъмно до тъмно за господарска угода. Богатите тлъстеят, а сиромасите гинат като мухи, защото бог е вдигнал благата си ръка от тях. Като зла орисия са се струпали над главите им страдания и скърби.

Бабичките, пък и някои от младите, изтриха очи и се закръстиха бързо. Като ги забеляза, богомилът взе да мята светкавици:

— Да, ето защо всеблагият ви е оставил на Сатаната. Кръстите се, нали? А кръстът е най-позорното нещо, което са измислили хората, за да го обидят. На него разпънаха любимия му ангел и син Исуса, а вие се кръстите и после искате да ви обича и закриля!

Всички потрепераха от заплашването, което се излъчваше не само от думите, но и от цялото същество на свещенослужителя.

— Но вие не сте виновни. Заблудени и слепи сте вие и вашите грехове ще паднат върху онези, които се наричат православни и божи служители, а ви мамят и предали душите си на Опашатия, се грижат само за тленното си тяло. Пълнят ви главите с хиляди пустославни, измислени от тях молитви. Карат ви да се кланяте на разни нечестиви икони, да слушате опяванията им, да се кръстите. И вие ги слушате! Но Исус ще ви потърси сметка, когато дойде пак на земята да съди живите по делата им. Защото борбата, която се е почнала в началото на времето между доброто и злото, между Исус и Сатаната, ще свърши скоро. Исус ще победи и ще прати завинаги в пъклото и Сатаната, и слугите му. Убойте се от този час, нещастници!

— Ако не слушаме свещениците, как ще се молим? — обади се тихо един беловлас мъж, застанал малко пред другите.

В отговор богомилът извади една книга и я показа на всички:

— „Като се молите, не говорете празнословия“, е казал апостол Матей и е дал на людете само една молитва: „Отче наш“. Да не признавате други книги освен Четвероевангелието и особено Евангелието на Йоана Богослова. Да не вярвате в никакви икони и литургии, а когато се събирате за обща молитва, разчупете хляба, прочетете „Отче наш“ и като хапнете по късче хляб, ще очистите душите си от грехове.

— И какво да просим от господа, отче?

— Молете го да ви даде сили, за да достигнете до съвършенство, нещастници. Ден и нощ се молете, постете, спазвайте повеленията на Четвероевангелието. Отбягвайте богатствата, които са от Лукавия. Бъдете бедни и смирени, научете се да понасяте злото. Обичайте се помежду си. Не се бойте от смъртта, понеже, ако водите праведен живот, тя ще ви отвори пътя към лоното божие. Но ако ви призоват за бран и кървави битки, вие се скрийте в най-тъмните лесове на планината, защото само така ще спасите душите си от прегрешения.

— Спри, отче — разнесе се мощен глас и пред богомила излезе набитата фигура на Велегняв, сина на дядо Никодима. — Дотук словата ти бяха слова на правдата и ние ти вярвахме. Но накрая нещо се обърка, пресвети отче. Не криенето из лесовете и страхът от битките ще спаси душите ни. Други времена настанаха сега. Днес, който носи юнашко сърце в гърдите, грабва остър меч и тръгва подир оня, който воюва за правда и добруване. Понеже ти говориш за царството небесно, а Ивайло ще направи Христово царство тук на земята.

Хората прошумяха одобрително, обадиха се и нови гласове. Както вятърът разгонва с едно подухване белите есенни мъгли, така словата на Велегняв разсеяха омаята, в която ни бе пленила страстната реч на богомила. От вдъхновен заклинател, който разтърсва земята и небето с думите си, той пак се смали до обикновен поп. Слушателите не дочакаха да чуят възраженията му, а започнаха бавно да се разпръсват.

Тръгнахме си и ние с Часлав.

— Чу ли, какво говорят людете за Ивайло, странниче? — продължи той вчерашния ни разговор. — Спасител и юнак е той за нас. Само да приближи с войската си и старо и младо като един ще тръгне подире му.

Обядвахме здраво. После Часлав доведе коня ми, нахранен и отпочинал, и аз се приготвих за път. Когато се сбогувахме, извадих пълната си кесия и поисках да заплатя на стопанина за престоя си. Но лицето му помръкна и той ми отговори с укор:

— Скрий парите си, гостенино, не обиждай мене и дома ми. Каквото съм имал, дал съм ти го от сърце. А сърцето не се продава за пари.

Докато се отдалечавах надолу по стръмната пътека, помислих, че този човек, който с такова гостолюбие ме прие и нахрани, не знаеше нищо за мене, дори и името ми. А той се бе сетил да върже на седлото ми торбичка с хляб и козе сирене и кратуна с вкусна планинска вода…

Сега пътят ми беше свободен. Препуснах весело нататък, претеглях в съзнанието си преживелиците от последните дни и се мъчих да прозра в онези, които идваха занапред. Мислих дълго и за Лахана. И наред с твърдото решение да се справя бързо със задачата си, аз усетих, че в мене се заражда любопитство и желание да видя и чуя тази странна личност, която мълвата величаеше като светец и чутовен герой.

На следващия ден срещнах група от петдесетина конника в ризници и пълно въоръжение. Оказа се, че моята свита достигнала Боруйската крепост[2] и съобщила, какво се е случило по пътя. Тогава боляринът на Боруй веднага заповядал стражи да тръгнат да ме търсят. За един ден и една нощ преровили полето дотук. И ето, намерили ме.

Така, обкръжен от тази облечена в желязо група, аз преминах гордо през града Блисме, взех людете си от яката крепост Боруй и влязох в Крънската хо̀ра на деспот Елтимира. След още един ден бях в замъка му. Смених бързо дрехите си и се явих пред стопанина. Той беше нисък, удивително подвижен мъж с благородни черти и посребрени коси.

— Това е пак работа на оня, Бърдоквата — каза той с дълбока загриженост, след като му разправих за нападението на разбойниците.

— Как Бърдоква, деспоте? Той не е ли някъде към Дунава?

— Заразата се носи бързо. Един чумав вол да пуснеш между хиляда добитъка, за седмица ще ги натръшка всичките. Уж е далеч, към Червен[3], казват, бил, пък осемдесет и пет души от моите избягаха при него. Откраднаха от складовете ми дрехи, храна и оръжие и една нощ сякаш потънаха в земята. Ако върви така, скоро ще остана без люде и ще трябва сам да хвана ралото и да тръгна след воловете. Получих писмо и от брат ми, Георги Тертера. Оплаква се, че и в неговите земи било същото. Дори нему и конюшнята опразнили.

Не му казах целта на посещението ми в Българското царство; не ме попита и той, макар че изгаряше от любопитство. За да минем приятно времето, боляринът ме разведе из замъка и кулата[4] си. Ако с тази разходка Елтимир искаше да ме порази, то напълно успя — бях видял мнозина заможни люде, но нито един от тях не можеше да се сравни с неговото богатство.

Преспахме в кулата на Елтимира. На сутринта яхнахме отново конете и запълзяхме по стръмните клисури на Хемус.

Привечер пред нас блесна Търновград. Удивен от неговата неповторима красота, аз спрях коня си и се загледах захласнат.

Градът беше дивно творение на строителите. Заемаше два съседни хълма и приличаше на приказно голям амфитеатър. Като че ли ръцете на Твореца бяха изсипали тук стотици къщи, натрупани в чудноват, но прелестен безпорядък една върху друга. Някои от тях изправяха стройна и изящна снага и приковаваха погледа с богатството на своите линии. Други се притулваха скромно в сянката им като срамливи моми под жадните очи на момците. А между тях на лични места изпъкваха църквите, които издигаха високо своите камбанарии, а разноцветните стъкла на прозорците им отразяваха последните лъчи на слънцето.

Двата хълма бяха обградени с непревзимаеми каменни стени, които ту се спущаха надолу по склона, ту се изкачваха нагоре, невям искаха да подпрат небето. Техните кули и зъбери се открояваха ясно като гранитни стражи на престолния град. Далеч една от друга се виждаха яките черни, обковани с мед и желязо порти, които сега дружелюбно спущаха мостовете си за закъснелите друмници. Между двете крепости се виеше река и високите стени кокетливо се оглеждаха в нея.

На единия хълм стърчеше и втора, вътрешна крепост. Тя заемаше най-високото място, пробождаше облаците и като че ли властно притискаше всичко под себе си. Струваше ми се, че в нея може да обитава само някой мощен владетел, някой господар на света, който да не признава нищо друго, освен небето над главата си.

Там беше царският дворец.

Ние се отправихме нататък.

Бележки

[1] Ватас — средновековна българска длъжност, още неизяснена от историческата наука.

[2] Боруй — град и крепост на мястото на Стара Загора.

[3] Червен — голям средновековен български град близо до днешния град Русе; бил крупно средище на търговия, занаятчийство и култура.

[4] В замъците — укрепените феодални жилища на Средновековието — имало изградени освен кулите по стените и една голяма и особено здрава кула (на Запад наречена „донжон“, и „пирг“ във Византия) която служела за последно убежище на защитниците. У нас в Рилския манастир е напълно запазена 50-метровата Хрельова кула, пететажна и с църквица и затвор в нея.