Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 33 гласа)

II

Ако Михаил Палеолог е бил осведомен подробно за житието-битието ми, той с нищо не го издаде. Само се усмихна неопределено и каза:

— Добре, добре, то ще излезе, че само на тебе дължа короната си. На колко си години?

— Тридесет и пет.

— Така. И какво успя да научиш за тридесет и пет години и толкова битки?

Като не можах да разбера какво очаква да чуе от мене, аз стоях и гледах глупаво. Великият стратег сметна, че е дошъл моментът да прояви духовитостта си:

— Кажи, кажи, млади момко, не се страхувай. Светлият ни господар иска да знае какви познания си придобил през живота си.

Ядосах се на този мазен блюдолизец. Като че ли аз не знаех гръцки, та трябваше той да ми превежда! Буйната ми воинска кръв кипна и аз реших каквото и да стане, да го накажа.

— Моля — обърнах се към императора, — заповядай да донесат един лък и стрела и аз ще покажа какво зная и на какво съм способен.

Михаил Палеолог отново се усмихна и плесна три пъти. Влезе един слуга, изслуша заповедта му, излезе и почти веднага се върна с исканото оръжие. Грабнах лъка, опитах тетивата и казах самонадеяно:

— Господарю, за тридесет и пет години аз се научих да направлявам стрелата както никой друг под слънцето. Улучвам окото на риса през най-гъстите клони на гората и спирам шеметния полет на лястовицата в небето. Разреши да ти покажа майсторството си.

Императорът кимна и аз заговорих на великия стратег Никифор:

— Кой е по-храбър от вожда на войските? Кой може по-смело да гледа смъртта от онзи, който сам води хиляди живота на смърт? Велики пълководецо, помогни ми да покажа на императора своето изкуство. — Извадих един дукат от джоба си. — Вземи, моля те, тази златица, отдалечи се на двадесет крачки и я вдигни над главата си. Бъди спокоен — стрелата ми ще я свали от ръката ти, без да те одраска.

Обзет от страх, военачалникът се огледа безпомощно. Той се повъртя неловко, сякаш прекрасните одежди изведнъж му бяха станали тесни, и каза хрипкаво:

— Моят живот е много необходим на императора, за да го рискувам напразно, войниче.

Михаил Палеолог беше явно развеселен. Той се тресеше от беззвучен смях и ни наблюдаваше с искрящи очи.

— Защо, Никифоре, защо? Докажи на този момък, че вождовете мрат също така храбро, както и обикновените воини.

Но моята жертва като че се бе сраснала със земята. На лицето на стратега бяха изписани отчаяние и ужас. След като се посмя достатъчно, императорът се притече на помощ на пълководеца. Той повика слугата, който бе донесъл оръжието, и му заповяда да заеме мястото на Никифор. После ми каза злокобно:

— Теодосий е любимият ми прислужник, който има дарбата да отгатва желанията ми още преди да са се появили в мене. Ако поради глупавото ти самохвалство се случи нещо с него, ще те накажа също така строго, както ако беше великият стратег… — той се засмя в шепата си, — или даже още по-строго. Та хайде, Теодорик Стохас, стреляй и не забравяй, че играеш с живота си.

— Моят живот струва много малко, господарю, не е като на великия стратег. Аз не виждам какво друго мога да правя с него, освен да играя… както впрочем съм играл непрекъснато досега.

После вдигнах лъка и се прицелих. Веднага разбрах защо императорът толкова ценеше своя Теодосий — от смелост, волско равнодушие или навик, непрекъснато да рискува живота си, ръката на слугата, държаща монетата, не трепваше. Пуснах тетивата и след миг златният дукат изхвръкна из пръстите му. Теодосий остана спокоен, но край мене се чуха няколко тежки въздишки.

Аз побързах да укрепя впечатлението от първия си успех. Изтичах, взех обезформения дукат, извадих меча си, подхвърлих монетата нагоре и докато тя се премяташе във въздуха, със силен и точен замах я разсякох — труден и претруден фокус, изпълним само от човек, който шест години е нямал друго забавление освен меча.

Взех двете парчета на монетата и ги подадох на императора.

— Да, наистина си Желязната ръка! — рече възторжено той.

Помня, че неволно трепнах. Не от похвалата — тя остана някак си далеч от мене. Трепнах от изненада, че той, могъщият владетел, бе положил толкова труд да се запознае с моята личност, че дори бе научил прозвището ми.

Отново настъпи тишина. Вдълбочен в мислите си, Михаил гледаше дългата си брада и впиваше змийските си зеници в мене. Най-после заговори и аз разбрах, че вече ще науча причината за повикването ми.

— Какво ще кажеш, Теодорик Стохас, за империята? Как ти се вижда? Към добро или към лошо върви?

Спомних си думите на Епиктета[1], моя любим Епиктет: „Човек има две уши и една уста, за да може два пъти повече да слуша, отколкото да говори.“ Затова отвърнах предпазливо:

— Аз съм воин и занаятът ми е да воювам. Държавните дела никога не са ме блазнили и интересували.

— Ами какво знаеш за Лахана?

Разбрах за какво намекваше. Слуховете бяха достигнали и до моите уши. Но сторих учудена физиономия и отвърнах внимателно:

— Лахана ли, господарю? Това е една трева като зелка[2] и моят кон много обича да хрупка от нея…

Императорът изсъска с яд и възхищение:

— Умен си ти, момко. Умен и хитър. Такъв човек търся — да е сръчен в ръцете и главата му да не е празна. Сигурен съм, че много неща знаеш ти и за мене, и за империята, но не желаеш да говориш.

Михаил Палеолог не се лъжеше. В моите странствувания аз бях срещал много хора, от които бях научил доста за императора. Знаех дългия му и криволичещ път от обикновен благородник до властелин на империята, предателствата му (по едно време той служил на иконийския султан срещу Византия), престъпленията му, между които особено „блестяха“ посичането на почтения старец Георги Музалон върху стъпалата на църковния олтар и ослепяването на невръстния император Йоан Ласкарис. Да, много неща знаех, но… знаех и да мълча. Той видя, че нямам намерение да изкажа мислите си и затова подхвана:

— Онова, което искам от тебе, не е трудно. Ти говориш български, нали?

Отново смаян от осведомеността му, потвърдих с кимване на глава.

— И при това си добър и родолюбив ромеец?

Дарбата ми да говоря още не беше се възвърнала. Логотетът, изглежда, схвана по друг начин мълчанието ми, защото реши да ми помогне, като отговори вместо мене:

— Така е, светли господарю. Теодорик Стохас е чистокръвен ромеец, син на наш воин, загинал при Устра[3] в бран срещу българите. Тогава Теодорик бил дванадесетгодишен. Тъй като нямал и майка, някакъв български болярин го взел със себе си и го отгледал в своето имение. Теодорик Стохас преживял пет години при болярина, научил се да чете и пише по български и гръцки, овладял и бранното изкуство, но не забравил, че има ромейска кръв в жилите си. И когато наближила славната битка при Пелагония, той забягнал от дома на варварина, за да постави меча си под твоя повеля, венценосни. И за да остане завинаги верен на тебе и на отечеството си…

Слушах го и се усмихвах. Помня, тогава си казах: „Драги логотете, глупец е, който се вторачва в събитията, а не се потрудва да надзърне и зад тях.“ Защото логотетът се бе постарал да изучи събитията от детството ми, но не бе успял да докосне скритата им същност.

 

 

… Когато напуснах скривалището си, битката за Устра беше завършила. Победителите бяха отворили бъчвите на прониарите[4] и като изпразваха кратунките с гъсто червено вино, празнуваха победата си. А наредени покрай стената лежаха избитите защитници — облени в кръв, с вдървени крайници и изцъклени очи. Между тях открих баща си. Една стрела, украсена със снопче разноцветни пера, стърчеше от корема му. Бях останал съвсем сам на света!

Спомням си, че, облян в сълзи, се хвърлих върху тялото му, стенех, или по-право ревях от мъка, примесена с ярост. Изведнъж чух зад гърба си някой да говори на непознат гърлен език и една ласкава ръка се отпусна на рамото ми. Обърнах се. Надвесен над мене стоеше един българин и ме гледаше приятелски. Но аз не забелязах нито добрия му поглед, нито силната снага, нито богатите одежди. За мене той беше един от убийците на баща ми и с размътени от сълзите очи, с неразбираем вик на устата, аз се хвърлих срещу него и заудрях със слабите си юмручета позлатените плочки на бронята му.

— Хо-хо-хо! — засмя се той високо и улови ръцете ми като в ковашки клещи.

Докато се мятах и извивах като змийче, една старица приближи и му каза на гръцки, че баща ми е убит и че не ще има кой да се грижи за мене. Тогава, лицето на човека стана тъжно, замислено и още по-приветливо. После се наведе над мене и ми прошепна на родния ми език:

— Не бой се, юначе. Мъртвите са мъртви и плачовете няма да ги съживят. Бъди смел, такава е войната. За себе си не тъжи: няма да те оставя да просиш по друмищата. Ще те взема с мене и ще те направя мъж.

И стана тъй, че аз заминах с българите, когато Теодор Ласкарис ги прогони отново в планинските им земи.

Пет години живях в замъка на добрия болярин Борил (така беше името му). Той ме гледаше като добър и нежен баща и не правеше разлика между мене и двете си момчета Куман и Георги. В игри и увлекателни занимания ние растяхме безгрижно. Сутрин дългобради монаси ни учеха на българско и гръцко четмо и писмо. След обед яхвахме конете, вземахме мечовете, лъковете и стрелите и най-добрите воини на болярина ни показваха тайните на бранното изкуство. Ние яздехме неуморно, упражнявахме се в стрелба и в бой отблизо, изобщо приучвахме се на всички сръчности, които са нужни на боеца.

По онова време мене за пръв път ме нарекоха Желязната ръка. Това стана така. Когато овладяхме тайните на различните оръжия, боляринът Борил повика от Търновград някой си Радан, прочут майстор на меча, който да ни запознае с удивителното си умение. Взехме притъпените мечове и пред погледа на Борил един по един застанахме срещу него. Радан на бърза ръка нанесе два силни удара на Куман, после още в първата схватка изтръгна оръжието от ръката на Георги. Дойде моят ред. Съсредоточих цялото си внимание и отбих няколко хитри напада на Радан, после ми се удаде да го измамя с лъжливо движение и сам му нанесох силен удар в гърдите, който, ако оръжията бяха истински, щеше да бъде и последен. Радан се ядоса и предложи да почнем отначало. Но колкото повече се ядосваше, толкова по-лесно го надвивах.

След четвъртата схватка той захвърли меча си на земята и с глас, пълен едновременно със срам и възторг, каза на болярина:

— Това момче няма какво да се научи от мене. Това не е човек, а желязна ръка!…

Ето как възникна прозвището, което ми остана и до днес.

Постепенно аз горещо обикнах болярина. Той измести от сърцето ми бледия спомен за моя баща и на всекидневните му грижи и сдържани ласки аз отвръщах с преданост и синовна любов. Сега съм старец. Обходил съм на шир и длъж цялата земя, от страната на дългокраките франки до пустинните степи на татарите. И никъде не съм срещнал друг благородник като Борила.

Не го казвам защото му бях отдал сърцето си. Той наистина беше човек, какъвто рядко се среща между благородниците. Не се предаваше на пиене и непрекъснати удоволствия, а водеше почтен и редовен живот. Всяка сутрин прекарваше доста време сред тишината и мистичния полумрак на постницата си в молитва, размисъл и покаяние. После обикаляше на кон обширната си земя, следеше работата, изслушваше отроците[5] си, съдеше, и то все справедливо. След пладне обикновено излизаше да погледа обучението на младите воини и отделно на синовете си и мене. Сам отличен ездач и боец, той поправяше грешките ни, показваше ни тайни удари, като нерядко вземаше участие в нашите упражнения.

И въпреки всичко аз го напуснах, избягах от него като нощен тат.

Бях пораснал, възмъжал. Тялото ми избуя високо и силно, а непрекъснатите упражнения го бяха направили гъвкаво и грациозно като генуезка шпага. По лицето ми се появи рядък мъх, който ме караше да се пръскам от гордост. Умът ми също не ме посрамваше. Знаех отлично гръцки и български, криво-ляво познавах риториката, историята и богословието. Всичко това ми отваряше широко дверите на бъдещето. Ако бях останал, сигурно щях да получа нещо от наследството на Борила, щях да вляза в двора, да си намеря една хубава и богата жена и спокойно да дочакам старините. Но бурната скитническа кръв на баща ми не ми даваше покой. Уютните замъци, меките постели и безоблачният живот съвсем не ме блазнеха. Аз мечтаех за битки и слава, за чужди и далечни земи. Въображението ми рисуваше приказни картини, в които бляскаха мечове и се размахваха кърпичките на прелестни жени. Те ме притегляха неудържимо, надвиваха любовта и признателността ми към болярина и накрая ме накараха да заменя охолството на благородника с тоягата на скитника.

И така, аз оставих едно благодарствено писмо до моя покровител и тайно, посред нощ, се измъкнах от дома му, за да поема към Пелагония. Съдено било години по-късно да срещна този благороден и добър човек при съвсем необикновени обстоятелства…

 

 

Докато логотетът сухо разказваше миналото ми, а аз премислях тези неща, които царедворецът не подозираше, императорът ме изучаваше с острите си очи. После кимна и рече на себе си:

— Точно такъв човек ми е нужен. Той ще съумее да… — След това се обърна към мене: — Задачата ти, Теодорик Стохас, е да намериш един човек и да пуснеш една от верните си стрели, но не по златни монети, а… — Той не довърши, но многозначително посочи сърцето си.

— Господарю — отговорих веднага, — направил си грешка или са ме описали лошо. Аз съм воин, а не разбойник. Не се страхувам от битките, но обичам да срещам врага открито, лице срещу лице и гърди срещу гърди. Ударите от засада не са ми привични.

— Но това е политическа задача и изпълнението й носи чест, а не позор.

— Тогава прати някой джелатин. Само на тях се плаща, за да убиват.

Изглежда, императорът не очакваше такъв отпор. Той заигра по-нервно със скиптъра си, а веждите му се изправиха. Дълго стоя безмълвно и съсредоточено, преди да заговори отново:

— Ти си прав, момко. Погледнато воински и християнски, ти си прав. Не трябваше да ти предлагам така направо. Сега ще ти обясня всичко и тогава сам ще схванеш нуждата да заработиш за мене. — Императорът се облегна на коляно и се надвеси напред. — Макар и да не признаваш, ти навярно си чул какво става при варварите на север. Доскоро всичко там вървеше добре. Техният цар Константин е слаб и кротък човек. Болен. Преди осем години аз го ожених за моята племенница Мария, красивата вдовица на великия доместик Алексий Фил. Наистина новата царица не върви твърде по свирката ми. Въпреки това не е трудно да се управлява царя — малко злато на болярите му, те го понатисват и… свършено.

Ала това щастливо време отмина — продължи той. — В България става нещо, което историята не познава. Започва една промяна, която може да сбърка и най-големия мъдрец. Бунт! Въстание! Но не каквито сме чували. Винаги е имало бунтове и въстания, дори… дори и аз така стигнах до трона. Но досега съществуваше закономерност: става бунт, на мястото на един благородник идва друг благородник и всичко продължава както преди. При българите е друго. Не благородник е начело на въстанието им. Вожд е някакъв простак, свинар или овчар, на име Ивайло, един червей, самозванец и кръвожаден звяр, човек, отрасъл със свините, който малко се различава от тях. Българите го наричат Бърдоква, ние — Лахана, но това нищо не значи за него. Бърдоква или Лахана, той е вожд, какъвто те не са имали от времето на Калояна и Иван Асеня.

Аз се разсмях:

— Мигар нашият император и велик пълководец Михаил Палеолог се е уплашил от някакъв си Ивайло-Лахана?

Поласкан, но не убеден, той махна нетърпеливо ръка.

— Ако е само той, не бих имал грижа. Но Лахана е един от многото, малко облаче, с което се дозатъмнява небето. Сътресения вътре в империята, заговори и враждебни съюзи навън — ето в какъв час живеем, какво прогонва нощем съня от миглите ми. — Той се закани мълчаливо. — С вътрешните врагове и съюзите на разните там епирци и тесалийци, на Карл д’Анжу и Вилхелм Вилардуен вече съм намислил как да се справя. Но срещу Ивайло не съм взел още никакви предпазни мерки, а може би оттам иде главната опасност. Един човек, който излиза от простолюдието, който е хитър като лисица и има със себе си народа, е опасна ламя, която скоро ще глътне хилавия цар Константин и ще обърне устата си срещу нас. Да! Малко по малко той ще достигне такава голяма сила, че на самия „император и велик пълководец“ ще бъде мъчно да я надвие. — Михаил замълча за малко, после добави като на себе си: — Тези, които искат да живеят спокойно, трябва да предугаждат опасностите и да ги предотвратяват. Дълг ни е да изтръгнем от корен растението, което току-що начева да никне. Да, трябва да се свърши с него още сега, а не да се чака това да е свързано с опасност[6]. Разбираш ли вече, Теодорике, защо е нужно да отидеш и да пуснеш вярната си стрела?

Аз прехвърлих тялото си от крак на крак.

— И все пак, господарю, мисля, че не бих могъл да убия човек, освен в честно сражение.

— Защо? Бори ли те съвестта, когато настъпваш червей? А убийство ли е премахването на един свинар в името на родината? При това ти не рискуваш нищо: говориш български, смел и умен си, ще се промъкнеш без мъчнотии в стана му и бързо и лесно ще свършиш работата. Когато се върнеш, аз ще съумея да ти се отплатя. Богати градове очакват да им изпратя способен и предан кефалия. Пък и… Никос Мануилос не ще посмее да се противопостави на желанието на своя господар, ще даде благословията си и ще развърже кесията…

„Аха — помислих аз, — старият хитрец наистина добре се е запознал с човека, на когото възлага мисията си.“

Трябва да призная, че доводите му, дори и без последните обещания, бяха убедителни. Целият случай щеше да бъде за мене едно малко приключение, а с него щях да уредя живота си. Пък и моралните терзания губеха своята сила, ако ги погледнех през очите на императора.

— Как смяташ, господарю, че трябва да стане това? — попитах аз и императорът разбра, че съм дал съгласието си.

— Обмислил съм всичко — каза той със същия уморен глас, сякаш през цялото време не се бе съмнявал, че ще сломи съпротивата ми. — С отбрана свита и писмо от мене ще тръгнеш още утре и ще се явиш при цар Константин в Търновград. Или при царица Мария, защото, чувам, Константин не струва нищо. От тях ще научиш всички подробности за Лахана, понеже те наблюдават въстанието му отблизо и го познават по-добре. Едва тогава ще направиш плана за изпълнението на задачата. Действувай бързо, смело и умно. Бог ще ти помага, защото обича дръзките.

Той стана и с това даде знак, че разговорът е приключен.

Аз се поклоних и се оттеглих.

Бележки

[1] Епиктет — философ от І век, от школата на стоиците. Роден във Фригия, той бил продаден роб в Рим. Живял в крайна мизерия и проповядвал търпение и въздържание. Не оставил свои трудове, но мислите му са събрани от Ариан.

[2] Растението на български се нарича бърдоква.

[3] Устра — средновековна крепост в Родопите.

[4] Прониари — облагодетелствувани лица, които получавали от царя или императора земи под прония, т.е. право да използуват земи и селяни, без да придобиват собственост върху тях, като срещу това поемали задължението във време на война да предоставят на централната власт определен брой войници, облечени, въоръжени и хранени от самите прониари.

[5] В средновековна България селяните се делели на три категории: бащинници, парици и отроци. В най-добро положение били бащинниците — икономически свободни, незакрепостени и подчинени направо на централната власт; париците били полусобственици, зависими от феодала; най-нисшето селско съсловие били отроците — безимотни и закрепостени, но не и роби.

[6] Автентично.