Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 33 гласа)

VII

Сепна ме тревожният зов на бранен рог. Отворих очи. Небето се бе прояснило, но синкав полуздрач продължаваше да покрива стана. Воините вече тичаха по местата си.

Скочих на крака и разкърших вкочанелите си крайници. Край мен цареше възбудена шетня, която познавах — така тръпне само войска пред близък бой. Не беше ли това най-удобното време, за да действувам?

Взех колчана с лъка и стрелите и в настъпилото безредие се промъкнах скрито до самотната шатра. Очите ми не изпущаха платното, което закриваше входа. Знаех, че Ивайло ще излезе, за да поведе дружината си (чудно, вече в мисълта си не го наричах нито Лахана, нито Бърдоква) и чаках търпеливо.

Платното се залюля и аз застанах нащрек. Дали ще успея да уловя благоприятната секунда? Една облечена в желязо ръка разкри входа и оттам изскочи гъвкав воин. Той беше тънък и спретнат, в блестяща посребрена броня и шлем, украсен със снопче разноцветни пера. На кръста му се люлееше лек меч, каквито носят франкските благородници. Нито за миг не помислих, че това е Ивайло — макар че го бях виждал толкова за кратко, можех да разпозная снагата му между хиляди бойци. Не, друг бе спал под закрилата на шатрата, докато войводата е лежал като мене и като всички останали край някой войнишки огън. Вперих поглед да разгледам тази важна, единствено облагодетелствувана личност. През сипкавата светлина на утрото съзрях едно младо лице, голобрадо и свежо.

Този, който имаше привилегията да обитава шатрата, беше юноша.

Нямах време да разрешавам тази загадка. Затичах се към гората и заварих цялата чета на конете. Рипнах бързо на моя Вихър и се наредих при останалите. Момчил премина в лек тръс пред нас и ни огледа. Като ме забеляза, дръпна юздите и спря.

— Защо си без копие, Тодоре?

— Нямам. Имах меч, но ми го отнеха, за да го дадат на друг.

Той ме погледна недоволно, като че искаше да каже: „Защо не си направи? На сватба ли мислиш, че отиваш?“ Но гласно прогърмя:

— Има ли някой две, че да му подари едното?

Десетина копия се протегнаха към мене и аз взех едно. Момчил щеше да отмине, но се сети нещо и добави:

— Излез напред, Тодоре. Ще яздиш с мен. Ти си добър ездач, ще ми бъдеш гончия по време на боя.

Зарадвах се на повишението си. То обещаваше, когато вилнее битката и копия и стрели летят на всички страни, да бъда близо до Ивайло. Смушках врания си кон и тръгнах зад Момчила.

Начелниците се събраха на съвещание. Скромността никога не е била моя добродетел и аз не се посвених да приближа.

— Съгледниците донесоха, че край Голяма Ракита станува татарска дружина — говореше Ивайло спокойно. — Сигурно не е Касим бег, защото той не може да дойде така скоро дотук. Тази ще да е някоя по-малка орда, дошла да разграби селото.

— Малка-голяма, ще ги натръшкаме до един — ревна Момчил и великанът Стан се ухили одобрително.

Войводата им разясни плана си. Всички пешаци, водени от Стан, Кънчо и Дамян (така се казваше четвъртият от помощниците му), щяха да останат тук в засада, а конниците с Момчил и самия Ивайло трябваше с изненада да нападнат татарите и да ги подгонят към засадата. Признах в себе си, че по-добър от този план мъчно можеше да се измисли.

Четите се подредиха на поляната. Пресметнах, че цялата дружина броеше шест-седемстотин пешаци и около двеста конника. С такава войска Алекси Стратегопул успя да отвоюва Цариград от латинците. Но беше ли достатъчна да се разруши едно царство и да се основе ново?

Ивайло изчака пешаците да заемат определените им места, огледа закритията им, даде последните си напътствия, пък яхна буен бял жребец и препусна срещу враговете. Половината конница литнаха след него. Останалата половина, между които бях и аз, тръгна след Момчила.

Обходът на татарския стан извършихме чудесно. Татарите, приключили с плячкосването, редяха заграбените товари и скатаваха шатрите. Ние се приближихме безшумно от противната страна, като потупвахме успокоително конете, за да не ни издаде някое случайно изцвилване.

Когато се приготвихме за бой, Момчил ме изпрати да съобщя на войводата, че чакаме само знак, за да връхлетим върху татарите.

Явих се пред Ивайло. Посрещна ме с такъв настойчив поглед, сякаш завинаги запечатваше образа ми в мисълта си. Не без вълнение аз му предадох съобщението на Момчил. Войводата остана спокоен. Той изтегли меча, издигна го над главата си и призова бранниците:

— След мен, юнаци! Смърт на пришълците!

Смаях се — не зная за кой път вече през тези дни. Никога не бях чувал начелник да казва „след мен“, защото този беше единственият, който тръгваше пред воините си, вместо да застава в безопасност зад редиците им.

Ивайло полетя към татарската орда. След него се устремиха конниците — настървени, с ниско приведени напред копия, страшни в своето желание за мъст. Далеч встрани се стрелна и Момчил с людете си. Поколебах се за миг дали да се върна при Момчила, но после пришпорих моя Вихър и хукнах след войводата.

Татарите ни забелязаха. Както и очаквахме, те видяха, че ги нападаме от една посока и като зарязаха всичко заграбено, побягнаха в противната. Настана шеметна гонитба. Броят на враговете, доколкото виждах, не бе по-малък от нашия. Но изненадата им се бе превърнала в ужас и те бягаха така, както се бяга само от смъртта.

После се случи неизбежното. Пред татарите се изправи Дамяновата чета. От гъстата редица на пешаците отлетя облак от стрели, копия и камъни и първите ездачи рухнаха на земята. Онези, които идеха след тях, не успяваха да спрат устрема си, препъваха се в труповете, падаха и увеличаваха страшната бъркотия. Отстрани връхлетяха другите две чети. Тогава нашата конница ги застигна и удари в гърба. Започна ужасна сеч.

Останах малко назад, поставих тънка смъртоносна стрела на лъка и потърсих Ивайло. Пред очите ми бе настанал хаос от кръв, стенания и смърт. Пищяха стрели, мечове звънтяха в медни щитове, пригласяха им тежки и глухи удари на боздугани, коне без ездачи цвилеха, ритаха и се мъчеха да се спасят с бягство. Навред се мяркаха вчепкани в смъртен двубой воини. И сред целия този ужас рипаше белият жребец на войводата, а ездачът размахваше кървав меч, сееше гибел и пътят му сред вражеските редици се застилаше с трупове.

Опънах лъка и зачаках сгодната секунда. Погледът ми следваше всеки негов жест. Ето, вече десет пъти можех да пусна неумолимата стрела и все нещо спираше ръката ми. Аз, участникът в безброй малки и големи сражения, стоях и гледах с парещи очи дивните подвизи на този герой. След това всичко се разви в един миг. Зад Ивайло се появи един опръскан с кръв татарин. Той се огледа хищно, забеляза незащитения гръб на войводата, мускулестата му ръка размаха широкия ятаган и… Не разсъждавах. Тетивата на лъка ми избръмча, стрелата свирна във въздуха и татаринът, поразен в сърцето се прекатури върху задницата на белия жребец. Ивайло се обърна. Той разбра какво се бе случило и погледът му потърси спасителя. Съзря ме. За миг очите ни се срещнаха над убития татарин. До последния си дъх ще пазя спомена за този поглед!

Но битката не търпеше съзерцания. Тя вилнееше край мене, подобна на безумен танец на всички дяволи от пъкъла. Забравих задачата си. В гърдите ми се пробуди старата воинска природа. Опиянението на боя разпали кръвта ми. Аз се хвърлих сред най-жестоко сражаващата се група. Копието ми прободе един жълтопепеляв татарин, който ме изгледа диво с тесните си очи и се сбогува с душата си. Грабнах кривия му ятаган и се впуснах нататък. Сечах, бранех се и пак сечах, сечах…

До мен изведнъж се озова Длугън в новото си блестящо въоръжение. Но не за дълго — едва отворих уста да го насърча и едно копие прониза гърдите на куманина. Поисках да отмъстя за него, но друг по-бърз ме изпревари. Той се метна с коня си между татарите и змийски тънкият му меч посипа удари върху тях. Смелият ездач беше същият строен юноша, когото видях сутринта да излиза от шатрата.

Най-после битката стихна. Пощада нито беше поискана, нито предложена: повече от двеста татари се търкаляха убити в подножието на хълма. Но и нашата дружина не се отърва безнаказано. Петдесетина души придружиха Длугън по тъмния път към неизвестното.

Плячката беше голяма — много оръжие и около сто обезумели от страх коня, които ние с мъка изловихме.

Като се пооправихме и погребахме нашите герои, ние потеглихме към Голяма Ракита. Селяните, начело със старейшината и свещеника, ни чакаха извън селото. Старейшината се опита да каже някакво приветствие, но думите му се стопиха в мощния всеобщ възглас:

— Цар Ивайло!… Да живее цар Ивайло-о-о!…

Веднага след това напред излязоха почти всички мъже на Голяма Ракита и помолиха да ги приемем в дружината. Войводата върна старите и негодните, които със завист следяха как Кънчо вписваше останалите и ги разпределяше по четите.

Признателните селяни опекоха няколко вола и почти целия следобед прекарахме на весела народна трапеза. Пресни спомени се възкресяваха, пееха се възторжени песни, крояха се планове за нови битки. Само далечните вопли и плачове на озлочестените от татарите жени, които долитаха понякога от селото, помрачаваха радостното настроение.

Приближих се до Момчил. Още не успях да го заговоря, когато той прогърмя:

— Бре, Тодоре, как си се пременил! Човек не може да те познае, бе! Ха така де, полага ти се.

Наистина аз вече не бях в стария дрипав овчи кожух. Сега носех лека татарска броня, железен шлем и наколенници. Но не за това бях дошъл да говоря с него. Разказах му за странния младеж, когото видях в боя, и го попитах кой и какъв е. Момчил се разсмя така, че се уплаших да не изплюе дробовете си.

— Той ли? Хареса ти, а? Ха-ха-ха… Ами че това е Ка… Що пък, хайде да не ти казвам. Ти сам ще го научиш.

И с нов пристъп на смях той ме остави да се чудя над думите му.

Вечерта аз се отдръпнах настрана и се отдадох на размишления. Любопитно: бях на тридесет и пет години, а за първи път мислех за живота си.