Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 34 гласа)

XXVIII

Знай, бъдни четецо: аз съм единственият ромеец, който взе участие в битката при Девина и остана жив. Другите, десет хиляди на брой, и Мурин заедно с тях, оставиха кокалите си пред стените на крепостта. Знай и се помоли за душите им.

Имало е някога обичай на гробовете на знатните покойници да колят жертвени животни, а при варварите — хора. Ала нищо не можеше да се сравни с тази десетхилядна хекатомба[1] на гроба на Куман. Защото бог пожела да сразим пришълците пред стените на същата крепост, където миналата есен бе намерил края си славният ми брат.

Мурин бе много уверен в силата си. Когато се приближихме скрито до него, той спокойно се бе разположил с войската си на стан край крепостта. Протостраторът не обладаваше нито гения, нито прозорливостта на Михаил Глава Тарханиот и не разбираше с какъв противник има работа. Това, а не нашата сила, го доведе до гибел.

Посред нощ, когато дори и блуждаещите духове заспиват, няколко тихи сенки се доближиха до стражите и ги избиха с такава ловкост, че даже и въздишка не наруши нощната тишина. След тях три хиляди бранника, калени в много битки, налетяха с яростно ожесточение върху спящия стан. Изненаданите ромеи или въобще не се събуждаха, или скачаха смъртно уплашени, колкото да видят над себе си безмилостните мечове на българите. Не съм присъствувал друг път на такава безпощадна сеч. Зли, ожесточени, нашите воини проникваха в шатрите, оставаха глухи за воплите и молбите, колеха, сечаха и бързаха нататък, за да намерят и други жертви.

Когато кървавочервеното слънце се показа над планината, в стана край Девина нямаше нито един жив противник. Разбираш ли, четецо? Нито един! Десет хиляди бяха нашествениците, а на утрото десет хиляди трупа се търкаляха в тази човешка касапница. Намерихме и Мурин в копринената му шатра. Той изобщо не беше ставал от одъра си. Свиреп удар бе отделил главата от раменете му, но двете части продължаваха да лежат една до друга, като че ли човекът, облечен в нощна риза, още спеше.

След уморителния поход и победоносната битка нашата оредяла войска бе заслужила почивка. Но търновградските боляри мислеха другояче. Те, които не помръднаха ръка, когато враговете заливаха царството с войските си, сега използуваха краткото ни отлъчване от Търновград, за да съберат набързо една немалка бранна сила, да я въоръжат и поведат срещу нас. За тях опасността от ново византийско робство беше по-приемлива от повторното възцаряване на свинаря Ивайло.

Сега болярите напредваха срещу нас, за да си разчистят — както мислеха — веднъж завинаги сметките с Ивайло. Ние се зарадвахме на това съобщение. То ни обещаваше най-сетне да върнем на болярите с горница ядовете, които ни бяха създали.

Ние се срещнахме в началото на август в една широка гола котловина на два дни път от Търновград, създадена сякаш нарочно за битка. Въпреки нетърпеливостта си, ние не се хвърлихме направо върху болярската войска. Ивайло се готвеше да им даде суров урок и затова, преди да започне битката, желаеше добре да проучи силите и слабостите на противника. Нашата войска зае единия край на котловината и пръснахме съгледвачите си към другия край, където се бе разположила болярската. Те също не бързаха да ни нападнат, като че жаркото августовско слънце беше поизпарило войнствеността им.

Ден и половина стояхме така едни срещу други. На утрото след първата нощ Ивайло, Касим бег и аз се промъкнахме към техния стан, толкова близко, че различавахме лицата и чувахме думите им. Войводата остана доволен от наблюдението — болярската войска броеше около три-четири хиляди души, значи колкото нашата или незначително по-голяма. Когато вече се готвехме да си тръгнем, Касим ме побутна по рамото и ми посочи нещо с очи. Проследих погледа му и усетих, че се вцепенявам. На стотина крачки от мене, яхнал буен алест кон, минаваше Докс. Позлатената му броня мяташе жълти отблясъци върху злото му лице.

С разтреперани от възбуда ръце свалих лъка и поставих стрела на тетивата. Ивайло ме спря решително.

„Ти си луд! — казваха очите му. — Няма да улучиш, а само ще ни издадеш. Ако ни уловят, кой ще води утре бранниците?“

Макар и с неудоволствие, аз се подчиних. Ние се оттеглихме предпазливо и когато бяхме вън от опасност, аз заговорих. Страстно и язвително наприказвах на Ивайло всичко, каквото измъчваше душата ми.

— Искам да се бия с Докс и да го убия — завърших аз.

— Утре ще бъде битката и тя ще ти даде възможност да осъществиш желанието си.

— В битката човек не избира противниците си. А аз искам да се срещна с Докс сам, гърди срещу гърди и меч срещу меч.

Ивайло вдигна вежди:

— Единоборство?

— Единоборство — потвърдих. — На земята няма място за Докс и мене. Единият е излишен.

Войводата мълча дълго. Той претегляше словата ми, колебаеше се между справедливото ми желание и здравия разум. Размени бърз поглед с Касим бег и едва тогава отговори:

— Да бъде както казваш, Тодоре. Вече не мога да те спирам. Досега те въздържах, защото все очаквах щастлив обрат на нещата. Но виждам, вървим към лошо. Днес сме зле. Утре и да победим, ще бъдем още по-зле. От сега нататък прави каквото искаш. Повтарям: не ще те спирам повече. Дано всевишният бъде благосклонен към начинанието ти.

Привечер един глашатай с бял пряпорец в ръка приближи болярския стан и извести, че войводата Тодор кани болярина Докс на двубой по смърт с каквото и да е оръжие и че ако Докс не е страхливец и подлец, не ще отхвърли поканата. Три пъти повтори той това съобщение и всеки път по-язвително. Скоро му отговориха, че Докс приема предизвикателството и е готов утре призори да види цвета на Тодоровата кръв. Глашатаят — това беше Дамян — поздрави и се оттегли.

Не зная как Докс е прекарал тази нощ, но в нашия стан аз бях единственият, който спа спокойно. Войскарите ни, предимно ветерани, следвали Ивайло от началото на въстанието, познаваха Калина, знаеха за любовта ни и за нещастието, което ни докара подлостта на болярина, съчувствуваха ми и трепереха за изхода на двубоя.

Касим ме събуди още по тъмно, за да се приготвя. Без бързане и с вниманието на човек, който знае, че от подробностите ще зависи животът му, аз прегледах оръжието и бойните си доспехи, оседлах и стегнах коня, после закусих с охота. Когато тръбите от стана на болярите известиха, че Докс е готов и ме чака, аз се сбогувах с Ивайло и приятелите си, яхнах своя верен Вихър, взех щита в лявата ръка, копието в дясната и потеглих.

Без предварително съгласие двете войски си бяха определили местата за наблюдаване на зрелището. Те бяха образували две дълги редици на около триста крачки една от друга, като между тях се простираше широката площ, определена за двубоя.

Пресякох редицата на нашата войска и с отпуснат в знак на доверие щит тръгнах към средата на площадката. В същия миг от другата страна се отдели и Докс. Опитваше се да изглежда спокоен, но лицето и скованото тяло издаваха крайното му напрежение. Изглежда се страхуваше от внезапно нападение, защото за разлика от мене се криеше зад щита и оръжията бяха в ръцете му. Докато още се сближавахме, забелязах, че противно на обичая той не държеше копие или меч, а лък.

Ние спряхме на пет крачки един от друг и според византийската традиция аз поздравих с поклон над шията на коня. Той отговори по същия начин. Когато се наведе, за миг показа ръцете си. На тетивата на лъка му беше поставена една от онези стрели с черни перца, които на два пъти по чудо не туриха край на живота ми. Значи, не платен убиец, а сам боляринът ги бе отправил срещу мене!

— Ти желаеше смъртта ми, Доксе — казах аз, — и не само я желаеше, но се помъчи да ме премахнеш с отровните си стрели. Сега ще можеш да опиташ повторно, но като рицар и воин, а не като подъл убиец.

Той се засмя пресилено:

— Когато един болярин смачква куче като тебе и подобните ти, той не е нито убиец, нито подлец. Той просто упражнява правото, което сам бог му е дал, като го е направил благородник.

За миг помислих, че отново слушам императора Михаил Палеолог.

— Може да е така, но само когато удря подло от засада — подхвърлих подигравателно. — Сега, като бъдем лице срещу лице, ще те убия, Доксе. Прочети си молитвата, защото за тебе не ще има спасение. Подлостта не ще ти помогне. Аз съм по-силен и ще те убия.

Студената ми решителност трябва да е прозвучала като глас на съдбата — неумолим и безвъзвратен, — защото боляринът се сви и неволно вдигна щита да се запази. Но все пак намери сили да се присмее:

— Знам, знам, „Желязната ръка“. На думи много ръце са железни…

Вдигнах рамене. Бях толкова сигурен в изхода на двубоя, че смятах приказките за излишни.

— Да почваме. Пази се, Доксе. И не забравяй да се помолиш.

Обърнах коня и се отдалечих на петдесетина крачки. Докс също се оттегли и застана близо до няколко повалени скали, които представляваха естествена стена зад гърба му. „Глупак — помислих аз. — Спира там, където не ще може да се движи. Сам се поставя в капана!“ Потупах коня по шията и му прошепнах ласкаво:

— Сега дръж се, Вихъре. От тебе зависим и двамата!

Вярното животно сякаш ме разбра, изцвили и заудря нетърпеливо крак. Аз стиснах здраво щита, улових копието и препуснах към врага си. Вместо да ме очаква с насочено копие, Докс бе приготвил една от отровните си стрели. Не се уплаших — не се сражавах за пръв път срещу стрелец с лък! — но и не изпущах нито едно негово движение. В момента, когато пусна тетивата, аз извиках „Стой“! и дръпнах юздата. Вихър ме разбра, закопа копита в пръстта и се закова на място. Черната стрела изсвистя във въздуха към гърдите ми. Подложих щита и тя се заби в него.

— Напред, Вихъре, напред! — извиках аз.

Всичко това продължи колкото едно мигване на окото. Докс нема време нито да сложи нова стрела на тетивата, нито да насочи копието и аз бях до него. Замахнах с всички сили. Подплашеният му жребец се изправи и моето копие го прободе и се показа от другата страна. Ездачът и животното рухнаха на земята. Можех да стъпча или съсека болярина, но аз не исках победата ми да е извоювана срещу повален противник. Скочих от седлото и извадих меча. Докс полека се измъкна от притискащия го труп на коня, изправи се и също изтегли меча си. Наглата надменност на лицето му бе изчезнала и на нейно място личеше уплаха, смесена с изненада от благородството на постъпката ми; благородство, което той не бе заслужил.

Сближихме се. Аз направих измамливо движение и щом видях открито пространство, мушнах към сърцето. Докс посрещна удара ми с толкова ловкост, бързина и пестене на движенията, че веднага го оцених като боец с изключителна опитност. Няколко бързи трясъка на меча му по моя щит показаха, че той е майстор не само в защитата, но и в нападението. Докс се биеше с лекота, устрем, подвижност, сила и грация, постигнати навярно с дългогодишна подготовка при способни учители, а това го правеше особено труден и опасен противник.

Оставих го продължително да напада, за да изчерпи великолепната си сила, та да го сразя, когато настъпи умората. Задоволявах се само да се пазя, да отбивам ту с меч, ту с щит градушката от удари, която се сипеше върху мене. От групата на болярите тактиката ми бе схваната като поражение и между ударите дочувах от тяхната редица купища подигравки. Моите приятели вероятно мислеха същото, защото гробовно мълчаха. Само Докс не се лъжеше. С опитното си око той съзираше истината в поведението ми, насилваше се да ме порази, но усилията му се съкрушаваха в моята защита — Докс бе майстор, но майсторството му не можеше да се сравнява с умението на човек, живял двадесет години от меча и завоювал прозвище Желязната ръка… Дочаках да съзра в погледа му страх и едва тогава се втурнах на пристъп.

Употребих обичния си похват. След като го оставих много пъти да удря в щита ми, изведнъж, когато той сякаш бе решил да разсече и него заедно с мене, аз отскочих назад. Отдръпнах се отмерено, не повече от една педя, но това беше достатъчно. Мечът разцепи със свистене въздуха пред мене и се заби в земята като брадва на несръчен дървар, която не улучва дървото. Хвърлих се напред и светкавично ударих. Чу се звън, веднага последван от писък. Бях недооценил ловкостта на Докса — той успя да вдигне щита, мечът ми се хлъзна в него, разсече раменника и се заби в дясното му рамо. Ръката му се отпусна и изтърва оръжието. Боят беше до смърт и в него нямаше място за милост. Вдигнах повторно меча, за да го довърша, и извиках:

— За Калина!

Но Докс не дочака удара ми. Хвърли щита и хукна да бяга, като с нечовешки глас изкрещя:

— Помощ!… Помощ!… Спасете ме!… Помощ!…

Спуснах се след него, но едва направих няколко крачки и иззад скалите се изправиха десетина души с лъкове в ръце. Засада! Докс бе уж сигурен в умението си да се сражава, но за всеки случай с присъщата си подлост се бе погрижил и за в случай на неуспех. Аз нямах много време за мислене. Спрях, клекнах, за да се скрия цял зад щита, и в следващия миг върху него звъннаха няколко стрели.

Ето защо бил избрал Докс неудобното място до скалите! Скритите му помощници не си поплюваха и умееха да се целят…

Човек трябва да е смел, но не и безразсъден. Да се опитвам при това положение да преследвам болярина или да се сражавам сам срещу десетте убийци от засадата, беше равносилно на самоубийство. Втикнах пръсти в устата и изсвирих остро. Вихър, който стоеше като изваян наблизо, припна към мене. Метнах се на седлото, забих крака в хълбоците на животното и то се понесе с достойна за името му скорост към нашия край на котловината. Докато препусках, чух мощния глас на Ивайло, който призоваваше бранниците:

— Братя, всички видяхте болярското вероломство. Те, които се смятат за богопомазани, знаят да побеждават само с коварство и измама. Да им отвърнем с нашите корави селски пестници. Напред, братя!

Цялата войска се люшна и с мощен вик се понесе през дефилето. Нямаше боен ред, нямаше строй. Имаше само дива ярост, желание за мъст и чутовна смелост.

Онова, което последва, не беше сражение. В сраженията има две войски една срещу друга, които — според плановете, родени от мозъците на пълководците — пробиват центъра или обхващат крилата, обкръжават се, отстъпват или напредват и през цялото време не престават да бъдат войски: обучени и организирани сили, подчинени на една върховна воля. Сега имаше по-скоро свирепа масова саморазправа, кървав хаос, стотици самостоятелни сбивания, в които всеки поразяваше врага там, където го намереше, и веднага се хвърляше върху следващия, попаднал пред очите му.

Може да се каже, че участието ми в тази кървава бъркотия беше нищожно. Аз сновях с коня си, търсех Докс, но той сякаш се бе провалил в дън земя. Само тук-там ми се налагаше да поразя някой търсещ смъртта противник и тогава аз му давах търсеното с добросъвестна грижливост, като изливах върху него цялата омраза, която питаех към моя враг.

Нямаше съмнение към коя войска ще наклони победата. Нашата се състоеше от изпитани ветерани, натрупали опит в много сражения, а сега силите им бяха удвоени от справедливия гняв. Противниците ни нито притежаваха нашите воински качества, нито ненавиждаха Ивайло — говоря, разбира се, не за болярите, а за селяните, събрани със заплашвания или подмамени с обещания за богати възнаграждения. Освен това бяха и разочаровани от подлостта на вождовете си, които прибягваха до коварство дори и в уговорено честно единоборство. И ако въпреки това съпротивата им навремени беше ожесточена, това се дължеше само на вродената им храброст и на бесния стремеж да запазят онова малко пламъче, което наричаха свой живот.

Битката не продължи много. Котловината се покри с трупове, а малка част от враговете успя да се спаси с позорно бягство. Когато зловещият шум заглъхна, Ивайло, придружен от нас, помощниците си, и група воини, обходи бранното поле. Златните доспехи на един убит привлякоха вниманието му. Той обърна с крак лежащия по очи труп и ние познахме разплутото лице на логотета.

— В Търновград ще запомнят кога са се били срещу народа. Но този тук не ще има вече какво да помни. Той…

Нечовешки вик, който смрази кръвта ни, пресече думите на войводата. Онова, което последва, трая само миг. Един ранен болярин, лежащ наблизо, бе събрал последните си сили и със сгърчено от неотразима злоба лице пусна стрела срещу Ивайло. Единствен Велегняв бе забелязал навреме движението му. Той извика нещо неразбираемо, скочи напред, закри войводата с тялото си и падна в краката му. Стрелата стърчеше от широките му гърди.

— Помощ! — извика Ивайло. — Извикайте знахар! Спасете човека!

Дамян изтича, но не за да вика лечител, а да съсече убиеца. Велегняв въздъхна, бавно и сякаш уморено отвори очи и прошепна:

— Остави, войводо. Никой вече не може да ми помогне.

Ивайло го позна. Коленичи до него, повдигна главата му и сълзи оросиха жълтеещото лице на воина.

— Народе мой! Народе мой!…

Нещо подобно на усмивка сви ъглите на Велегнявовата уста.

— Сбърках, Ивайло. Моето име е Велегняв. Ти си народът, войводо. Защото само ти вдигна меч, за да го защитиш.

— Велегняве, братко, заклевам се, че ще отмъстя за тебе!

— Не. Не отмъщавай за мене. Кой съм аз? Една прашинка по земята. Бий се както досега за народа, само за него. И помни: пази живота си! Той не принадлежи на тебе, а на България…

И простото, но благородно лице на Велегняв застина без чувство. Ивайло отпусна главата му, закри отворените му очи, изправи се, свали шлема и се прекръсти:

— Бог да те прости, Велегняве. Ще изпълня завета ти — до последния си час ще се бия за народа.

Той нареди храбрият му спасител да бъде погребан тържествено и продължи тъжната си разходка. После отново спря и като на себе си заговори с думите на Пира[2], за когото положително не беше чувал:

— Победени победители, това сме ние.

— Защо да сме победени, войводо? — докачи се Стан. — Не разгромихме ли ромейската войска? Сега не свършихме ли и с болярите?

— Да, Станко. Но болярите ще могат да съберат още десет такива войски, докато ние надали броим повече от хиляда души, а никой от сега нататък не ще ни се притече на помощ. Орисията ни е да се бием, непрекъснато да се топим и оредяваме, докато остане само… спомен…

Той ни изгледа поред и погледът му спря на мене:

— Тодоре!

— Да, войводо.

— Много съм виновен пред тебе, братко. Толкова пъти настояваше да те пусна да търсиш Калина, а аз все отлагах, все чаках. Сега, когато вече няма за какво да се отлага и чака, не останаха хора, за да ги пратя с тебе.

Безумна радост ме изпълни:

— Вече пущаш ли ме, Ивайло?

— Пущам те и те моля да ми простиш. За себе си и за сестра си ти искам прошка. Виждаш, сега сме една шепа люде. Вземи които искаш и иди. И нека бог ти помага.

— Искам Касим — казах аз, като съобразих бързо. Въпреки обичая си, татаринът се засмя доволно. — Двамата ще бъдем достатъчни.

Ивайло знаеше много добре, че двамата с Касим бег съвсем нямаше да бъдем „достатъчни“ и че щяхме да отидем на явна гибел. Но не оспори думата — сега войската беше тъй малобройна, че една петдесетица да вземеш от нея, означаваше непоправимо да я отслабиш. Той само скръбно кимна:

— Вървете, приятели. След Отечеството и човешката правда, любовта е може би единственото нещо, за което заслужава да се умре.

Бележки

[1] Хекатомба — жертвоприношение на сто животни в древна Гърция. Преносно — масова сеч над голям брой хора.

[2] Пир — епирски цар (318–272 г. пр.н.е.), прочут с битките си срещу римляните. Спечелил големи победи при Хераклея и Аскулум, но втората му струвала толкова много жертви, че след нея той възкликнал: „Още една такава победа и аз съм загубен!“ От това произлиза изразът „пирова победа“.