Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (7)

V

Конете ни изтрополяха по стръмната улица, застлана с големи каменни плочи, и спряха пред вратата на дворцовата стена. Ние скочихме на земята и зачакахме. Придружаващият ни алагатор приближи до обкованата порта и заговори бързо с начелника на стражите.

— Апокриспарий^[1] от Цариград — чухме го да казва. — Трябва да бъде заведен веднага при господаря.

Начелникът дойде при нас. Той беше рус широкоплещест гигант, който ме надвишаваше почти с цяла глава. Разгледа ни бързо и като отгатна, че аз съм пратеникът на императора, ми заговори на гърлен, но достатъчно сносен гръцки език:

— Хвала на тебе, благороднико. Добре дошъл в дома на моя господар.

— Хвала на тебе, болярино — казах аз и видях, как той поруменя от удоволствие поради сана, който произволно му дадох. — Бързината е първото условие на успеха. Затова води ме при твоя господар.

— Навярно искаш да се срещнеш с царица Мария?

Спомних си напътствията на императора, но въпреки това настоях:

— Защо с царицата? Аз съм пратеник на императора и трябва да срещна царя.

— Но нали имаш да говориш по работа?

— Тъкмо за това.

Грамадният воин ме изгледа с удивление, после вдигна рамене, като че искаше да каже: „Като не знаеш нещо, защо говориш глупости?“ Ала гласно не произнесе нито дума повече и ме поведе през спретнатия двор към внушителната сграда на двореца.

Този начелник на стражата се казваше Радко. Година по-късно ние станахме добри другари.

Изкачихме няколко стъпала и влязохме в двореца. Беше паднал сумрак и затова в залите и ходниците десетки факли хвърляха върху мраморните стени трепкащи отблясъци. Отдалеч се разнесоха весели викове и песни, които заглушаваха стъпките ни. Ние вървяхме срещу този шум и като стигнахме до една висока дъбова врата, нашият водач ми стори знак да почакам, докато той предупреди за идването ми.

Подтикван от дързостта и любопитството си, аз подложих крак и оставих вратата открехната. Не се посвених да надникна през нея. В просторната зала със стени, облечени в скъп венециански брокат, имаше дълга маса, отрупана с месо, хляб, овошки, бокали с вино и украсена с тежки сребърни свещници. Около нея пируваха двадесетина души в богати златошити одежди, от които проличаваше, че са боляри. Те явно бяха започнали веселбата си още от обяд, защото в златните и сребърни блюда се виждаха купчини оглозгани кости, а лицата на пируващите бяха зачервени от погълнатото вино.

В края на масата седеше царят. Познах го по багреницата му, по почетното място на трапезата и по епикерния^[2], който чинно стоеше прав зад неговия стол. Начелникът на стражите приближи до царя, наведе се и му прошепна нещо. Господарят му остана за малко неподвижен, после бързо заговори, като сочеше зад себе си. След това се изправи с мъка и докато начелникът вървеше към моето наблюдателно място, забърза в противоположната посока, подпрян на патерица и здрав бастун. Не се изненадах; чувал бях, че още преди десетина години той паднал от коня си и си строшил бедрото. Оттогава болката му останала и не само че не преминавала, а растяла с всеки ден.

Радко се върна при мене и ми извести, че царят наредил да почакам, а междувременно да ми дадат храна и вино. Приех поканата и се нахраних с изострена от пътуването охота, като не забравих да се погрижа и за съпровождащите ме воини.

Приветливият великан се бе оттеглил. Когато привършвах вечерята си, яви се царският протокелиот и ме покани да го последвам. Ние преминахме един дълъг ходник между две редици стражи с алебарди, влязохме в друга стая, обшита с червен брокат, и изведнъж се озовахме пред царствуващата двойка.

Те седяха сковано на високите си позлатени тронове. Аз направих сдържан поклон, после издигнах глава и ги разгледах.

Цар Константин Асен, когото продължаваха да го наричат Тих, по името на баща му, беше истинска човешка развалина. От „в Христа бога благословения цар и самодържец“ бе останало само смалено и подпухнало човече, което се губеше в пищната си одежда. Той носеше пурпурна туника, извезана със злато, тежък златен пояс и червени обуща. В едната си ръка държеше скиптър, който завършваше с кръст, ограден в кръг; в другата висеше червена торбичка; по-късно научих, че в нея имало пръст — символ на преходността на всичко човешко. На главата му се кипреше великолепна корона от злато, леко издута и обсипана с бисери и разноцветни скъпоценни камъни.

Лицето на царя бе безизразно и червено, с отпечатък на отминала мъжественост, навик към пиенето и постоянна мъчителна болка. Личеше, че преди е било хубаво — продълговато, с леко изпъкнали скули и тънък чувствителен нос; сега обаче то се губеше в гънките на преждевременната старост, мъката и пиянството. Прошарената му коса и посивялата възруса раздвоена брада допълваха тази окаяна физиономия.

Погледнах и царицата и останах заслепен. Никога дяволът не е събирал на едно място повече красота, не е създавал по-дивно съчетание на форми и прелестни черти.

Тя бе облякла виненочервена туника, обшита със злато, но не права и отпусната, а прилепнала до тялото и показваща чудните линии на снагата й. Беше наметната с яркожълт аксамитен плащ, който хвърляше странни отражения върху лицето. Вместо с масивна стема, главата й бе украсена с малка диадема, на която десетки рубини, диаманти, сапфири и смарагди грееха с всички цветове на небесната дъга.

Косата на царицата бе черна, толкова черна, че изглеждаше синкава като гарваново крило, и по западен обичай бе прибрана не съвсем опъната, с пътека над средата на челото и завита в малък кок на тила. Тънките й вежди, гъвкави като пиявици, образуваха естествена извивка, в която имаше нещо въпросително и мамещо. Под тях бадемовите й очи струеха нега и безмълвна ласка. По-късно разбрах, че те можеха да мятат и светкавици.

Но най-същественото в нея бяха силата и самоувереността, които проличаваха във всеки жест. Вродената стойка на главата й бе царствена, с гордо повдигната брадичка, като че дългите поколения властители преди нея й придаваха цялата си минала мощ.

За втори път се поклоних и произнесох традиционното:

— Привет и мир от императора Михаила.

— Привет и мир и на тебе, славни велможо. — През дебелите устни и счупените зъби думите на Константина излизаха със свистене. — Какво носиш от царствения ни вуйчо — вражда или приятелство?

— Приятелство и братска ръка за обща борба, господарю. Но нека започна с даровете. — Поех от воина зад мене още неразтворените ракли с даровете и ги оставих в краката на царя.

Добре знаех, че постъпвам нахално, обидно и в противоречие на установения дворцов обичай, но сметнах, че с цар като този няма защо много-много да се церемоня. Наистина Константин не забеляза грубата ми постъпка и посегна към тях. Но думите на Мария го спряха и той бързо дръпна ръка, сякаш се допря до въглен.

— Прав си, храбри благороднико, че не показваш даровете. — Гласът й беше мек, ласкав, но зад тази мекота се усещаше гранитна твърдост; приличаше на остър меч, завит в кадифе. — Както чуваме, вуйчо ни Михаил доста е поизмел императорската си съкровищница и сега навярно ни праща детски играчки от сребро или кост. Отгатнах ли?

Предположенията й бяха верни и аз трябваше да преглътна насмешката — в раклите имаше само кожи от по-редки животни и три сребърни чаши, на които изкусни цариградски, златари бяха гравирали ловни сцени.

— За каква обща борба говориш, вестоносецо? — попита Константин, като ме избави от неудобното положение. — Що е намислил вуйчо ни?

Извадих пергаментовия свитък, скрепен с печата на императора, и му го подадох.

— Моят господар пожела сам да ти предаде своите мисли.

Царят строши печата и зачете писмото. Докато хлъзгаше очи по редовете, забелязах как царица Мария ме наблюдава изпод тежките черни мигли с поглед, който пробождаше тялото ми като хиляди стрели. Тънките й ноздри потрепваха чувствено. Ъглите на красивата й уста се свиваха и отпущаха и караха въображението ми да се лута по невъобразими пътища.

Константин привърши четенето, закиска се и от дебелите му бърни захвърчаха слюнки. Царицата сви вежди.

— Какво има в писмото? — запита тя хладно.

— Ох, ох, ох, вуйчо ти сънува призраци. Пише ми за онзи Бърдоква, дето изкраде кокошките в Карвунската хо̀ра^[3], и то като за страшен враг. — Задъхан от смях, царят едва се изказваше. След малко се пооправи и отново взе надутата си стойка. — Ще проучим писмото на нашия роднина и царствен приятел и ще му отговорим.

Това беше краят на разговора ни. Малко раздразнен, аз излязох с широки крачки от залата и нарочно затръшнах вратата зад себе си. Почти веднага ме догони великанът Радко и ме спря:

— Почакай, благороднико! Не крачи така гневно. Не зная какво е довело раздразнението ти, но… аз още в началото предложих да те заведа направо при царицата. — И като видя, че го заслушах, добави: — Царица Мария те кани да поговорите. Ако приемаш, последвай ме. Тя ще те чака на своя трем^[4].

Отначало ми се прииска да послушам яда си и да откажа. Но после си припомних неземния чар на жената, която ме викаше, и като се съгласих мълчаливо, последвах Радко през полуосветените ходници.

Въпреки Радковото уверение царицата още не беше излязла на просторния трем, разположен върху крепостната стена. Русият гигант ме настани в едно удобно венецианско кресло, турено до самия край на стената, направи знак на изправените като статуи стражи и се оттегли заедно с тях.

Топла пролетна нощ обгръщаше престолния град на българските царе. Небето приличаше на разпростряна тъмносиня мантия от тежко кадифе, осеяна с хиляди тюркоази. Само на запад хоризонтът още светлееше като ивица потъмняло сребро. Беше така тихо, че долавях ударите на сърцето си.

Времето летеше, а никой не идваше. Въображението ми рисуваше неясни картини, смътни образи, които ме караха да се задъхвам. Нощта и очакването пробуждаха в мене неопределени тръпки, сладостни горещи вълни, които се разливаха по тялото и спираха на-гърлото ми.

Зад мене се чуха крадливи стъпки. Извърнах се рязко. Царицата идваше с мека и гъвкава походка на тигрица. Беше се преоблякла и сега вместо тежки царски одежди носеше дреха от въздушно-лека свила и дубровнишка батиста и в нея като че плуваше над земята. Тя ме доближи и ми подаде и двете си ръце. Престраших се и ги целунах. О, това не беше почтителната целувка, която човек слага върху десницата на господар! Дали не се излъгах, когато ми се стори, че дългите й пръсти с леко притисване отговориха на целувката ми?

— Защо са те оставили на тъмно гостенино? — каза тя, като седнахме един срещу друг. — Бях наредила да се отнасят към тебе така, като че сам императорът Михаил е в дома ми.

— Нощта е толкова хубава, царице!

— Да, хубава е нощта. — Тя се разсмя тихо, възбуждащо. — Но така не виждам прелестния белег върху мъжественото ти лице.

Плесна с ръце. В миг слуги изпълниха трема, забодоха горящи факли в подставките по стените и все тъй безшумно изчезнаха. В светлината на трепкащите отблясъци Мария ми се стори като сянката на Елена, излязла от мрака на подземния свят. Ръцете й, закръглени и нежни, се очертаваха в гънките на батистените й ръкави.

— Да поговорим сега. Каква мисия ти е възложил вуйчо?

Гласът й бе станал изведнъж сух и делови. Това преряза замайването ми, отрезви ме. Очарованието в миг изчезна. Пред мене нямаше вече жена, а само царица.

— Императорът научи за Лахана, който бунтува поддунавските земи на царството ви. В него той вижда едно пиле, което скоро може да полети толкова нависоко, че сянката му да затъмни и българското царство, и византийската империя. Колкото по-рано му се подрежат крилата, толкова по-голяма ще е сигурността и за двете съседки.

— И как си представя това „подрязване“?

Реших, че с нея мога да бъда напълно откровен.

— Заплетените пътища на политиката често пъти се оправят лесно с една погрешно пусната стрела.

Мария разбра, но и не трепна от мисълта за готвеното убийство. Само вдигна кадифените си бадемови очи, пълни с любопитство.

— Ти ли?

Кимнах:

— Аз. Но за да имам успех, трябва от тебе да науча всичко за него. И да измислим заедно начина, по който да изпълня задачата си.

— И аз съм мислила много за това. Тук, в двореца, като че ли не виждат какво става в царството. Константин пие и се весели, болярите нехаят, грижите остават само на мене, аз да се оправям с тях. — Тя помълча малко. — Мислих, разбира се, и за този Бърдоква. Дори проводих шпиони да ми донесат подробно за него.

— Бъди добра, царице, и ми разкажи какво си научила.

— Трябва да е странен човек, този свинар — започна тя бавно и унесено, сякаш прецеждаше думите си. — Даже когато не мисля за трона си, аз малко се възхищавам от него. Смел, самонадеян, живял сред шопарите, а се заловил за чутовни дела… Откъде е взел този ум, храбростта си? — Мария се отърси от внезапния полъх на мечтателност и продължи с хладна разсъдливост: — Бърдоква бил отрок на Драгомира и пасял свинете му из пущинаците на Карвунската хо̀ра. Ходел от божек по-дрипав, ядял само хляб и диви овошки, но бълнувал големи работи. Като се събирал с голтаците около него, говорел, че светците му се явявали денем и насън и му казвали, че той е предопределен от божия промисъл да изчисти българската земя от татарите, които идват през Дунава, и от нас, царя и мене, и от болярите. И за какво царство приказвал — само той си знаел: нито цар да има в него, нито боляри. Като че може да измени божите закони! Пък кой го знае, нищо чудно, ако смята да сложи царската корона на своята глава…

Тя се разсмя, но от гърлото й излязоха само нервни, хрипливи звуци. Личеше, че се опитва с насилен смях да надвие тревогата си.

— Глумели се с него людете, а той все им говорел и все по-разпалено. И лека-полека те престанали да се смеят. Повярвали му. Един ден им рекъл, че получил знак от небето. И ги повел… — Гласът й бе стигнал до шепот. — През нощта проникнал в кулата на господаря си. Драгомир безгрижно спял, а стражите му, вместо да го бранят, се повлекли подир свинаря, начело с кастрофилакса^[5], който бил вече негов последовател. Така го хванали в леглото му. Казват, бунтовникът му подарил живота и го пуснал да дойде в Търновград. Но боляринът не можал да се примири да остави своите богатства на последния от отроците си и се опитал да го мушне с нож в гърба. Ех, да беше успял…

В думите й имаше толкова ненавист, че аз се запитах какво всъщност живееше в нея — възхищение или дива омраза.

— Ала Драгомир не успял — продължи тя. — Някакъв другар на Бърдоква, Стан по име, бил по-бърз от него… После новият вожд облякъл ризницата на своя мъртъв владетел, препасал меч, яхнал коня му и тръгнал да печели слава. Неговите сподвижници разграбили оръжието в кулата и се спуснали след него. Но той бил хитър! Наредил да се пази колкото може в тайна, за да не разберат близките боляри. И докато те да се усетят, Бърдоква завзел замъците и кулите им. Шпионите ми твърдяха, че уж богатствата не го блазнели, а замъците завладявал, за да снабди людете си с бранно облекло, оръжие и храна. Кълняха се, че било така, но аз не вярвам — мигар може селяк да види господарско съкровище и да не посегне на него?

— Какво е станало след това?

— След това ли? За един месец Бърдоква не остави нито крак татарски между Дунава и Черното море. Сега хукнал да гони други техни орди из Поддунавието и бил стигнал, казват, до Червен.

Разказът, който чух, се покриваше с онова, което вече знаех. Само подробностите за началото на въстанието и подвизите срещу татарите бяха нови за мене.

— Как може да се стигне до него?

Царицата забави отговора си. И в това кратко смълчаване аз долових един подозрителен шум. Ослушах се. Нямаше грешка — някой подслушваше при вратата на трема. Със знаци помолих Мария да говори високо, а аз тихо се промъкнах и с рязък жест отворих вратата. Зад нея отскочи някакъв мъж и се изправи срещу мене. Непознатият беше висок, чернокос, със сключени черни вежди, черни бяха и подстриганите му мустаци; носеше скъпи дрехи и къс меч на бедрото — сигурен белег, че е болярин. Стъписването ни продължи само един дълъг миг. После подслушвачът се опомни, завъртя се на пети и хукна да бяга. Ако беше някой любопитен слуга, навярно щях да отмина случката с насмешка. Но сега — повече възмутен, отколкото ядосан реших да накажа постъпката му: нагла, просташка, неподобаваща на неговия сан. И макар че бях без оръжие, втурнах се подир него.

Непознатият предпочиташе да се осланя повече на краката си, отколкото на меча. И с основание — преминавахме през няколко стаи, дълги ходници и зали и той увеличи преднината си, После навярно се шмугна някъде, защото изведнъж го загубих от очи, а… сам връхлетях в прегръдките на смаяния Радко.

— Нищо чудно, благороднико — вдигна рамене великанът, след като изслуша разказа ми. — Поне аз отдавна съм престанал да се чудя на каквото и да било в този дворец. Съветвам те да сториш същото…

— Но той беше болярин, разбираш ли? Какво може да доведе един болярин дотам, че да подслушва по вратите?

Радко ме изгледа продължително, после се усмихна странно:

— В къща, където чакат стопанина да умре, а наследството е цяло царство, лесно се намират люде да се почувствуват ощетени, ако стопанката се усамоти с един хубав благороден чужденец.

Върнах се на трема и изричайки някакви неясни извинения, заех отново стола си срещу царицата. Тя ме изгледа с любопитство — очевидно случката й се бе сторила само забавна, — но не зададе никакви въпроси. Възползувах се от това, за да подхвана прекъснатата тема:

— Бях те попитал, царице, дали може да се стигне до Бърдоквата.

— Нищо по-просто. Там е добре дошъл всеки, който иска да се запише във войската му. А откакто се разнесе неговата слава, стотици голтаци от всички краища грабват коси, сърпове или тояги и всеки ден се стичат под пряпореца му. Но тежко̀ на онзи, когото уловят, че се опитва да стори зло на свинаря. Ще съжалява за всеки час, който е прекарал на земята. Защото тази паплач вярва в него повече, отколкото в Христа, ако би слязъл повторно от небето.

— Значи, ще мога да проникна в стана му?

— Да, безразсъдни чужденецо. И колкото по-груби и скъсани са дрехите ти, толкова по-лесно ще те приемат. Но… наистина ли си решил да рискуваш главата си?

Аз се засмях самонадеяно.

— Утре на разсъмване ще напусна Търновград. Мисля, че ти трябва да се радваш, царице. Нали отивам да извърша нещо, от което престолът и царството ти ще спечелят.

— Три причини имам, за да бъда против замисленото от вуйчо ми. Първо, аз мисля, че всъщност този Ивайло Бърдоква се е вдигнал не срещу царя, а за да срази татарите. Така той принася голяма полза на царството и народа. Щом ги прогони, навярно сам ще разпусне войската си. Второ, не ми харесва ромейският император да се меси твърде из царството ми.

Така каза: „царството ми“. Трябва да съм направил много изненадана физиономия, защото царицата се усмихна леко и се наведе към мене.

— Учудваш се, нали? Мислеше, че като съм родена ромейка и племенница на Михаил Палеолога, ще бъда готова да му предам всичко? Уви, мнозина се лъжат така и дори презрително ме наричат зад гърба „гъркинята“. Аз не съм гъркиня. И българка не съм. Аз съм царица и имам само една цел — да властвувам! — Гласът й стана висок и страстен. — Винаги съм мечтала да притежавам власт и сега, когато е в ръцете ми, няма да я отстъпя. Никому! Никога! На никаква цена! Няма да се спра пред нищо, за да задържа короната — за себе си и за моя син!

Усетих как ледени мравки полазиха по кожата ми. Под ангелската външност на тази жена се криеше демон.

— И трето, храбри благороднико, не искам да отиваш, защото… не искам да те загубя…

Вече нямаше и следа от необузданата свирепост в гласа й. Сега от алените й устни потече нектар. Тя ме гледаше с леко повдигнати, питащи вежди, със сочна, полуотворена мамеща уста. Дълга тръпка премина през тялото й. Но аз не се поддадох. Замълчах. В тишината, която се възцари, долетя монотонният ромон на скритата в бездната под нозете ни река; приличаше на сподавена любовна въздишка, която се откъртва от сърцето на земята. Ала магията беше отминала и нищо повече не можеше да ме развълнува.

— Изглеждаш ми честолюбив, хубави чужденецо — каза Мария, когато разбра, че аз не ще подхвана разговора. — Ти ми харесваш. При мене службата паракимомен^[6] е свободна. Не би ли желал да я заемеш, вместо да гониш мръсните карвунски свинари?

— Благодаря ти за милостта, царице, но баща ми беше воин, аз съм воин, не ми подобава да се занимавам със спалните.

— Ах, славолюбецо, разбирам те. Какво ще кажеш за протостраторския чин? Само една моя дума и царят ще те назначи веднага.

— Пълководецът трябва да е пример за доблест. Какъв протостратор ще бъда, ако изменя на повелята на моя начелник и император?

— Неблагодарнико! — изсъска тя, като се изправи. — Аз ти казах повече, отколкото е позволено на една царица. Казах ти, че ми харесваш, че не искам да те загубя. Сега ще ти кажа последното: ако останеш, ще те надаря с неповторимо, царствено щастие; ако заминеш — пази се от омразата ми. Стой! Не отговаряй! Нека постъпките ти говорят вместо тебе. Ти искаше да заминеш утре на разсъмване, нали? След утринната литургия ще надникна в царската конюшня. Ако конят ти е там, значи си избрал живота и щастието. А ако го няма…