Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание2001 г.
САЩ
ИздателствоTor Fantasy
Оригинален езиканглийски
Жанрепично фентъзи
Видроман
ПоредицаМечът на истината
ПредходнаВярата на прокудения
СледващаУязвимата империя

Издателство в БългарияПрозорец
ПреводачНевена Кръстева
ISBNISBN 954-733-259-7 (ч. 1), 954-733-260-0 (ч. 2)

Колоните на Сътворението (на английски: The Pillars of Creation) е седмата книга от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд „Мечът на истината“. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой, въпреки че се появява.

Издания

Книгата е издадена през 2001 г. от американското издателство Tor Fantasy.[1] През 2002 г. е издадена в две части от българското издателство „Прозорец“ в превод на Невена Кръстева.[2]

Сюжет

Тази книга се върти около няколко нови героя от поредицата „Мечът на истината“ .

Дженсен Рал, полусестрата на Ричард Рал, е прекарала първите двадесет години от живота си, бягайки от баща си, Даркен Рал. Родена без никакъв дар на магия, Дженсен е белязана за смърт още от раждането си. Когато майка ѝ очевидно е убита от убийци на Д'Харан, тя тръгва с новия си приятел Себастиан, за да започне живота си отначало. Себастиан в крайна сметка разкрива, че е шпионин на Имперския орден. Той говори убедително за целите на Ордена относно справедливото отношение към цялото човечество и елиминирането на магията. Над всичко друго той уважава император Джаганг. В същата степен той презира Ричард Рал, за когото твърди, че е предизвикал война с нахлуване в Стария свят, след като е съборил Бариерите, разделящи частите на познатия свят.

Междувременно, друг брат на Ричард, Оба Рал, страда от майка, която го е малтретирала, в семейната ферма. Оба се въобразява за енергичен и притежаващ здравословно любопитство. Неговата любознателна природа се проявява особено чрез удоволствието да гледа как нещата умират под ръката му. Оба не знае, че той, заедно с Дженсен, е напълно ненадарен и имунизиран срещу магия. Майка му го изпраща при близка магьосница, за да купи лекарство, и по време на покупката той започва да заплашва магьосницата. Опитите ѝ да се защити с магия се провалят и Оба я убива брутално. По време на битката Оба се предава на глас в съзнанието си, който обещава непобедимост в замяна на подчинение. След като се завръща у дома, Оба убива майка си и решава да види света. Той може да пътува удобно с парите, които е откраднал от магьосницата.

Дженсен иска да намери друга магьосница, сестрата на тази, която Оба е убил, и която преди това е помагала на Дженсен и майка ѝ. Заедно със Себастиан тя пътува до Народния дворец, столицата на империята Д'Харан. Там тя научава, че магьосницата, която търси, живее в смъртоносно омагьосано блато. След като Себастиан е задържан от стражите на Д'Харан, дружелюбен непознат на име Том помага на отчаяната Дженсен да стигне до блатото. Тя безопасно достига дома на магьосницата, естественият ѝ имунитет към магия я защитава през блатото, но научава само, че нищо не може да се направи, за да се спаси от лорд Рал. Тя си тръгва разочарована. Въпреки това, след завръщането си в Народния дворец, тя хитро спасява Себастиан. Той я убеждава, че трябва да посети император Джаганг, лидер на Императорския орден.

Оба също е наясно с втората магьосница и факта, че тя знае нещо за неговата съдба или природа. Той наема водач до блатото, с когото също благополучно се справя. Магьосницата разкрива, че Оба вече е роб на Пазителя на Подземния свят и се самоубива, преди Оба да успее да извърши деянието. Това, заедно с факта, че водачът му е откраднал всичките му пари, вбесява Оба. Той е донякъде успокоен от съкровището, което намира в вилата на магьосниците, но яростта му се завръща, когато след завръщането си в Народния дворец забелязва водача си. След като убива водача, той е за кратко затворен, но бяга, използвайки гласа в съзнанието си, за да накара стражите на Д'Харан да изпълнят заповедите му, и решава да намери Ричард Рал.

Дженсен и Себастиан достигат до император Джаганг при авангарда на армията на Императорския орден. Въпреки че първоначално е шокирана от грубите войници на Ордена, тя е посъветвана да не бъде толкова придирчива и че Д'Хараните са още по-лоши. На следващия ден след пристигането ѝ, император Джаганг щурмува Двореца на Изповедника, но е кърваво отблъснат. Император Джаганг е тежко ранен в битката. Още по-лошо за Ордена, техният враг отприщва древна магия върху основната армия, причинявайки огромни разрушения. Дженсен реагира, като сключва пакт с тъмна сила, Пазителя, за да убие Ричард в замяна на нейната капитулация и подчинение.

Оба залавя Калан и Пазителят му нарежда да я отведе, заедно с Меча на истината, до Колоните на Сътворението. Използвайки връзката си с меча, Ричард преследва Оба до колоните, където среща Дженсен, която също е привлечена на същото място от Пазителя, за да убие Ричард. Върховният план на Пазителя обаче е Ричард да убие Дженсен при Колоните на Сътворението и по този начин да отвори врата между царството на Пазителя и света на живите. Ричард разбира плана и отказва да бъде подтикнат да сътрудничи. Дженсен признава неговата почтеност и планът на Пазителя е осуетен. Тя научава, че мъжете, изпратени да убият майка ѝ, всъщност са войници на Императорския орден и след като започва да вярва, че Ричард е наистина любящ и грижовен брат, тя се присъединява към него и Калан в борбата им срещу Джаганг.

Седмото правило на магьосника, разкрито в „Стълбовете на сътворението“ (гл. 60), е:

Животът е бъдеще, не минало. Миналото може да ни научи чрез опита как да постигаме нещата за в бъдеще, да ни утеши със сладки спомени, то е основата на постигнати вече неща. Но животът се крепи на бъдещето. Да живееш в миналото е все едно да протягаш ръце към мъртвите. Искаш ли да живееш пълноценно, трябва да съграждаш всеки нов ден отново и отново. Като разумни същества ние трябва да използваме интелекта си, а не да въздигаме в култ миналото.

Източници

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Pillars of Creation в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ДЕВЕТА ГЛАВА

КЕПЕТО И КАФЯВОТО ВЪЛНЕНО САКО караха Оба да се чувства напет и модерен. Вървеше по тесните улички и си подсвиркваше мелодия, която бе чул да се носи от близка странноприемница. Изчака един конник да прелети покрай него и сви към пътя, извеждащ до къщата на Латея. Ушите на коня се завъртяха към него. Преди време Оба бе притежавал кон, ездата му доставяше удоволствие, но майка му изведнъж реши, че не могат да си позволят да гледат и кон. От говедата имаше повече полза, вършеха повече работа, но не бяха тъй дружелюбни.

Докато вървеше по тъмното шосе, вслушан в скърцането на подметките си по снега, забеляза към него да се приближава двойка. Идваха откъм къщата на Латея. Запита се дали са се нуждаели от лекарство. Жената го изгледа притеснено. Предвид тъмницата наоколо, това беше съвсем естествено, пък и Оба знаеше, че едрият му ръст плаши жените. Непознатата отстъпи встрани, за да му направи място. Спътникът и погледна Оба в очите — много мъже не смееха да го правят.

Погледите им му напомниха за плъха. Усмихна се на спомена, на научаването на нови неща. Мъжът и жената си помислиха, че се усмихва на тях. Той вдигна ръка за поздрав към кепето си пред дамата. Тя му отвърна с вяла усмивка, с каквато го посрещаха почти всички жени. Почувства се глупаво. Двойката потъна в мрачните улици на града.

Оба пъхна ръце в джобовете и продължи към къщата на Латея. Не обичаше да ходи там по тъмно. Тази жена всяваше достатъчно ужас в душата му и без да се налага да минава по пътеката пред къщата и по мръкнало. Той въздъхна угрижено в студената зимна вечер.

Не го беше страх да се бие с мъже, но знаеше, че е безсилен срещу тайнствата на магията. Знаеше колко болка му бяха докарали нейните отвари. Бяха прогонили вътрешностите му. Не само причиняваха болка, но и го караха да губи контрол над себе си, превръщаха го в животно. А това бе унизително.

Беше чувал за хора, разгневявали магьосници и сполетявани от нещастия — трески, слепота, бавна и мъчителна смърт. Един мъж пощурял и хукнал гол към някакво блато. Хората говореха, че сигурно е обидил с нещо чародейката. Намериха го ухапан от змия и мъртъв, подпухнал и морав, носещ се сред тръстиките. Оба не можеше да си представи какво ли е сторил този човек, за да заслужи подобна смърт. Оттогава помнеше, че с такива като нея човек трябва да се отнася внимателно.

Понякога Оба сънуваше кошмари за това какво би могла да му причини Латея с магиите си. Представяше си, че може да покрие тялото му с гнойни рани, дори да му одере кожата. Да му свари очите, както са си на главата. Да направи така, че да му подпухне езикът и Оба да започне да се задушава, докато най-накрая умре в мъки.

Забърза по пътеката. Колкото по-бързо започнеш, толкова по-бързо ще свършиш. Това го беше научил.

Стигна до къщата и почука на вратата.

— Оба Счок е. Майка ме праща да и купя лекарство.

Докато чакаше, наблюдаваше облачетата пара, излизащи от устата му. Най-сетне вратата се открехна и в процепа се подаде женско лице. Оба си рече, че като е магьосница, вероятно би могла да го види и без да отваря вратата. Беше се случвало да я чака да приготви лекарството на майка му и някой да се приближи към къщата и. Тогава тя просто отиваше да отвори вратата. При него обаче винаги първо открехваше вратата и надничаше.

— Оба. — Гласът изразяваше същото неодобрение като лицето и.

Вратата се отвори. Внимателно, с уважение Оба прекрачи прага. Огледа се скришом, макар че добре познаваше обстановката. Боеше се да не я уплаши с поведението си. Тя обаче очевидно не се страхуваше от него и го перна през рамото, за да го подкани да влезе по-навътре и да може тя да затвори вратата.

— Пак коленете на майка ти, а? — попита чародейката и затвори вратата, за да не пуска в къщата ледения зимен въздух.

Оба кимна и заби поглед в пода.

— Казва, че я болят, и ме прати да и взема лекарство. — Знаеше, че ще трябва да и каже и останалото. — Заръча да… Да изпратите нещо и за мен.

Латея пусна типичната си лукава усмивчица.

— Нещо за теб, а, Оба?

Той знаеше, че жената го разбира прекрасно. Винаги досега бе пазарувал от нея само две лекарства — едно за майка му и едно за себе си. Но тя обичаше да го чува да изрича поръчката на глас. Бе страшно подла — като зъбобол.

— Мама заръча да направите лекарство и за мен.

Лицето и се приближи до неговото. Вгледа се в очите му, змийската усмивчица не слизаше от устните и.

— Лекарство против зло? — Гласът и премина в съсък. — Това ли искаш, Оба? Това ли ти заръча да купиш мама Счок?

Той се покашля и кимна. Усмивчицата и го караше да се чувства неловко, отново заби очи в пода.

Погледът на Латея го обиколи от главата до петите. Оба се запита какви ли мисли се въртят в умната и глава, какви дяволски планове и мрачни намерения. Най-сетне тя се отдръпна и отиде да донесе съставките, които държеше във високия долап. Дървената врата изскърца. Загреба няколко шишенца и ги донесе до масата в средата на стаята.

— Продължава да опитва, нали, Оба? — Гласът и бе станал безстрастен, сякаш говореше на себе си. — Не се отказва, хем че файда никаква.

Оба.

Газеничето на помощната масичка осветяваше шишенцата, докато тя ги поставяше едно по едно на масата. Очите и оглеждаха всяко от тях. Мислеше за него. Може би каква точно зловеща отвара да му забърка този път. Какво болезнено състояние да провокира у нещо в опита си да го прочисти от всеприсъстващото, неопределимо зло.

Дъбовите цепеници в огнището горяха с трептяща червеникаво-жълта светлина, която обливаше и затопляше стаята. Огнището на Оба и майка му бе в средата на стаята. Латея имаше комин, през който пушекът излизаше директно нагоре, вместо да остане да се стеле в стаята, докато най-сетне намери изход нагоре към дупката в покрива. Оба обичаше хубавите огнища и замисляше един ден да построи подобно и в тяхната къща. Всеки път, когато отиваше у Латея, разглеждаше как е направено нейното. Беше важно да се научават неща.

В същото време държеше под око чародейката, която съсредоточено изливаше някакви течности от шишетата и ги смесваше в стъкленица с широк отвор. Разбъркваше сместа със стъклена пръчка, като добавяше бавно и внимателно всяка нова съставка. Когато реши, че резултатът я задоволява, изсипа лекарството в малко шишенце и го запуши с коркова тапа.

Подаде го на Оба.

— За майка ти.

Той и подаде монетата, която му бе оставила майка му. Погледът и не слезе от очите му, докато монетата се плъзгаше плавно в джоба на роклята и. Най-сетне жената се извърна към масата и Оба въздъхна с облекчение. Повдигна няколко шишенца, разгледа ги на светлината на огъня, след което започна да забърква неговото лекарство — неговото прокълнато лекарство.

Оба не обичаше да си приказва с нея, но тишината в нейно присъствие често го караше да се чувства още по-неловко, чак тръпки го побиваха. Не можеше да измисли нещо умно за казване, но най-накрая реши, че все пак трябва да каже нещо.

— Мама много ще се зарадва на новото лекарство. Надява се да облекчи болката в краката и.

— А също така се надява да получи нещо, с което да излекува сина си, нали?

Оба сви рамене, мигом съжалил за този опит за подхващане на лек разговор.

— Да, госпожо.

Латея го погледна през рамо.

— Колко пъти съм казвала на мама Счок, че не ми се вярва тия неща да оправят работата.

Оба бе на същото мнение, понеже всъщност не мислеше, че има нещо за лекуване. Докато беше малък, си казваше, че майка му знае най-добре, че няма да му дава лекарства, ако не се налага. По-късно започна да се съмнява. Тя вече не му се виждаше толкова умна, за колкото я бе смятал в началото.

— Тя ме обича. И затова продължава да опитва.

— Може би се надява, че лекарството ще я отърве от теб — почти небрежно изрече Латея, без да прекъсва работата си.

Оба.

Той вдигна глава. Втренчи се в гърба на лечителката. Подобна мисъл никога не му бе минавала през главата. Може би Латея се надяваше лекарството да отърве и двете им от малкото копеле. Майка и понякога идваше лично при Латея. Може би го бяха обсъждали.

Той най-наивно си бе мислил, че двете жени се опитват да му помогнат, да направят нещо добро за него. А в същото време може би са правили точно обратното. Може би двете са крояли план. Може би са замисляли как да го отровят.

Ако нещо му се случеше, майка му щеше да се избави от необходимостта да се грижи за него. Тя често се оплакваше, че Оба яде много. Все му повтаряше, че работи повече, за да изхранва него, а не себе си и че заради него никога не е успяла да сложи някоя пара настрани. Може би, ако бе заделяла парите, които бе давала за лекарства за него през годините, досега щеше да е натрупала достатъчно, за да устрои по-добре живота си.

Но ако нещо станеше с него, върху майка му щеше да падне тежестта на цялата къщна работа.

Може би двете жени крояха такива пъклени планове, защото самите те бяха зли.

Може би не бяха премислили нещата така, както би го направил Оба. Майка му често го изненадваше с простотията си. Може би двете просто бяха решили да бъдат зли.

Оба наблюдаваше как отблясъците от огъня танцуват по правата коса на чародейката.

— Днес мама каза, че трябвало да направи онова, което си я съветвала в самото начало.

Латея отново го погледна през рамо, без да спира да налива някаква течност в шишенцето.

— Така ли каза?

Оба.

— Какво сте я посъветвала да направи?

— Че не е ли очевидно?

Оба.

Изведнъж разбра и цялото му тяло изтръпна от ледени иглички.

— Искате да кажете, че е трябвало да ме убие.

Никога преди не бе изричал нещо толкова дръзко. Никога не бе дръзвал да се опълчи на Латея по такъв начин — прекалено много се страхуваше от нея. Но този път думите просто се плъзнаха на езика му, дойдоха в главата му неочаквано, като онзи глас, и Оба ги бе изрекъл, преди да има време да се замисли дали е добре да го прави.

Латея остана по-изненадана от самия него. Ръцете и увиснаха във въздуха, очите и се втренчиха в него така, сякаш внезапно се бе превърнал в нещо друго. Може и така да беше.

В същия миг Оба си даде сметка, че му харесва да говори онова, което мисли.

Никога преди не бе виждал Латея да се стряска. Може би, защото тя се чувстваше сигурна в тази словесна територия, скрита зад сенките на думите, без да и се налага да изкарва мислите си на дневна светлина.

— Точно това винаги си искала от нея, нали, Латея? Това е, нали? Да убиеш копелето и.

Слабото и лице грейна в усмивка.

— Не беше точно както го казваш, Оба. — От гласа и бяха изчезнали всички надменни нотки. — Ни най-малко. — Сега му говореше като на обикновен мъж, а не като на някакво си копеле, към което човек трябва да се отнася със снизхождение. Гласът и бе почти приятелски. — Понякога една жена може да очаква повече от живота, ако няма бебе. Докато е още пеленаче, нещата не са толкова зле. То още не е, не е съвсем човек.

Оба. Предай се.

— Искаш да кажеш, че тогава е по-лесно.

— Точно така — отвърна тя и с готовност се вкопчи в думите му. — Би било по-лесно.

Той изведнъж забави темпото и изрече нещо с глас, на какъвто не мислеше, че е способен.

— Искаш да кажеш, че би било по-лесно, докато не пораснат достатъчно, че да могат да отвръщат на нападките.

Неподозираните таланти, заложени в него, го изненадаха. Това бе нощта на чудесата.

— Не, изобщо нямах предвид това. — Той не мислеше така.

В гласа и се усещаха нотки на току-що придобито уважение към него, думите и започнаха да излизат по-пъргаво от устата, почти тревожно.

— Исках да кажа, че е по-лесно, преди жената да се е научила да обича рожбата си. Нали разбираш, преди детето да се превърне в личност. Завършена личност с позиция. По-лесно е, а понякога и по-добре за майката.

Оба научаваше нещо ново, но още не можеше да схване какво точно означава то. Усещаше, че е нещо изключително важно, че е на прага на дълбоко прозрение.

— Как може да е по-добре?

Латея остави шишето на плота.

— Ами понякога е трудно да имаш бебе. Трудно и за двамата. Понякога наистина и за двамата е по-добре…

Тя се насочи рязко към долапа. Върна се с ново шише и застана от другата страна на масата, така че вече не му беше с гръб. Повечето от съставките, които използваше, бяха прахчета или течности, но Оба нямаше представа какво съдържат. Шишето съдържаше едно от малкото неща, които Оба разпознаваше — сушени цветчета от планинска трескавична роза. Мъничките цветчета имаха сложна форма с нещо като звездички в центъра. Латея често прибавяше по малко от тази съставка в лекарството му. Този път загреба цяла шепа, счука цветчетата в хаван и изсипа кафеникавото прахче в сместа.

— По-добре и за двамата? — попита Оба.

Пръстите и не можеха да си намерят място.

— Да, понякога. — Май не и се говореше повече на тази тема, но не знаеше как да сложи край на разговора. — Понякога не е по-силите на една жена, това е. Тежестта е толкова голяма, че излага на опасност нея и другите и деца.

— Но мама няма други деца.

Латея замлъкна за момент.

Оба. Предай се.

Той се вслуша в гласа, който му прозвуча някак различно. Някак по-важно.

— Така е, но все едно, ти и създаваш достатъчно трудности. За сама жена не е лесно да отгледа син. Особено такъв. — Тя замлъкна насред изречението, но след малко продължи: — Исках да кажа, че сигурно и е било трудно.

— Но тя вече го е направила. Грешиш. Не е точно както го казваш, нали, Латея? Сбъркала си. Не и мама. Мама ме е искала

— Тя така и не се омъжи — озъби му се Латея. В очите и отново заблестя онова властно пламъче. — Може би, ако… може би, ако се бе омъжила, щеше да има повече шансове да създаде истинско семейство, вместо само…

— Едно копеле?

Този път Латея не отвърна. Явно съжаляваше, че си е отворила устата. Яростната искрица в очите и угасна. С леко треперещи пръсти изсипа в шепата си още от сушените розови пъпки, стри ги и ги размеси с останалото лекарство. Обърна се и се загледа в пламъците през течността в синьото стъклено шише.

Оба пристъпи към масата. Латея вдигна глава, погледите им се срещнаха.

— Скъпи Създателю — пророни тя, без да отмества очи от неговите. Той осъзна, че жената не говори на него, а на себе си. — Понякога като се вгледам в тези сини очи, сякаш го виждам.

Оба свъси чело.

Шишето се изплъзна от ръката и, стовари се върху масата и се изтърколи на пода, където издрънча.

Оба. Предай се. Предай волята си.

Това бе нещо ново. Гласът никога преди не му бе говорил така.

— Искала си мама да ме убие, нали, Латея?

Той направи още една крачка напред.

Тя замръзна на мястото си.

— Стой, където си, Оба.

В очите и проблесна страх. Малки миши очета. Това определено беше нещо ново. Научаваше нови неща по-бързо, отколкото можеше да ги запомни.

Видя ръцете и, оръжията на всяка магьосница, да се вдигат във въздуха. Спря се. Застана нащрек.

Предай се, Оба, и ще бъдеш непобедим.

Това бе не само ново, но и изненадващо.

— Май искаш да ме убиеш с твоите „лекарства“, а, Латея? Искаш да ме видиш мъртъв.

— Не, Оба. Няма такова нещо. Кълна се.

Той направи още крачка напред, сякаш, за да изпробва гласа.

Ръцете и се вдигнаха, около свитите и юмруци засия светлина. Чародейката призоваваше магията си.

— Оба — гласът и прозвуча по-уверено, по-категорично, — остани където си.

Предай се, Оба, и ще бъдеш непобедим.

Оба усети как бедрата му се удрят в масата, щом направи още крачка напред. Стъклениците изтракаха, една дори се разклати. Латея проследи с поглед как се накланя почти до плота на масата, но после се изправя, разпръсквайки малко от гъстото си червено съдържание.

Лицето на Латея изведнъж пламна от омраза, ярост и напрежение. Стрелна ръцете си напред към него, извика цялата си сила и я насочи към него.

Светлината изригна с мощен трясък, само за миг цялата стая потъна в бяло сияние.

Оба видя към него да се носи ослепително острие на нож — смъртоносна светкавица, предназначена да го убие.

Не почувства нищо. На стената зад него зейна дупка с размерите на човек, в нощта се разхвърчаха трески. Огнените кълбета изсъскаха и угаснаха в снега.

Оба докосна гърдите си, към които бе насочена силата на чародейката. Нямаше кръв. Нито разкъсана плът. Бе невредим.

Стори му се, че Латея е дори по-изненадана от самия него. Гледаше го зяпнала, с ококорени в почуда очи.

Цял живот се бе страхувал от това бостанско плашило.

Латея бързо се окопити, съсредоточи се и отново вдигна ръце. Този път от тях заструи съскаща воднисто синя феерия. Замириса на опърлена коса. Тя обърна длани нагоре и към Оба полетя смъртоносна магия. Сила, на която никой смъртен не би могъл да устои.

Всичко се стовари върху стените зад него, но Оба не усети нищо. Ухили се.

Латея завъртя ръце за трети път, като този път придружи движенията си с напев, чиито думи бяха неразбираеми за него. Правеше злокобно и смъртоносно заклинание. Във въздуха се оформи огнен стълб с неописуемо могъщество, от който всичко наоколо затрептя. Без съмнение беше предназначен да убие Оба.

Той вдигна ръце, за да опипа мрежата от припукваща смърт, която тя бе оплела за него. Прокара пръсти през нея, но не почувства нищо. Сякаш гледаше през воал, разстлан в друг свят. Тук, но не съвсем.

Сякаш бе непобедим.

Ръцете и се забиха във въздуха с утроена ярост.

Бърз като мисъл, Оба се вкопчи в гърлото и.

— Оба! — изпищя тя. — Не! Моля те!

Нещо ново. Никога не я бе чувал да изрича думичката „моля“.

Стиснал я за врата с месестите си ръце, той я придърпа към себе си. Шишетата издрънчаха и се разсипаха по пода. Някои се изтърколиха, други се пръснаха като яйца.

Оба стисна Латея за косата. Тя размаха към него ръце, отчаяно търсейки сила в дарбата си. Изричаше думи, които очевидно призоваваха някакви магии, заклинания, магьосническа сила. Оба не знаеше какво означават те, но разбираше смъртоносното намерение, вложено в тях.

Но той се предаде и стана непобедим.

Само преди броени мигове чародейката освободи силата си срещу него. Сега беше негов ред да използва своята мощ.

Блъсна Латея в долапа. Устата и зяпна в безмълвен писък.

— Защо си карала мама да се отърве от мен?

Огромните и кръгли очи бяха втренчени в източника на Ужаса и — Оба. Цял живот се бе наслаждавала на страха, който внушава у другите. Сега всичко се връщаше върху нея.

— Защо си карала мама да се отърве от мен?

Единственият и отговор бе поредица от накъсани писъци.

— Защо! Защо!

Оба раздра роклята върху тялото и. От джоба и се разпиляха монети, сякаш заваля дъжд.

— Защо!

Ръцете му се вкопчиха в комбинезона и.

— Защо!

Тя се опита да запази дрехата си, но той успя да я съдере, след което захвърли жената на пода с разчекнати кокалести крака и ръце. Похабените и гърди висяха като съсухрени вимета. Мощната магьосница лежеше гола пред него, а тя не представляваше нищо.

От гърлото и най-сетне излезе плътен писък. Стиснал зъби, той я сграбчи за косата и я вдигна на крака. Оба я блъсна в долапа. Разхвърчаха се трески. Заваля порой от шишета. Той докопа едно, попаднало пред погледа му, и го строши в дървената стена.

— Защо, Латея? — Доближи назъбеното парче стъкло до тялото и. — Защо?

Тя нададе неистов крясък. Той завъртя стъклото в мекия и корем.

— Защо?

— Моля те. О, скъпи Създателю, моля те, недей.

— Защо, Латея?

— Защото ти си копелето на онова чудовище Мрачния Рал.

Оба се поколеба. Изненадващи вести, вярно си беше.

— Мама е била принудена. Тя самата ми е казвала. Казва ла ми е, че я е насилил някакъв непознат, тя не го е искала.

— Напротив, познавала го е много добре. Като млада е работила в Двореца. Тогава майка ти е имала големи гърди и още по-големи идеи. Недотам благочестиви идеи. Но не е имала достатъчно ум в главата, за да разбере, че не е нищо повече от удоволствие за една нощ, пожелано от човек с неизчерпаеми запаси от жени — някои изгарящи от желание като нея, други не съвсем.

Това определено беше нещо ново. Мрачният Рал бе най-могъщият човек на света. Нима в жилите на Оба тече кръвта на такъв велик човек? При тази мисъл му се зави свят.

Ако чародейката не го лъжеше.

— Ако мама е носела в утробата си сина на Мрачния Рал, е щяла да живее в Двореца.

— Ти не си наследник, роден с дарбата.

— Все пак, ако съм негов…

Въпреки болката тя успя да му се усмихне така, сякаш казваше, че за нея той е едно нищожество.

— Ти не притежаваш дарбата. За него си най-обикновен вредител. Той е унищожавал безжалостно всеки като теб. Ако е знаел за съществуването ти, е щял да измъчва до смърт не само теб, но и майка ти. Разбрала това, майка ти е избягала.

Цялата тази нова информация му дойде много. Всичко започна да се върти в главата му. Придърпа Латея към себе си.

— Мрачният Рал е могъщ магьосник. Ако това, което казваш, е вярно, той би ни преследвал. — Той отново я блъсна във вратата на долапа. — Би ме преследвал! — Разтърси я, за да получи отговор. — Така би постъпил!

— Направил го е, но той не може да вижда дупките в света!

Забелваше очи. Крехкото и тяло не можеше да устои на силата на Оба. От лявото и ухо потече кръв.

— Моля? — реши, че жената бръщолеви глупости.

— Само Алтея може.

Говореше безсмислици. Оба се запита дали в казаното от нея изобщо има нещо вярно. Главата и увисна встрани.

— Трябваше да спася всички ни когато можех. Алтея сбърка.

Той я разтърси, опитвайки се да измъкне още някаква информация от нея. От носа и забълбука кръв. Колкото и да и крещеше, да я увещаваше и разтърсваше, тя не каза нито дума повече. Придърпа я към себе си, дъхът му се изви на топла струйка над главата и.

Повече нищо нямаше да му каже.

Спомни си всичките изгарящи отвари, които бе изпил, всичките онези дълги дни, прекарани в кошарата. Всичките пъти, когато бе повръщал до припадък, а изгарящата болка не стихваше и не стихваше.

Вдигна кокалестата жена и изръмжа. В прилив на ярост я запрати към отсрещната стена. Крясъците и допълнително подхраниха яростта му. Наслаждаваше се на безпомощната и агония.

Сграбчи я и я запрати към тежката маса в средата на стаята, дървото изпука, тялото на жената също. Той продължаваше да я блъска, с всеки следващ удар тя се отпускаше все повече, потънала в локва кръв.

Това бе само началото на безумната ярост на Оба.