Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (54)

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В ОТЧАЯНИЯ СИ ОПИТ ЗА БЯГСТВО Фридрих нададе истеричен вик. Съществото, също с вой, се хвърли върху гърба му и разкъса раницата му, но не стигна до месо. Багажът на Фридрих се оказа единствената му преграда пред огромните остри зъби. Тежестта на дивия звяр го притискаше към земята, мощните предни крака се бяха вкопчили в тялото му като клещи, той не можеше да помръдне, камо ли да побегне.

В отчаянието си Фридрих пъхна ръка под тялото си, за да се опита да се добере до ножа. Пръстите му се вкопчиха в дръжката и освободиха острието. Без да губи нито секунда, той се извъртя и го заби в тялото на звяра. Уцели кокалестата раменна става, без да нанесе кой знае какви поражения. Замахна отново, но този път не улучи. Борейки се на живот и смърт, направи последно усилие и се завъртя, за да може, когато нанесе нов удар, да хукне в противоположната посока.

Тъкмо когато се канеше да се метне встрани, спасявайки се макар и за миг, в схватката се включиха още зверове. Фридрих отново нададе вик, ножът му се развилия във въздуха, опитваше се да предпази лицето си с длан. Успя да се изправи на четири крака, в следващия миг един от новите нападатели се метна отгоре му.

Фридрих видя как книгата изпада от вътрешния джоб, който бе пришил към раницата си. Острите зъби бяха разкъсали скритата преграда. Зверовете се втурнаха към книгата. Единият я захапа и започна разярено да мята глава като вълк, разкъсващ заек.

Към него летеше поредната зловеща твар, в мрака проблеснаха влажни зъби. Изведнъж косматата глава отскочи назад. Фридрих усети по лицето и врата си внезапно пръснала топла кръв. Всичко стана напълно неочаквано и бе безкрайно объркващо.

— Във водата! — чу се нечий вик. — Скачай във водата!

Фридрих се въртеше и гърчеше като бесен на земята, за да се изскубне от озъбеното чудовище. Определено нямаше намерение да се хвърля във водата. Не искаше да се удави, притиснат от тъй жестоки животни. Това беше любимият номер на зверовете в блатото — да те подмамят във водата, където да те удавят. Да скочи във водата беше последното, което Фридрих би направил.

Пред очите му проблесна меч, едва не го лизна по челото, чу се свистене, при всеки мощен удар едно от чудовищата падаше разсечено на земята — миг преди да впие острите си зъби във Фридрих. По земята плиснаха смърдящи хлъзгави вътрешности, които го опръскаха по краката.

Непознатият с меча обкрачи изумения златар и започна да нанася бързи и точни удари с грация, с каквато бедният майстор никога не бе виждал да се държи оръжие. Мъжът почти го закриваше с тялото си и посрещаше неспирния поток от нови и нови зверове, всичките озъбени и ревящи.

От гората изскачаха още и още. Хвърляха се върху спасителя на Фридрих с умопомрачителна бързина и ужасяваща решителност, жадни за плътта му. С периферното си зрение Фридрих мярна още един боец встрани, дори му се стори, че има и трети, но в настъпилия хаос не можеше да каже със сигурност колцина му се бяха притекли на помощ. Пронизителното ръмжене, звънкият вой и боботещият рев бяха оглушителни. Един от тежките зверове се метна странично върху златаря, но той успя да го прониже с ножа си. Едва после видя, че съществото вече е обезглавено.

Щом вторият непознат се включи в боя, първият стисна Фридрих за ризата, изправи го на крака и го метна в езерото. Всичко стана толкова светкавично, че скулпторът нямаше време да реагира, добре поне, че в последния момент, преди да потъне под повърхността, успя да вдиша. Миг по-късно беше под водата и не можеше да определи кое е горе и кое — долу.

С неистово усилие успя да изплува на повърхността и да се метне към брега. Най-сетне краката му усетиха калното дъно и той успя да задържи главата си над повърхността на водата. За негова изненада никой от зверовете не го бе погнал в езерото. Няколко бяха хукнали към брега, но не смееха да припарят навътре. Явно не искаха да се мокрят, независимо от яростното им желание да се докопат до Фридрих. Когато се убедиха, че плячката им се е измъкнала, насочиха усилията си обратно към схватката и малко след като се присъединиха към събратята си, боричкащи се с едрия мъж, паднаха посечени.

Зверовете нападаха тримата от всички страни в жестока битка на живот и смърт. С каквато бързина нападаха, с такава биваха посичани — обезглавявани, пронизвани или разпорвани с мощни удари на мечовете.

Тъмната фигура внезапно скочи във въздуха, отсече главата на един звяр, полетял в атака. Нощта най-после утихна, чуваше се само тежкото дишане на тримата мъже на пътеката. Те изгазиха от купчината бездиханни тела и се свлякоха на брега, отпуснали глави, докато си поемат дъх.

— Добре ли сте? — попита онзи, дето се яви пръв и спаси живота на Фридрих. Яростните нотки на битката не бяха стихнали напълно в гласа му. Окървавеният меч, който продължаваше да стиска в ръката си, проблясваше на лунната светлина.

— Да, благодарение на вас. Защо ме хвърлихте във водата?

Мъжът прокара пръсти през гъстата си коса.

— Понеже преследвачите на сърца не обичат водата и никога няма да нагазят в езеро — отвърна онзи, като все още дишаше тежко, вероятно не само от умората, но и от нестихналия гняв. — Това беше най-сигурното място.

Фридрих преглътна, погледът му обходи купчината мъртви зверове.

— Не знам как да ви благодаря. Вие ми спасихте живота.

— Е, по една или друга причина не обичам преследвачите на сърца. Достатъчно пъти са ми изкарвали акъла.

Фридрих не посмя да го попита къде другаде се е сблъсквал с такива ужасни същества.

— Бяхме горе на пътеката, когато видяхме как ви нападат — чу се женски глас. Фридрих погледна към фигурата в средата. Единственото, което различи, бе дългата и коса. — Притеснявахме се, че няма да стигнем до вас навреме, че преследвачите на сърца ще ни изпреварят.

— Какви са тези преследвачи на сърца?

Тримата го изгледаха.

— По-същественият въпрос е защо изобщо са тука — отвърна мъжът, вече нормализирал дишането си. Гласът му вече беше премерен и тих, но властен. Имате ли някаква представа защо ви нападнаха?

— Не, господине, досега не бях виждал такива същества.

— И аз не бях виждал от доста време. — Гласът на непознатия този път прозвуча притеснено. Фридрих очакваше да чуе още нещо за преследвачите на сърца, но вместо това онзи попита: — Как се казвате?

— Аз съм Фридрих Златаря, ще ви бъда благодарен до гроб. И на трима ви.

Вгледа се в лицата им, но бе твърде тъмно, за да може да ги види добре.

Онзи, който бе говорил досега, прегърна жената през кръста и тихо я попита дали е добре. Тя отвърна с кимване и зарови глава в рамото на мъжа. В жеста и Фридрих разпозна загриженост и неподправена близост. Другият мъж също отвърна с кимване на въпросителния поглед на приятелите си.

Тримата изобщо не приличаха на Д’Харански войници. Но по тези земи човек никога не може да е сигурен кого ще срещне. Фридрих реши да рискува.

— Мога ли да попитам за вашето име, господине?

— Ричард.

Фридрих предпазливо пристъпи напред, но незнайно защо, погледът на третия непознат го накара да спре, преди да се е приближил до Ричард и жената.

Ричард изплакна меча си във водата и се изправи. След като го избърса и от двете страни в панталона си, го пъхна в ножницата на хълбока си. Въпреки мрака Фридрих успя да различи красивия и релеф. Беше изработена от злато и сребро и закачена на ремък през дясното рамо на човека. Фридрих беше почти сигурен, че е виждал преди този ремък и ножница. Работеше със злато, откакто се помни, и се бе научил да разпознава от пръв поглед добре изработеното оръжие — независимо какво е. Изискваше се голямо майсторство, за да се обработи стомана по такъв начин. В ръцете на Ричард оръжието сякаш бе в стихията си. Фридрих много добре помнеше меча, който мъжът носеше тогава. Дали бе възможно да става въпрос за същото удивително оръжие.

Ричард разрови с крак останките от преследвачите на сърца, сякаш търсеше нещо. Наведе се да вдигне една отсечена глава. В стиснатите зъби Фридрих забеляза някакъв предмет. Ричард го дръпна, но зъбите го държаха здраво. Когато най-сетне успя да го освободи, Фридрих остана съкрушен. Едва тогава разбра, че звярът е стискал между зъбите си книгата. Явно я е докопал през разкъсаната раница.

— Кажете, моля ви — протегна ръка Фридрих, — има ли и нещо?

Ричард захвърли встрани тежката глава, която тупна глухо и се изтърколи между дърветата. Поднесе книгата към оскъдната светлина, за да я огледа. Ръката му се отпусна, погледът му се вдигна към Фридрих, който все още бе до кръста във водата.

— Май ще е най-добре да ми кажеш кой си и защо си тук — каза Ричард. Доловила мрачния тон в гласа му, жената вдигна глава.

Фридрих се прокашля и преглътна притеснено.

— Както ви казах, викат ми Фридрих Златаря. — Реши да рискува. — Търся роднина на един доста възрастен мъж — Натан.

Ричард го изгледа невярващо.

— Натан. Едър? Висок, с дълга до раменете бяла коса? Мисли се за голяма работа? — Звучеше не само изненадан, но и дълбоко подозрителен. — Натан, който винаги ще си остане един палавник?

Последното изречение извика на устните на Фридрих усмивка и той въздъхна с облекчение. Връзката не го бе подвела. Поклони се, доколкото можа във водата.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Господарят Рал изчака Фридрих да се изправи и протегна ръка към него.

— Излез от водата, майсторе — рече благо.

Фридрих остана малко объркан от протегнатата към него ръка на Господаря Рал, но, от друга страна, не смееше да я откаже, за да не бъде разбран погрешно. Затова я пое и излезе от водата.

Коленичи и сведе глава.

— Господарю Рал, животът ми ти принадлежи.

— Благодаря ти, майсторе. Думите ти ме трогват и ги ценя дълбоко, но животът ти си е твой и не може да принадлежи никому другиму. Включително и на мен.

Фридрих го изгледа изумен. Никога не бе чувал някой да изрича толкова забележителни и невъобразими думи. Най-малкото Господарят Рал.

— Моля ви, господарю, наричайте ме Фридрих.

Господарят Рал се засмя с лекота и безизкуственост.

Фридрих също се усмихна, без да го иска.

— Само ако и ти ме наричаш Ричард.

— Съжалявам, Господарю Рал, но, но се опасявам, че не бих могъл да свикна с това обръщение. Прекарал съм целият си живот с мисълта за Господаря Рал и вече съм малко старичък, за да се променям.

Господарят Рал пъхна пръст в широкия си колан.

— Разбирам те, Фридрих, но както знаеш, се намираме в сърцето на Стария свят. Ако изречеш „Господаря Рал“ и някой те чуе, най-вероятно ще навлечеш на всички ни големи неприятности. Така че ще ти бъда изключително благодарен, ако все пак се опиташ да свикнеш да ме наричаш Ричард.

— Ще опитам, Господарю Рал.

Господарят Рал протегна ръка встрани.

— Това е Майката Изповедник, Калан, моята жена.

Фридрих отново падна на колене и сведе глава.

— Майко Изповедник.

Не знаеше как е редно да се обръща към тази жена.

— Виж какво, Фридрих — започна тя с недоволството на Господаря Рал в гласа, но някак по-изтънчено и пълно с женственост и сърдечност, — тази титла също няма да ни е от полза по тези места. — Беше най-прекрасният глас, който бе чувал някога. Мелодията му го замайваше. Веднъж бе мярвал тази жена в Двореца. Гласът пасваше идеално на този му спомен.

Скулпторът кимна.

— Да, госпожо. — Помисли си, че може и да се научи да нарича Господаря Рал „Ричард“, но бе почти категоричен, че никога няма да свикне да се обръща към тази жена по друг начин, освен с „Майко Изповедник“. „Калан“ му се струваше твърде фамилиарно за човек като него.

Господарят Рал посочи покрай Майката Изповедник.

— А това е нашата приятелка Кара. Не се оставяй да ти вземе страха — сто процента ще се опита. Освен че е наша приятелка, тя е преди всичко наш уважаван защитник, който поставя нашите интереси и сигурност над всичко. — Хвърли и бърз поглед. — Макар че напоследък май върши повече бели, отколкото помага.

— Господарю Рал — изръмжа Кара, — нали ти казах, че не съм виновна. Нямаше как.

— Нали ти го докосна.

— Ами че откъде да знам!

— Казах ти да го оставиш, ама ти — не, пипна го.

— Как така да го оставя, абсурд!

Фридрих нямаше представа за какво говорят. Но дори в сгъстяващия се мрак забеляза усмивката на Майката Изповедник и приятелското потупване по рамото на Кара.

— Всичко е наред, Кара — прошепна и тя успокоително.

— Все ще измислим нещо — добави с въздишка Господарят Рал. — Все още има време. — Изведнъж лицето му стана сериозно и смени темата със същата бързина, с която въртеше меча в ръката си. — Преследвачите на сърца са търсили ето това.

Фридрих го изгледа с учудване.

— Така ли?

— Да. Ти си щял да бъдеш наградата за добре свършена работа.

— Как разбра?

— Преследвачите на сърца никога не биха нападнали книга. Ако не бяха изпратени с друга цел, първо щяха да се борят за сърцето ти.

— Значи, затова им викат преследвачи на сърца — отрони Фридрих.

— Това е една от теориите. Другата е, че с огромните си уши усещат жертвата си по туптенето на сърцето и. Както и да е, досега не съм чувал преследвачи на сърца да нападат книга, при положение, че са надушили човешко сърце.

Фридрих посочи книгата.

— Натан ме изпрати с тази книга, Господарю исках да кажа Ричард. Според него била много важна. Май наистина е така.

Господарят Рал отново огледа купчината мъртви преследвачи на сърца. При повече светлина Фридрих беше сигурен, че би видял намръщеното изражение на Господаря Рал, но не му бе нужна светлина, за да долови сдържания гняв в гласа му.

— Според Натан много неща са важни. Обикновено пророчества.

— Но за книгата беше сигурен.

— Винаги е сигурен. Вярно, помагал ми е, не отричам. — Господарят Рал поклати категорично глава. — Но от самото начало пророчествата ни създават толкова неприятности, че чак не ми се мисли. Преследвачите на сърца вероятно означават, че много сме я загазили. Не ми трябват пророчествата на Натан, та да си усложнявам и без това достатъчно заплетените проблеми. Знам, че според някои хора пророчеството е дарба, но за мен то е проклятие, което е най-добре да се избягва.

— Разбирам — пророни тъжно Фридрих. — Жена ми беше чародейка. Имаше пророческа дарба. И нея съм чувал да нарича пророчеството проклятие. — Усмивката му трепна. — Колко пъти съм я държал в прегръдките си, докато е плакала над нещо, което вижда в бъдещето, но не може да промени.

Господарят Рал го изгледа в неловката тишина.

— Значи е починала, така ли?

Фридрих успя само да кимне, смазан под тежестта на болезнените спомени.

— Съжалявам, Фридрих — прошепна съчувствено Господарят Рал.

— Моите съболезнования — добави Майката Изповедник.

— Обърна се към съпруга си и го подхвана под мишницата. — Знам, че нямаме време за пророчествата на Натан, но не можем да отхвърляме с лека ръка факта, че се появиха преследвачи на сърца.

Господарят Рал въздъхна тежко.

— Знам.

— Какво ще правим?

Фридрих го видя да поклаща глава в тъмното.

— Засега не ни остава друго, освен да се надяваме, че ще се справят. Това е по-спешно. Трябва да открием Ничи, при това възможно най-бързо. Да се надяваме, че ще и хрумне нещо.

Думите му явно се видяха на Майката Изповедник разумни. Дори Кара кимна в знак на съгласие.

— Виж, Фридрих, тъкмо се канехме да изберем място за нощувка — каза Майката Изповедник. — Сега, когато преследвачите на сърца са пуснати, е по-добре да останеш с нас. След ден-два се надяваме да се срещнем с едни приятели, които ще могат да ти помогнат. А край огъня ще ни разкажеш какво става.

— Ще изслушам какво иска от мен Натан — прекъсна я Ричард, — но повече не мога да обещая. Той е магьосник. Нека сам си решава проблемите. Имаме си достатъчно свои. Да изберем място за лагер, трябва да е достатъчно добре защитено. Ще ми се да хвърля един поглед на книгата — дано да е останало нещо за четене. После ще ми кажеш какво и е толкова важното според Натан. Само ми спести пророчествата, ако обичаш.

— Няма пророчества, Господарю Рал, точно там е проблемът.

Господарят Рал махна с ръка към труповете.

— Непосредственият ни проблем е това. Ще е най-добре да си намерим подходящо местенце тук, сред блатата, заобиколено от вода. Поне ако искаме да доживеем до сутринта.

Щом тези са тук, със сигурност ще има още.

Фридрих се огледа нервно.

— Откъде идват?

— От отвъдния свят — рече Господарят Рал.

Фридрих зяпна.

— Отвъдния свят ли! Но как е възможно?

— Има само един начин — тихо отвърна Господарят Рал, съкрушен от онова, което знае. — Преследвачите на сърца са в известен смисъл пазачите на отвъдния свят, слуги на Пазителя. Възможно е да проникнат в света на живите само в един случай — ако воалът между света на живите и света на мъртвите е разкъсан.