Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (40)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

ЗАМАЯН ОТ МЪКА, Фридрих се облегна на лопатата и се смъкна на колене. Отпуснат назад на пети, остави инструмента да изтропа на заледената земя. Студеният вятър рошеше косата му, дългите треви около прясно обърнатото парче земя бяха побеснели.

Светът му се бе превърнал в пепел.

Мъката замъгляваше всичко наоколо, съзнанието му не можеше да се концентрира върху каквото и да било.

От устните му се изтръгна стон. Притесняваше се, че не е постъпил правилно. Тук беше студено. Притесняваше се, че на Алтея може да и е студено. Фридрих не искаше да и е студено.

Но нали имаше и слънчице. Алтея обичаше слънчевата светлина. Все повтаряше, че обожава, когато слънцето топли лицето и. Въпреки душната жега в блатото слънцето рядко пробиваше под гъстата растителност. Почти не достигаше до нейния затвор.

Но за Фридрих косата и бе по-прекрасна и от най-искрящата слънчева светлина. Алтея винаги го сгълчаваше да не изпада в сантименталности, но ако Фридрих пропуснеше да го спомене в продължение на няколко дни, го запитваше с най-невинно изражение дали косата и е вчесана и дали изглежда достатъчно добре за посетителите, дошли да им направи предсказание. Успяваше да си докара най-невинната физиономия на света. И тогава Фридрих я уверяваше, че косата и е по-красива от слънчева светлина. А Алтея се изчервяваше като девойка и отронваше едно: „О, Фридрих.“ За него слънцето никога повече нямаше да изгрее. Обмисли нещата и реши, че за нея ще е най-добре да бъде погребана тук, на ливадата, извън блатото. След като не успя да я изведе от това ужасно място приживе, може поне да го стори сега. Слънчевата ливада беше далеч по-добро място за вечна почивка от предишния и затвор.

Какво не би дал да можеше да я изведе преди, да и покаже отново чудните места по света, да я види да се смее безгрижна на слънцето. Бе невъзможно. За всеки друг, включително за Фридрих, единствено пътеката пред къщата беше безопасна. Нямаше друг начин да се премине покрай страховитите създания, родени от силата и. Алтея не можеше да мине през тях.

Фридрих знаеше, че ужасните последствия за всеки, дръзнал да се отклони от пътеката, не бяха празни заплахи. През годините се бе случвало на няколко пъти невнимателен или самонадеян пътник да свърне встрани или да се опита да мине отзад, откъдето дори Фридрих не минаваше. За Алтея бе мъчително да знае, че силата и е унищожила невинни хора. Как е успяла Дженсън да премине по задната пътека през блатото, това дори Алтея нямаше представа.

В последния и път Фридрих отнесе Алтея именно през задната пътека — като символ на възвърнатата и свобода.

Чудовищата ги нямаше. Жена му вече беше при добрите духове.

А той остана сам.

Клюмна напред и зарида над пресния и гроб. Светът изведнъж остана пусто, самотно и мъртво място. Пръстите му се заровиха в студената земя, погълнала любимата му. Изпита смазваща вина, че не е бил при нея, за да я защити. Беше сигурен, че ако си бе у дома, Алтея щеше да е още жива. Само това искаше — Алтея да е жива. Алтея да се върне. Алтея да е при него.

Винаги с радост се прибираше у дома, бързаше да и разкаже какво е видял, до най-незначителните подробности — птиче, спуснало се над полето, дърво, чиито листа проблясват на слънцето, път, виещ се като огромна панделка през хълмовете, — всичко, което би докарало поне частица от света в нейния затвор.

В началото Фридрих не говореше за външния свят. Мислеше си, че като и разказва за нещата извън блатото, за онова, което тя никога повече нямаше да може да види, Алтея ще се чувства още по-изолирана от света, болката и ще е още по-непоносима. Тя му се усмихна с онази своя специална усмивка и каза, че иска от него да и разказва с най-големи подробности за всичко видяно, тъй като по този начин ще може да се опълчи срещу волята на Мрачния Рал да я затвори в блатото. Фридрих беше нейните очи и чрез него тя можеше да избяга от затвора си. Благодарение на неговите описания въображението и отлиташе надалеч. Така той и помагаше да отхвърли волята на злия си мъчител никога повече да не види света.

Той се научи да се радва, че излиза от блатото, въпреки че Алтея оставаше. Никога не бе сигурен кой на кого помага. Алтея си беше такава — винаги го караше да мисли, че той прави нещо за нея, докато всъщност тя му помагаше да изживее живота си по най-добрия възможен начин.

Не знаеше как ще живее занапред. Всичко свърши. Без Алтея за него няма живот. Нейното присъствие му вдъхваше сила, помагаше му да се чувства пълноценен и завършен. Без нея животът му няма смисъл.

Фридрих не знаеше със сигурност как е починала. Това, което намери в къщата, само го обърка. Алтея не бе докосната с пръст, но цялата къща бе преобърната надолу с главата. Бяха откраднати най-странни неща. Всичките им спестявания, храна, провизии и безполезни стари дрехи. В същото време бяха оставени недокоснати други ценни вещи — позлатени фигурки, златен лист и инструменти. Колкото и да се опитваше да си обясни нещата, Фридрих не намираше смисъл и последователност в действията на човека, вилнял из къщата им.

Това, което разбра, беше, че Алтея се е отровила. Освен нейната имаше още една чаша. Значи се е опитала да отрови и някой друг. Може би някой, дошъл за предсказание, някой непоканен.

Фридрих си даде сметка, че Алтея е очаквала това посещение, но не го е споделила със съпруга си. Беше го насърчила да отиде в Двореца, за да продаде готовите си фигурки. Стори му се по-настоятелна от обикновено. Дори си помисли, че след като жена му не е поканила никой за предсказание, най-вероятно иска да остане известно време сама. Това не беше особено необичайно. Или може би е искала да го изпрати на пътешествие, за да се върне с нови гледки и впечатления, които да сподели с нея. На изпроводяк бе задържала главата му в шепите си и го бе целунала страстно, сякаш за да запомни задълго присъствието му.

Сега той знаеше защо. Тази дълга целувка е била нейното сбогуване. Искала е той да е далеч, да е на сигурно място.

Фридрих посегна към джоба си и извади бележката, която Алтея му бе оставила. Понякога му пишеше бележки — неща, за които си е мислела в негово отсъствие, които е искала да сподели с него. Провери в позлатената чаша, която лично бе изработил за нея. Алтея я държеше на земята под стола си, зад възглавницата, на която седеше. С изненада откри вътре писмо за него.

Внимателно разгърна листа и зачете отново, въпреки че го бе чел толкова пъти, че вече знаеше всяка дума наизуст.

Фридрих, моя любов,

Знам, че в момента няма да си в състояние да ме разбереш, но искам да знаеш, че не съм изоставила дълга си към светостта на живота. Напротив, именно така аз го изпълних. Осъзнавам, че няма да ти е лесно, но трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че наистина бях длъжна да постъпя така.

Сега почивам в мир. Живях дълго, далеч по-дълго, отколкото имат щастието да живеят повечето хора. Но най-прекрасната част от живота ми бе тази, прекарана с теб. Обичам те от първия миг, в който влезе в живота ми и пробуди сърцето ми за любов. Не позволявай на скръбта да разбие сърцето ти; ще бъдем заедно в другия свят и завинаги.

Но на този свят ти, както и аз, си един от четиримата защитници — четирите камъка в ъглите на моята Милост. Запомни това. Когато ме попита, ти отговорих, че двете с Латея сме два от камъните в последното ми предсказание. Ще ми се да ти бях казала, че ти също си един от тях, но не се осмелих. Сляпа съм за повечето от нещата, които се случват в момента, но за онова, което знам, съм длъжна да сторя каквото мога. В противен случай шансът за другите да живеят и да се обичат ще изчезне безвъзвратно.

Помни, че винаги ще останеш в сърцето ми дори когато премина през воала и се събера с добрите духове.

Светът на живите се нуждае от теб, Фридрих. Тепърва ти предстои да изиграеш своята роля. Умолявам те, когато бъдеш призован, да изпълниш своята задача.

Твоя във вечността:

Алтея.

Фридрих изтри сълзите си и прочете писмото още веднъж. Докато го четеше, чуваше гласа и в главата си, сякаш тя седеше до него и сама му го четеше. Не искаше да прекъсва това усещане, но най-накрая сгъна листа и го пъхна в джоба си.

Вдигна глава. Пред него стоеше висок мъж.

— Познавах Алтея — мощният му глас бе тържествен и искрен. — Ужасно съжалявам за загубата ви. Дойдох да изкажа съболезнованията си.

Фридрих бавно се изправи на крака, загледан в тъмносините очи на мъжа.

— Откъде знаете? Как разбрахте за случилото се? — В гласа му отекна гняв. — Каква роля играете във всичко това?

— Ролята на тъжен свидетел на онова, което не мога да променя. — Мъжът, доста по-възрастен, но удивително жизнен и енергичен, отпусна ръка на рамото на Фридрих в знак на съчувствие. — Познавам Алтея отдавна, от времето, когато дойде да учи в Двореца на пророците.

— Не отговорихте на въпроса ми. Откъде знаете?

— Аз съм Натан. Пророкът.

— Натан. Пророкът. Натан Рал? Магьосник Рал?

Онзи кимна и ръката му се плъзна от рамото на Фридрих и потъна в тъмнокафявото наметало. Фридрих склони почтително глава, но тялото му не понечи да стори нещо повече, да падне на коляно, въпреки присъствието на могъщ магьосник от рода Рал.

Мъжът беше с кафяви вълнени панталони и високи ботуши, а не с магьосническа роба. Не отговаряше на представата на Фридрих за магьосник и изобщо не изглеждаше като човек, за когото Алтея му бе казала, че е на близо хиляда години. Беше гладко избръснат, с широка и здрава челюст. Правата му бяла коса докосваше широките му рамене. Възрастта не го бе прегърбила, напротив, стоеше изправен като воин в бой, нищо, че нямаше меч. От цялата му фигура се излъчваше власт.

Но очите му, пронизителни и дълбоки под орловото чело, бяха каквито Фридрих винаги си ги бе представял. Очи на Рал.

Скулпторът изпита прилив на ревност. Мъжът пред него е познавал Алтея много преди той да срещне бъдещата си съпруга, познавал я е, когато Алтея е била млада и неописуемо красива, чародейка в разцвета на силите и възможностите си, жена, обградена с вниманието на много велики мъже. Жена, която знае какво иска и която се бори за идеалите си с несравнима страст. Фридрих не бе толкова наивен да смята, че е първият мъж в живота и.

— Разговаряли сме за кратко няколко пъти — рече Натан, сякаш в отговор на незададения въпрос. Фридрих се запита дали човек като Натан, освен всичко друго, може да чете мисли. — Имаше изключителна пророческа дарба — поне за чародейка. В сравнение с пророческата дарба на един магьосник обаче тя бе като момиченце, което се опитва да играе игрите на големите. — Магьосникът смекчи думите си с нежна усмивка. — С това не искам да омаловажавам сърцето или интелекта и, само отбелязвам фактите.

Фридрих извърна глава и се взря в гроба.

— Знаехте ли какво става? — Не получи отговор и вдигна очи към взрения в него магьосник. — И ако сте знаел, не можехте ли да я спрете?

Натан се замисли над въпроса му.

— Да сте забелязал някога Алтея да може да промени онова, което и показват камъните?

— Мисля, че не — призна Фридрих.

Случвало се бе да държи в прегръдките си ридаещата Алтея, сломена от мъка пред невъзможността да промени онова, което вижда. На честите му въпроси, дали не би могла да направи нещо, винаги бе отговаряла, че тези неща не са толкова прости, колкото изглеждат на хора, родени без дарбата. Макар Фридрих да не разбираше в дълбочина всички аспекти на дарбата и, знаеше, че понякога товарът на пророческите и способности я смазваше.

— Имате ли представа защо го е направила? — попита Фридрих с надеждата да получи някакво обяснение, което да направи болката му по-поносима. — Или кой е човекът, принудил я да предприеме тази стъпка?

— Тя е направила своя избор как да умре — отвърна простичко Натан. — Трябва да разберете, че е упражнила правото си на свободен избор и е имала сериозни причини за него.

Трябва да разберете, че е постъпила така не само заради се бе си, но и заради вас, както и заради другите.

— Заради другите ли? Какво имате предвид?

— Вие двамата знаете прекрасно какво може да донесе любовта в човешкия живот. Тя е избрала да направи, каквото може, за да имат другите шанса да разберат какво е да живееш и да обичаш.

— Не ви разбирам.

Натан заби поглед в далечината и бавно поклати глава.

— Имам само откъслечна представа какво се случва в момента, Фридрих. Чувствам се сляп. Никога досега не съм изпитвал подобно усещане.

— Да не искате да кажете, че има нещо общо с Дженсън?

Натан свъси чело, пронизителният му поглед се спря върху Фридрих.

— Дженсън ли?

— Една от дупките в света. Алтея ми каза, че Дженсън е дъщеря на Мрачния Рал.

Магьосникът разтвори наметалото си и вдигна ръка на хълбока си.

— Значи така се казва, Дженсън. — Усмихна се. — Никога не бях чувал този израз — „дупки в света“ . Но ми се струва доста подходящ за ограничената дарба на една чародейка. — Поклати глава. — Въпреки таланта си Алтея никога нямаше да започне да разбира хората като Дженсън. Неспособността на родените с дарбата да различават тяхното съществуване, а от там и възприемането им като дупки в света е най-незначителното от всичко. Наименованието „дупка“ дори не е достатъчно точно. По-скоро бих използвал „празнина“ .

— Не знам доколко сте прав, че ни е била наясно. Алтея отдавна се занимава с тези като Дженсън. Може би знае повече, отколкото предполагате. Тя обясни както на Дженсън, така и на мен, че макар и да не знае повече, е наясно с най-важното — че родените с дарбата са слепи за хората като Дженсън.

Натан се засмя и погледна с уважение пресния гроб пред себе си.

— О, Алтея знаеше доста повече. Цялата тази работа с дупките в света и е служила само за параван.

Фридрих не посмя да спори с магьосника, понеже знаеше, че всяка чародейка си има своите тайни и никога не разкрива докрай, каквото знае. Алтея не беше изключение. Дори на Фридрих не казваше всичко. Той знаеше, че не е поради липса на уважение към него или поради липса на любов, а просто, защото чародейките са си такива. Не можеше да се обижда от това.

— Значи има още нещо, свързано с хората като Дженсън?

— О, да. При това доста по-важни неща. Но въпреки че разбирам доста от нещата, останали неясно за Алтея, дори аз не мога да твърдя, че съм наясно с всичко, свързано със събитията, които започват да се разгръщат пред очите ни. Тук пророчествата се замъгляват. Но все пак знам достатъчно, за да преценя, че случващото се сега може да промени самата природа на съществуването.

— Вие сте Рал. Как е възможно да не знаете подробности?

— Още като малко момче Сестрите на светлината ме отведоха в Двореца на пророците и ме заключиха в подземията му. Аз съм Рал, но в много отношения знам недостатъчно малко за родината си Д’Хара. Повечето информация съм трупал от пророческите книги. А за хората като Дженсън в тях не пише нищо. Едва напоследък започнах да разбирам защо и да виждам жестоките последици от тази липса. — Той сключи ръце на гърба си. — Значи това момиче, Дженсън, е дошла да се види с Алтея? Как е разбрала за нея?

— Да, Дженсън бе причината за… — Погледът на Фридрих се откъсна от очите на магьосника, нямаше представа доколко е свързан Натан Рал със своя родственик Мрачния Рал.

Накрая все пак реши да бъде откровен, дори с риск да възбуди гнева на събеседника си. — Когато Дженсън беше малка, Алтея се опита да я скрие от Мрачния Рал. Той обаче разбра и я наказа, като я осакати и я затвори в това блато. Лиши я от силата и, като и остави единствено пророческата дарба.

— Това го знам, макар досега да не бях наясно с причините. Но знаех, че ще се случи.

Фридрих пристъпи напред.

— Но тогава защо не и помогнахте?

Този път Натан отклони очи.

— Напротив, помогнах и. Когато тя дойде да ме посети, бях затворен в Двореца на пророците.

— Защо бяхте затворен?

— Заради неоснователните страхове на хората. Аз съм рядкост, Пророк. Хората се страхуват от мен, понеже ме смятат за странен, за луд, за спасител, за унищожител. И то само защото виждам неща, невидими за другите. Понякога не мога да се въздържа и се опитвам да променя онова, което виждам.

— Но след като е пророчество, как може да бъде променено? Ако го промените, значи е било неистинско? Значи не е било пророчество.

Натан заби поглед в студеното небе, вятърът полюшваше дългите му коси.

— Не бих могъл да го обясня подобаващо на човек, роден без дарбата, но все пак ще опитам поне отчасти. Съществуват пророчески книги отпреди хиляди години. В тях се описват събития, които все още не са се случили. За да може да съществува свободната воля, се налага някои въпроси да бъдат оставени отворени. Това отчасти се постига чрез разклонените пророчества.

— Разклонени пророчества ли? Искате да кажете, че някои пророчества могат да избират между два пътя?

Натан кимна.

— Най-малко два, обикновено между доста повече. Става въпрос за ключови събития. Книгите често съдържат пророчества с различни изходи в зависимост от свободната воля.

Когато някое от разклоненията се осъществи, то пророческата линия, в която то се съдържа, става истинна, а останалите стават неистинни. До този момент всички те са били възможни. При друг избор истинната линия би била друга. Съответният клон на пророчеството изсъхва и умира, въпреки че книгата с тази пророческа линия остава. Така пророчеството бива оплетено от наслоявани с хилядолетия мъртви разклонения, представляващи всички неосъществени избори, нещата, които никога не са се случили.

Гневът на Фридрих избухна с нова сила.

— Значи си знаел какво ще стане с Алтея? Можел си да я предупредиш?

— Когато Алтея дойде при мен, и казах за едно разклонение. Нямах представа кога ще стигне до него, но знаех, че в края и на двата пътя я чака смъртта. Благодарение на информацията, която и дадох, тя имаше възможност да разбере кога ще настъпи моментът. Надявах се някак си да намери начин да заобиколи видяното от мен. Понякога има и забулени разклонения, невидими дори за Пророка. Надявах се, че в нейния случай е именно така и че тя ще открие забуленото разклонение — ако има такова.

Фридрих избухна.

— Можеше да направиш нещо! Можеше да предотвратиш случилото се!

Натан вдигна ръка към гроба.

— Това е резултатът от усилията ми. Не се получи.

— Но може би, ако…

В свирепия поглед на Натан блесна предупреждение.

— Казвам ти го за твое собствено спокойствие, това е. В края на другото разклонение я очакваше толкова жестока насилствена смърт, толкова кървава и болезнена, че ако тогава бе открил тялото и, щеше да предпочетеш да сложиш край и на своя живот, вместо да живееш със спомена за видяното. Бъди благодарен, че това не се случи. А то не се случи не защото Алтея се е страхувала повече от онази смърт, а защото те е обичала и не е искала да преживееш подобно нещо. — Натан пак посочи гроба. — Това е нейният избор.

— Значи за това разклонение си и говорил.

Блясъкът в очите на магьосника изчезна.

— Не съвсем. Разклонението, по което тя пое, бе смъртта. Тя сама избра как ще умре.

— Да не искаш да кажеш, че е могла да избере друго разклонение, което не би завършило със смърт?

Натан кимна.

— Би отложило смъртта и. Но ако бе избрала него, целият свят щеше да попадне в лапите на Пазителя. В края на това разклонение светът свършва. Със своя избор тя дава още един шанс на човечеството.

— Шанс ли, шанс за какво?

Натан въздъхна. Фридрих остана с впечатлението, че мисли за неща по-мрачни и ужасяващи от всичко, което Алтея е могла да види.

— Алтея спечели на всички ни време, за да могат други да направят своя избор, когато настъпи моментът да действат според свободната си воля. Този възел на разклонения в пророчеството е по-заплетен от всеки друг. Но повечето от краищата водят в нищото.

— Как така в нищото? Не разбирам. Какво означава това?

— Става въпрос за самото съществуване. Повечето от тези пророчества завършват в празното пространство, в света на мъртвите — за всичко.

— Но все пак виждаш някакъв изход, нали?

— Плетеницата е загадка за мен. Тук се чувствам безпомощен. Вече знам какво е да си без дарбата, да си сляп. Сега и аз съм такъв. Не мога да видя дори от кой зависят важните избори.

— Сигурно от Дженсън. Може би, ако я намериш, но Алтея каза, че родените с дарбата са слепи за роденото без дарба потомство на Мрачния Рал.

— На всеки от рода Рал. Дарбата не може да ни помогне да открием роден без нея потомък. Никой не знае къде са се разпръснали тези деца. Освен, ако не събереш всички хора по целия свят и не ги накараш да маршируват пред родените с дарбата, практически няма друг начин да ги разпознаеш с дарбата си. Физическата близост е единственото средство, позволяващо на дарбата да разбере кои са — понеже очите ти влизат в противоречие с дарбата. Точно така стана, когато случайно видях Дженсън.

— Значи смяташ, че Дженсън има нещо общо с това?

Натан се загърна, усетил жилото на ледения вятър.

— За пророчествата хора като Дженсън изобщо не съществуват. Няма как да знам дали има още такива и ако има, колко са. Нямам представа каква точно е ролята им във всичко това. Знам само, че е много важна. Имам откъслечни сведения за събитията, знам част от хората, които се намират на важни разклонения. Както вече споменах обаче, голяма част от разклоненията са забулени.

— Но нали си Пророк, при това истински Пророк, както ме убеждаваше Алтея. Как е възможно да не разбираш някое пророчество, ако то съществува?

Натан го измери с тъмносините си очи.

— Опитай се да вникнеш в това, което ще ти кажа. Малцина са успели да ме разберат по този въпрос. Може би това ще ти помогне да понесеш по-леко скръбта си, понеже става въпрос за момента, в който Алтея откри себе си.

Фридрих кимна.

— Слушам те.

— Между пророчеството и свободната воля съществува напрежение. Единоборство. И въпреки това те са свързани помежду си. Пророчеството е магия, а всяка магия търси равновесие. Онова, което може да осигури равновесие на пророчеството, е свободната воля.

— Звучи абсурдно. Нали се отричат взаимно.

— Не е съвсем така, те са взаимно зависими, на в същото време и антиподни. Също както адитивната и субстрактивната магия са противоположни сили, но и двете съществуват. Всяка от тях уравновесява другата. Сътворение и унищожение, живот и смърт. За да действа, магията се нуждае от своя уравновесител. За пророчеството той е свободната воля.

— Ти си Пророк, а ми казваш, че съществува свободна воля, която обезсмисля пророчествата?

— Нима смъртта обезсмисля живота? Напротив, очертава го и по този начин изтъква значимостта му.

Точно в този момент на Фридрих му бе трудно да разбере всичко това. Освен това думите на Пророка не променяха нищо. Смъртта бе дошла и бе отнела безценния живот на Алтея. Нейният живот бе единственото богатство, с което Фридрих разполагаше. Мъката му го заля с нова сила. За него всичко бе свършило. Напред го очакваше единствено мрак.

— Тук ме доведе друго — продължи тихо магьосник Рал. — Трябва да те призова да ни окажеш своята помощ в борбата.

Твърде изтощен, за да стои на крака, смазан от мъка, Фридрих се свлече на земята край гроба на Алтея.

— Сбъркал си човека.

— Знаеш ли къде е Господарят Рал?

Фридрих вдигна глава, примигна срещу яркото слънце.

— Господарят Рал ли?

— Да, Господарят Рал. Нали си Д’Харанец, би трябвало да знаеш.

— Предполагам, че усещам връзката ~ Фридрих посочи на юг. — Някъде нататък. Но е слаба. Сигурно е много далече оттук. По-далеч, отколкото е бил друг Господар Рал през живота ми.

— Точно така. Той е в Стария свят. Трябва да отидеш при него.

Фридрих изпухтя.

— Не разполагам със средства за пътуване. — Най-простата причина.

Натан хвърли в скута му кожена кесия.

— Знам. Аз съм Пророк, ако си забравил. Тук има повече от онова, което ти бе откраднато.

Фридрих премери кесията на ръка. Наистина бе тежка.

— Откъде е всичко това?

— От Двореца. Това е официална мисия и Д’Хара ще плати необходимите средства.

Фридрих поклати глава.

— Благодаря ти, че дойде да изкажеш съболезнованията си. Но аз не съм подходящ за никакви мисии. Изпратете друг.

— Именно ти трябва да отидеш. Алтея го е знаела. Сигурно ти е оставила писмо, в което ти казва, че си ни нужен в борбата. И те е помолила да съдействаш, да се отзовеш, когато те повикаме. Господарят Рал се нуждае от теб. И аз те призовавам.

— Знаеш за писмото? — Фридрих се изправи.

— Това е една от ценните подробности, които изобщо знам в цялата тази работа. Пророчествата ми казаха, че именно ти трябва да изпълниш тази мисия. То трябва да стане по твоята свободна воля. Призовавам те да изпълниш заръката.

Фридрих поклати глава, този път по-категорично.

— Не съм подходящият човек. Ти не разбираш. Опасявам се, че вече изобщо не ме интересува какво става.

Натан извади нещо изпод наметалото си. Протегна ръка. Фридрих видя в дланта му малка книга.

— Вземи я — нареди му магьосникът, гласът му изведнъж бе станал властен.

Фридрих го послуша, пръстите му обходиха древната кожена корица, плъзнаха се по позлатените букви на заглавието. Думите бяха четири, но на непознат за майстора език.

— Тази книга е от времето на Голямата война отпреди хиляди години. Наскоро я открих сред безчет томове в Двореца на пророците. Веднага щом я намерих, хукнах насам. Нямах време да я преведа, така че дори не знам какво съдържа.

— Написана е на чужд език.

Натан кимна.

— Високо Д’Харански. Език, който Ричард научи с моя помощ. Въпрос на живот и смърт е да получи тази книга.

— Ричард ли?

— Господарят Рал.

От начина, по който бяха произнесени тези две думи, Фридрих потръпна.

— Щом не си я чел, откъде знаеш, че е книгата, която ти трябва?

— Разбрах го по заглавието.

Фридрих прокара пръсти по тайнствените думи на корицата. Позлатата бе все още в добро състояние въпреки хилядолетията.

— Мога ли да попитам как се казва книгата?

— „Колоните на Сътворението“.