Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (55)

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ЧЕТИРИМАТА ПОЕХА ПО ПЪТЕКАТА, към разлятата долу гора. Фридрих не можеше да престане да мисли за това, дето воалът между света на мъртвите и света на живите бил разкъсан. Голяма част от живота на Алтея бе преминал около Милостта, която използваше в пророчествата си, така че той определено знаеше за воала между световете. Алтея често му бе говорила за този воал. Малко преди смъртта си бе споделила с него някои от възгледите си за взаимодействието между двата свята.

— Господарю Рал! — сепна се Фридрих. — Мисля, че това, че воалът между света на живите и света на мъртвите е разкъсан, може би е свързано с настояването на Натан, че е от изключително значение да те намеря и да ти предам тази книга. Той не ме изпраща, за да моли за помощ, напротив, иска да помогне на теб.

Господарят Рал се изсмя.

— Да, бе. Той винаги извърта нещата така — винаги уж иска да помогне.

— Мисля, че става въпрос за сестра ви.

Всички замръзнаха по местата си.

Господарят Рал и Майката Изповедник се завъртяха кръгом и се приближиха до Фридрих. Въпреки тъмнината той успя да види ококорените им очи.

— Имам сестра? — прошепна Господарят Рал.

— Да, Господарю Рал — отвърна той, изненадан, че Ричард не знае. — Всъщност по-точно би било да се каже сестра по бащина линия. Тя също е потомка на Мрачния Рал.

Господарят Рал го сграбчи за ръката.

— Имам сестра! Какво знаеш за нея?

— Ами, не е много. Но се запознахме.

— Запознал си се с нея! Това е чудесно, Фридрих! На колко е години?

— Не е много по-млада от теб, Господарю Рал — на около двайсет, поне така изглежда.

— Умна ли е?

— Даже прекалено, което, опасявам се, не винаги и е от полза.

Господарят Рал се засмя доволно.

— Не мога да повярвам! Не е ли чудесно, Калан? Имам сестра.

— Хич не ми се вижда чудесно — изръмжа Кара, преди Майката Изповедник да е успяла да отговори. — Изобщо даже!

— Защо говориш така, Кара? — попита Майката Изповедник.

Кара се надвеси към тях.

— Нужно ли е да напомням и на двама ви какво ни дойде до главата, когато се появи онзи брат на Господаря Рал — Дрефан?

— Не — възкликна Ричард, очевидно смутен от внезапно натрапения спомен.

Всички замлъкнаха.

— Какво се е случило? — престраши се да попита Фридрих.

В следващия миг усети здравата хватка на Кара, която го сграбчи за яката и го придърпа към себе си.

— Това копеле на Мрачния Рал за малко да убие Майката Изповедник! И Господаря Рал! Едва не уби и мен! Изтрепа маса народ. За малко да ни помете всичките. Надявам се Пазителят да е прибрал Дрефан Рал някъде на тъмно за вечността. Само ако знаеше какво стори на Майката Изповедник.

— Достатъчно, Кара — тихо я спря Майката Изповедник и сложи ръка на рамото и за да и напомни да пусне Фридрих.

Кара се подчини, но с голяма неохота, тъй като още не бе успяла да потисне гнева си. Фридрих вече знаеше защо тази жена е избрана за лична охрана на Господаря Рал и Майката Изповедник. Макар да не виждаше очите и, той ги усещаше върху себе си, сякаш от тъмното го следеше хищна птица. Това бе жена, чиято вътрешна преценка моментално претегляше характера и намеренията на човека насреща и решаваше съдбата му за секунди. Тази жена имаше не само властта, но и способностите да действа така, както смята за нужно.

Фридрих го знаеше, защото неведнъж бе срещал такива като нея в Двореца. Когато ръката и се стрелна изпод наметалото към гърлото му, той забеляза люлеещия се на китката и Агиел. Тази жена беше Морещица.

— Съжалявам за брат ти, но не мисля, че Дженсън иска да ти причини нещо лошо — каза Фридрих.

— Дженсън — повтори Ричард, сякаш, за да усети как звучи името на човек, за чието съществуване не е и предполагал.

— Всъщност Дженсън е ужасена от теб, Господарю Рал.

— Ужасена от мен ли? Какво може да е породило подобен страх?

— Мисли, че я преследваш.

Господарят Рал го изгледа невярващо.

— Да я преследвам? Как бих могъл да я преследвам? Та аз съм залостен тук, в Стария свят.

— Мисли, че искаш да я убиеш, че пращаш хората си след нея.

Господарят Рал замлъкна за миг, сякаш всяка нова дума бе още по-невероятна дори от предишната.

— Но аз дори не я познавам. Защо ще искам да я убивам?

— Защото е родена без дарбата.

Господарят Рал отстъпи назад, не можеше да проумее онова, което чуват ушите му.

— Какво значение има това? Толкова хора са родени без дарбата.

Фридрих посочи книгата в ръцете на Господаря Рал.

— Мисля, че Натан ти праща тази книга като обяснение.

— Пророчествата не обясняват живота.

— Не, Господарю Рал. Мисля, че това е свързано не толкова с пророчествата, колкото с добрата воля. Нали разбирате, имам известни познания за пророчествата от съпругата ми. Натан ми обясни, че пророчеството има нужда от свободна воля, ето защо ти реагираш толкова бурно срещу пророчеството — понеже си човек, чиято свободна воля може да балансира пророческата магия. Каза, че пророчеството не било посочило мен като човека, който трябва да ти донесе тази книга, и че ако реша да го сторя, трябва да е по собствената ми свободна воля.

Господарят Рал се вгледа в книгата. Гласът му омекна.

— Понякога Натан може да създава проблеми, но знам, че е приятел, на когото мога да разчитам. Вярно, че помощта му ми е създавала сериозни проблеми, но дори да не се съгласявам винаги с методите, които избира, знам, че подбуди те му са благородни.

— Обичал съм чародейка почти през целия си живот, Господарю Рал. Знам колко сложни са нещата. Нямаше да пропътувам това огромно разстояние, ако не вярвах на Натан.

Господарят Рал го изгледа продължително.

— Натан спомена ли ти какво има в книгата?

— Каза само, че била от времето на Голямата война отпреди няколко хиляди години. Намерил я в Народния дворец при трескаво претърсване на купищата томове там и че веднага, щом я открил, хукнал към мен, за да ме помоли да ти я донеса. Нямало абсолютно никакво време, затова не я е превел. Така че не можа да ми каже какво съдържа.

Господарят Рал погледна книгата със значително по-голям интерес.

— Нямам представа доколко би могла да ни е от полза. Преследвачите на сърца доста са я поразкъсали. Опасявам се, че започвам да разбирам защо.

— Знаеш ли поне какво е заглавието, Ричард? — попита Майката Изповедник.

— На слабата светлина успях само да видя, че е на високо Д’Харански. Не съм се и опитвал да разбера какво пише.

Мярна ми се думата „Сътворение“.

— Да, Господарю Рал, Натан ми каза заглавието. На корицата, тук, с позлатените букви, пише „Колоните на Сътворението“ .

— Чудесно — възкликна Господарят Рал, очевидно не особено доволен от чутото. — Е, поне да си намерим място за нощуване. Не ми се ще преследвачите на сърца да ни спипат в тъмното. Ще напалим нисък огън и ще се опитам да разгледам книгата, за да видя дали ще влезе в работа.

— Значи знаеш за Колоните на Сътворението? — попита Фридрих, докато вървяха по пътеката.

— Да — притеснено подвикна Господарят Рал през рамо. — Чувал съм за тях. Натан е живял в Стария свят, така че предполагам, че и той поназнайва нещичко.

Докато изкачваха плавен хълм, Фридрих се почеса озадачено по брадата.

— Какво общо имат Колоните на Сътворението със Стария свят?

— Те се намират в центъра на един запустял район. — Господарят Рал посочи напред. — Не е много далеч от тук, в тази посока. Преди няколко дни минахме покрай тях, но по встрани, защото бяхме посрещнати от доста нелицеприятни и нелюбезни хора.

— И сега кървавите им кокали се валят в пустошта — доволно изсъска Кара.

— За жалост това ни костваше конете — продължи Господарят Рал. Затова вече вървим пеша. Добре поне че спасихме кожите.

— Запустял район. Но жена ми наричаше Колони на Сътворението…

Нещо отстрани на пътеката привлече вниманието му и той млъкна насред изречението. Дори в мрака познатата тъмна форма, изпъкваща на фона на по-светлата пътека, го накара да се закове на място.

Наведе се. За негова изненада се оказа точно, онова, което предполагаше. Когато го вдигна, вече беше сигурен. Същият извит отвор за шнура, същата резка в меката кожа, точно там, където веднъж в бързината го бе лизнал с острото длето.

— Какво става? — попита Господарят Рал подозрително. — Защо спря?

— Какво намери? — обади се и Майката Изповедник. — Нали току-що минахме оттам, не видях нищо.

— Нито пък аз — добави Господарят Рал.

Фридрих преглътна и стисна кожената кесия в юмрука си. Вътре като че ли имаше монети, по тежината им предположи, че са златни.

— Намерих нещо свое — изумен пророни Фридрих. — Как е възможно да се е озовало тук?

Не можеше да твърди със сигурност, че златото е негово, макар да бе твърде възможно. Кожената кесия обаче бе докосвал ден след ден в продължение на десетилетия. В нея държеше един от инструментите си — малко ренде, което често използваше.

— Какво става тук? — не се стърпя и Кара, погледът и оглеждаше внимателно околността. Агиелът бе стиснат в юмрука и.

Фридрих се изправи, не можеше да откъсне очи от кесията си.

— Намерих нещо, откраднато от човека, който подозирам, че е причинил смъртта на жена ми.