Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ЖЕНАТА БЕ СКРЪСТИЛА НЕБРЕЖНО РЪЦЕ на гърба си. Изразът на лицето и обаче далеч не беше небрежен. Пристъпи напред като смъртоносен гръмотевичен облак.

По тялото на Дженсън пробягаха иглички, мъхът на тила и настръхна. Жената ги обиколи бавно, с премерена, сигурна крачка — като ястреб, наблюдаващ мишка. Дженсън забеляза Агнела, оръжието на Морещиците, да виси от изящна верижка на дясната и китка. Макар да знаеше, че е опасно оръжие, и заприлича на най-обикновена кожена палка с дължина около педя.

— Имах посещение от силно разтревожен царедворец — изчурулика Морещицата с меден глас. Смъртоносният и поглед се премести демонстративно от Дженсън върху Себастиан. — По негово мнение било важно да сляза да видя какво става. Спомена жена с червена коса. Явно бе на мнение, че тя би могла да донесе неприятности. Как мислите, какво го бе разтревожило толкова?

Капитанът, който стоеше зад Дженсън, мина напред.

— Няма нищо, което би трябвало да ви тревожи.

С бързо движение на китката Агиелът се завъртя и в следващия миг бе на милиметри от лицето му.

— Не съм те питала. Въпросът ми е към младата дама.

Пламналият поглед отново прониза Дженсън.

— Какво, мислиш, го е накарало да хукне да ме търси, та да съм дошла да видя какво става тук? Хм?

Дженсън.

— Вероятно това, че е един надут стар глупак, комуто не се хареса, че бялата му роба не ме впечатли достатъчно — отвърна Дженсън, като не можеше да откъсне поглед от ледените сини очи.

Морещицата се усмихна. Не защото и стана смешно, а от уважение към факта, че Дженсън не се посвени да каже истината.

В мига, в който погледна към Себастиан, усмивката и се изпари. Когато погледът и се върна върху Дженсън, бе тъй остър, че вероятно би пробил стоманен блок.

— Надут или не, това не променя факта, че се освобождава затворник заради честната ти дума.

Дженсън.

— Думата ми е достатъчна. — Дженсън с раздразнение извади ножа си и го пъхна под носа на жената. — Това я подкрепя.

— Това не означава нищо — изсъска Морещицата.

Дженсън усети как лицето и пламва.

— Означава.

— Ти за глупаци ли ни вземаш? — Морещицата се приближи още по-напред и прилепналата по тялото и червена кожена униформа изскърца. — Да не мислиш, че като нахълташ тук и размахваш този нож пред очите ни, ще си глътнем езика от страх?

Стегнатата кожена униформа разкриваше добре поддържана и силна атлетична фигура. На фона на това безупречно създание Дженсън се почувства грозна и никаква. Още по-лошото беше, че усети колко не на място звучи теорията и пред тъй уверена в себе си жена. Морещицата сякаш проникваше дълбоко под скалъпената им история. Дженсън знаеше, че ако сега си позволи слабост, двамата със Себастиан са мъртви.

Дженсън се постара гласът и да звучи колкото се може по-застрашително.

— Нося този нож в защита на Господаря Рал и ти ще отстъпиш пред него.

— Нима? И защо?

— Защото той е доказателство за доверието, с което ме е удостоил Господарят Рал.

— Аха. Значи поради простия факт, че това оръжие е у теб, се предполага, че ще ти повярваме, че Господарят Рал ти го е дал. Че ти има доверие? Как ще ме убедиш, че не си го намерила? Хм?

— Да съм го намерила? Да не си се…?

— А как ти звучи това — двамата с този затворник сте нападнали истинския притежател на ножа и сте го убили. Ей така, просто за да се докопате до този тъй красив предмет с надеждата, че ще ви донесе някакви облаги.

— Не мога да повярвам, че изобщо изговаряш на глас такива…

— А може би си страхливка и си убила истинския собственик на ножа в съня му? Или не ти стиска дори толкова и си го купила от някой главорез, който е убил войничето предварително. Така ли стана? Просто си го купила от истинския убиец?

— Разбира се, че не!

Морещицата се надвеси още по-ниско над нея, Дженсън усети дъха и върху лицето си.

— А може би си прелъстила собственика на ножа и си го подмамила да легне между сладките ти крачета, докато партньорът ти го е откраднал. Дали пък не си най-обикновена курва, която е била възнаградена за женските си прелести от някой убиец и крадец?

Дженсън отстъпи назад.

— Не бих, никога.

— Този нож нищо не доказва. Истината е, че не знаем на кого е всъщност.

Предай се.

— Мой е! — упорстваше Дженсън.

Морещицата се изправи и повдигна вежда.

— Нима.

Капитанът скръсти ръце. Себастиан, застанал от едната страна на Дженсън, не помръдна. Дженсън с мъка сдържаше сълзите си, които паниката изтикваше на повърхността. Вместо да се разреве, успя да си придаде заплашителен вид.

Дженсън. Предай се.

— Изпратена съм от Господаря Рал на важна мисия — рече Дженсън през зъби. — Нямам време за това.

— Аха — подигравателно възкликна Морещицата. — Важна мисия. Звучи убедително. — Скръсти ръце. — И каква по-точно мисия?

— Това си е моя работа.

Ледената усмивка се върна на устните и.

— Нещо, свързано с магия, ще да е, а?

— Не те засяга. Изпълнявам задача на Господаря Рал и няма да е зле да го запомниш. Няма да се зарадва, ако разбере, че си завираш носа, където не ти е работата.

Отново поглед изпод вежди.

— Да си завирам носа ли? Уважаема госпожице, никой не може да обвинява една Морещица в подобно нещо. Ако наистина си тази, за която се представяш, бе трябвало да си на ясно поне с това. Единственото призвание на Морещиците е да защитават Господаря Рал. Не мислиш ли, че би било нарушение на задълженията ми, ако бях пропуснала подобни любопитни събития в Двореца?

— Не! Вече ти казах.

— Ами ако стане така, че Господарят Рал легне на смъртно легло и ме попита какво е станало тук, какво да му кажа? Че някакво момиченце с лъскав нож е вилняло в Двореца и е изкарало от затвора доста подозрителен и неразговорлив тип, а ние, тъй замаяни от ножа и огромните и сини очи, сме си помислили, че трябва да направим, каквото ни казва. Как ти звучи, а?

— Разбира се, че трябва…

— Направи ми магия. — Морещицата протегна ръка и разтърка кичур от червената коса на Дженсън между пръстите си. — Хм? Нещо, с което да докажеш коя си. Заклинание магьосничество, бляскава демонстрация на уменията ти. Извикай светкавица, ако искаш. Ако ли не, поне малко пламъче, трептящо из въздуха?

— Не мога.

— Хайде, вещице, използвай магията си. — В гласа и имаше категорична заповед.

Предай се.

Ядосана на гласа, но още повече на Морещицата, Дженсън я сграбчи за ръката и я дръпна от косата си.

— Престани!

По-бърз от светкавица, Себастиан се спусна към жената. Агиелът скочи в китката и с още по-голяма бързина и намери рамото на Себастиан, докато тялото му бе във въздуха.

Оръжието го прониза и той изкрещя от болка. Жената спокойно притисна Агнела към рамото му и го събори на земята. Себастиан се строполи на земята и нададе вой.

Дженсън се хвърли към Морещицата. Онази се извърна с рязко движение и застана с вдигнат пред лицето на нападателката си Агиел. Себастиан продължаваше да се мята в гърчове на пода.

Дженсън мислеше само за Себастиан, за това как да стигне до него, как да му помогне. Сграбчи Агнела и го дръпна от ръката на Морещицата с все сила. Миг по-късно беше край Себастиан, който се въртеше, свит на кълбо и се тресеше, като, че бе ударен от гръм.

Неясният и глас го успокои. Той се поокопити и се опита да седне. Дженсън го подхвана под мишниците и му помогна. Все още задъхан, Себастиан се подпря на нея, очевидно раздиран от продължителното действие на страшното оръжие. Примигна, за да прочисти замъгления си поглед, да фокусира гледката. Дженсън, ужасена от въздействието на невзрачната палка, вдигна ръка да го погали по лицето. Повдигна брадичката му, за да разбере дали я е познал, дали е добре. Той едва се крепеше изправен, но успя да и кимне.

— Станете! — Морещицата се беше надвесила над тях. — И двамата!

Себастиан не можеше. Дженсън скочи на крака и застана в заплашителна поза пред жената.

— Няма да го допусна! Когато разкажа на Господаря Рал за случилото се, той ще заповяда да те бият с камшик!

Жената свъси чело. Протегна Агнела си.

— Пипни го.

Дженсън за втори път грабна оръжието и го дръпна встрани.

— Стига вече!

— Действа! — прошепна Морещицата на себе си. — Знам го, усещам го.

Обърна се и за да пробва, заби палката в ръката на капитана. Мъжът изкрещя и се строполи на колене на пода.

— Престани! — Дженсън сграбчи червената палка и я откъсна от тялото на капитана.

Морещицата я гледаше с невярващ поглед.

— Как го правиш?

— Кое?

— Докосваш го, без да ти влияе? Никой не е защитен от докосване на Агиел. Дори самият Господар Рал.

Дженсън най-сетне осъзна, че се е случило нещо абсолютно безпрецедентно. Не го разбираше, но знаеше, че не бива да изпуска удалата и се възможност.

— Нали искаше магия — ето ти магия.

— Но как?

— Мислиш ли, че Господарят Рал би допуснал да нося този нож, ако не съм достатъчно компетентна?

— Но Агиелът…

Капитанът успя да се изправи на крака.

— Какво ти става? С теб сме от един отбор! Борим се за една и съща кауза!

— И тя е да защитаваме Господаря Рал — озъби му се жената и вдигна Агнела си във въздуха. — Аз го защитавам с това. И ако не искам да изменя на Господаря Рал, трябва да разбера какво е станало с Агнела ми. — Дженсън обви пръсти около палката и я стисна здраво гледайки Морещицата от упор. Напомни си, че си е поставила роля, която трябва да играе докрай, ако иска да успее. Опита се да си представи как би реагирала, ако наистина бе една от малцината избрани от близкото обкръжение на Господаря Рал.

— Разбирам притесненията ти — твърдо рече тя, решена да не изпуска внезапно отворилия и се шанс, макар да не разбираше какво точно се случва. — Знам, че искаш да предпазиш Господаря Рал. Това е мисия и свещен дълг, в който сме свързани. Животът ни му принадлежи. По същество моето призвание не се различава от твоето — да защитавам Господаря Рал. Нямаш представа как стоят нещата, а се опасявам, че времето няма да ми стигне дори само да започна да ти обяснявам.

Затова ти предлагам да сложим точка. Животът на Господаря Рал е в опасност. Нямам повече време за губене. Ако не ме оставиш да си върша задълженията като негов защитник, значи желаеш да го изложиш на опасност и ще се наложи да те отстраня, както бих направила с всяка заплаха за живота му.

Морещицата се замисли върху думите на Дженсън. Какво точно и се въртеше в главата, Дженсън не би могла да каже, но самият факт, че подтикна тази жена към мисловна дейност, и се стори безпрецедентен. Никога не си бе представяла, че Морещиците са склонни към размисъл. Винаги ги бе смятала за безмозъчни убийци. В очите на тази жена обаче проблясваше интелигентност.

Най-сетне Морещицата се наведе и подхвана Себастиан под мишницата, за да му помогне да се изправи. Когато той успя да се задържи на краката си, тя се обърна към Дженсън.

— С радост ще изтърпя камшик и далеч по-страшни неща, ако това ще помогне да осигуря на Господаря Рал по-надеждна защита. А сега вървете, побързайте. — Усмихна се едва забележимо, но с топлота и плесна Дженсън по рамото. — Нека добрите духове ви закрилят. — Поколеба се. — Но трябва да знам как така силата на Агнела ми не ти действа. Това е просто невъзможно.

Дженсън не очакваше тъй злонамерен човек като Морещицата да призове на помощ добрите духове. Та нали майка и вече бе сред добрите духове.

— Съжалявам, това е едно от нещата, за които нямам време дори да започна да говоря, освен това сигурността на Господаря Рал зависи от моята дискретност по тези въпроси.

Жената я изгледа продължително.

— Аз съм Найда. Закълни ми се лично, че ще удържиш на думата си и ще го пазиш.

— Кълна се, Найда. А сега трябва да вървя. Повече не мога да губя нито минутка — за каквото и да било.

Преди Дженсън да тръгне, Морещицата я дръпна за наметалото.

— Настоящият Господар Рал е човек, когото не можем да си позволим да изгубим. Изгубим ли него, губим всичко. Ако някога разбера, че си ме лъгала, ти обещавам две неща — първо, няма да има достатъчно дълбока дупка, в която да се скриеш от мен; и, второ, смъртта ти ще бъде по-ужасна и от най-ужасяващия кошмар. Разбра ли ме?

Дженсън успя само да кимне пред свирепите очи на Найда.

Морещицата се обърна и тръгна нагоре по стълбата.

— Хайде.

— Добре ли си? — попита капитанът Себастиан.

Себастиан изтупа прахта от коленете си и също се насочи към стълбата.

— Май предпочитам камшика пред това, но ще го преживея.

Капитанът го изгледа със съчувствие и разтри пострадалата си ръка.

— Нещата ти са заключени горе. Оръжията и парите.

— Парите на Господаря Рал — поправи го Себастиан.

Единственото желание на Дженсън бе да напусне това място. Отправи се към стълбите, като едва се сдържа да не хукне презглава.

Морещицата се обърна и се провикна.

— Забравих да ти кажа нещо.

— Какво има още? Знаеш, че бързаме — Дженсън губеше търпение.

— Царедворецът, дето дойде да ме повика, онзи, с бялата роба.

— Какво той?

— След като се разделихме, се канеше да отиде да потърси магьосника Рал, за да уведоми и него за теб.

Дженсън усети как кръвта напуска вените и.

— Господарят Рал е далече на юг — троснато рече капитанът.

Нямам предвид Господаря Рал, а магьосника Рал. Магьосник Натан Рал.