Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СТОЕШЕ КАТО ОНЕМЯЛА пред затръшнатата току пред носа и врата. Не знаеше какво да прави. Изумлението и беше твърде голямо, за да може да почувства каквото и да било.

Отвътре се чу женски глас.

— Кой е, Фридрих?

— Знаеш кой е.

В гласа му нямаше и следа от тона, с който бе разговарял с Дженсън. Сега беше нежен, изпълнен с уважение и любов.

— Пусни я.

— Но, Алтея, не можеш…

— Пусни я, Фридрих. — В гласа и имаше укор, но не и грубост.

Дженсън усети прилив на облекчение. Възелът на разкъсващите я противоречия, който се бе втвърдил в гърлото и, докато събираше сили да почука отново, се отпусна. Вратата се отвори, този път по-бавно.

Фридрих я гледаше не като обиден или смъмрен човек, а с достойнство.

— Заповядай, Дженсън — покани я той с по-тих и любезен тон.

— Благодаря — едва пророни тя, учудена и объркана от факта, че я назова по име.

Докато влизаха, попи цялата обстановка. Въпреки горещината в блатото огънят, пукащ в камината, я зарадва с приятния си аромат и уюта, който предлагаше. Това я зарадва най-много от всичко — вътре беше сухо и уютно. Мебелите бяха семпли, но добре изработени и с резбовани орнаменти. Трапезарията имаше два малки прозореца на срещуположните странични стени. По-навътре имаше още стаи, в едната се виждаше работен плот, отрупан с инструменти и поставен под друг малък прозорец.

Дженсън не си спомняше къщата, ако изобщо мястото беше същото. Споменът и за посещението при Алтея беше по-скоро усещане за топлина и приятелски лица, отколкото отпращане към конкретно място. Стените, украсени с красиви вещи, и се сториха познати. Като дете сигурно е забелязала подобни наслади за окото. Имаше фигурки на птички, риби и животни, някои висяха сами, други бяха подредени плътно една до друга на малки полички. За едно дете това сигурно е било впечатляващо.

Някои бяха боядисани, други не, но перата, люспите и козината бяха издълбани с такава прецизност, че фигурките сякаш бяха истински животни, превърнати чрез магия в дърво. Имаше и стилизирани, позлатени. Огледалото на стената бе поставено в красива рамка под формата на слънце, лъчите се редуваха — един златен, един сребърен.

На земята пред камината имаше голяма червена възглавница. Погледът на Дженсън бе привлечен от поставената до възглавницата квадратна дъска с начертана върху нея позлатена Милост. Бе досущ като Милостта, която самата тя чертаеше често. Но Дженсън знаеше, че символът тук е истински. Встрани имаше купчина камъчета.

На красив стол с висока облегалка и резбовани подлакътници седеше крехка жена с огромни тъмни очи, които изглеждаха още по-впечатляващи на фона на прошарената и златиста коса, която се спускаше покрай лицето и надолу над раменете. Китките и бяха отпуснати върху подлакътниците, изящните и дълги пръсти бавно следваха спиралата, издълбана в края.

— Аз съм Алтея.

Гласът и бе нежен, но властен. Не се изправи. Дженсън се поклони.

— Моля за извинение, задето нахълтвам в дома ви без покана и тъй неочаквано.

— Без покана — да, но не и неочаквано, Дженсън.

— Знаете името ми?

В същия миг разбра колко глупаво прозвуча въпросът и. Тази жена беше гадателка. Никой не знаеше каква сила притежава.

Алтея се усмихна. Отиваше и.

— Помня те. Среща с такава като теб не се забравя лесно.

Усмивката озари цялото и лице, около очите и се нагънаха ситни бръчици.

— Приличаш досущ на майка си. Ако не беше червената ти коса, бих помислила, че съм се върнала във времето, когато я видях за последен път, тогава тя бе на точно същата възраст като теб. — Простря ръка напред. — А ти беше ей толкова голяма.

Дженсън усети как лицето и придобива цвета на косата. Майка и беше красива, не само мъдра и любяща. Дженсън не мислеше, че може да се сравнява с нейната хубост и не вярваше един ден да я достигне.

— Как е тя?

Дженсън преглътна.

— Майка почина. — Погледът и пропадна в пода. Болката прониза гърлото и. — Убиха я.

Толкова съжалявам — рече Фридрих иззад гърба и. Вдигна ръка върху рамото и в знак на съчувствие. — Наистина. Познавах я от Двореца. Беше добра жена.

— Как се случи? — попита Алтея.

— Най-накрая ни настигнаха.

— Настигнали са ви? — сбърчи чело чародейката. — Кои?

— Ами Д’Харанските войници. Хората на Господаря Рал.

— Тя разтвори наметалото си, за да им покаже ножа. — Взех го от един от тях.

Алтея плъзна поглед към ножа, после отново се взря в Дженсън.

— Съжалявам, с къпа.

Дженсън кимна.

— Трябва да ви предупредя. Ходих да се срещна със сестра ви, Латея.

— Видя ли я, преди да умре?

Дженсън я погледна с изненада.

— Да.

Алтея поклати глава и се усмихна тъжно.

— Горката Латея. Как беше? Искам да кажа, добре ли живееше?

— Не знам. Имаше хубава къща, но се видяхме съвсем за малко. Останах с впечатлението, че живее сама. Отидох при нея, защото имах нужда от помощ. Спомних си, че майка ми е казвала име на чародейка, която ни е помагала преди. Явно съм запомнила погрешно имената ви. Така се озовах при Латея. Тя изобщо не искаше да разговаря с мен. Каза, че не може да ми помогне, че вие сте ми помогнала преди. И ето ме тук.

— Как успя да намериш къщата? — попита Фридрих. — Сигурно си се отклонила от пътеката.

— Не. Дойдох по задния път.

Сега дори Алтея смръщи чело.

— Няма заден път.

— Ами няма точно пътека, но успях да премина.

— Никой не може да мине оттам — настоя Алтея. — Има твари, които пазят.

— Знам. Попаднах на една огромна змия.

— Видяла си змията? — възкликна Фридрих.

Дженсън кимна.

— Настъпих я, без да искам. Помислих я за корен. Спречкахме се и се наложи да поплувам.

Двамата се бяха втренчили в нея така, че на Дженсън и стана неудобно.

— Виж ти, виж — пророни Алтея, като явно не се впечатли от новините за змията, а по-скоро мислеше за друго. — Но няма как да не си се сблъскала и с други неща?

Дженсън погледна първо ококорените очи на Фридрих, после смръщеното лице на Алтея.

— Видях само змията, нищо друго.

— Змията си е змия — махна Алтея с нетърпелив жест. — Но там има други опасни същества. Твари, които не пускат никой да мине покрай тях. Никой. Как, в името на Сътворението, успя да минеш?

— Какви същества?

— Магически — мрачно отвърна Алтея.

— Съжалявам, знам само, че успях да премина през блатото и не видях нищо друго освен змията. — Вдигна поглед към тавана и се замисли. — Но май имаше нещо във водата, някакви черни фигури.

— Риба — скастри я Фридрих.

— И в храстите, имаше нещо в храстите. Така де, не видях ясно, но знам, че имаше нещо. Но се криеше.

— Тези същества не се крият в храстите — рече Алтея. — Те не се страхуват от нищо. Не се крият от нищо. Готови са да се нахвърлят върху теб и да те разкъсат на парчета.

— Нямам представа защо не са го направили — рече Дженсън. Погледна през прозореца в посоката, откъдето бе дошла, представяйки си мрачните води на блатото. Коремът я сви, като си представи, че ще трябва да се връща по същия път. Пред факта, че животът на Себастиан висеше на косъм, празните приказки на Алтея за тварите, обитаващи блатото, я поизнервиха. В крайна сметка е тук. Значи не е невъзможно, както се опитваха да я убедят двамата.

— Защо живееш тук? Искам да кажа, след като си толкова мъдра и всичко останало, защо живееш в блато със змии?

Алтея я погледна изпод вежди.

— Предпочитам змии без крака и ръце.

Дженсън си пое дъх и подхвана.

— Дойдох, защото отчаяно се нуждая от помощта ти, Алтея.

Алтея поклати глава, сякаш не искаше да я слуша.

— Не мога да ти помогна.

Дженсън не очакваше да я отрежат толкова категорично.

— Трябва да ми помогнеш!

— Нима?

— Моля те, нали преди ми помогна. Трябва да го направиш отново. Господарят Рал вече е по петите ми. Неведнъж се спасявам на косъм. Изтощена съм до крайност, не знам какво да правя. Дори не знам защо баща ми иска да ме убие.

— Защото си потомство, родено без дарбата.

— Ето, каза го съвсем точно и именно затова не разбирам — родена съм без дарбата. Е, тогава каква заплаха мога да представлявам за него? Щом като е толкова могъщ магьосник, какво мога да му сторя аз? С какво го застрашавам? Защо толкова много иска да ме убие?

— Господарят Рал унищожава всеки свой потомък, който не е роден с дарбата.

— Но защо? Това, че го прави, е резултатът, а не причината. Сигурно има някаква причина. Поне това да знаех, може би щях да измисля какво да сторя.

Алтея пак поклати глава.

— Не знам. Господарят Рал не е идвал да обсъжда с мен подобни неща.

— След като се срещнах със сестра ти и тя не ми помогна, се върнах, за да и задам същия въпрос, но я заварих убита от същите хора, които гонят мен. Сигурно ги е било страх, че може да ми каже нещо. Затова са я убили. — Дженсън приглади косите си с ръка. — Съжалявам за сестра ти, наистина. Нима не разбираш? Ти също си в опасност заради онова, което знаеш.

— Нямам представа какво би могло да ги подтикне да я убият. — Алтея смръщи чело и се замисли. — Значи казваш, че може би е знаела нещо. Не ми се вярва. Тя никога не се е забърквала в тези неща. Тя знаеше по-малко от мен. Няма как да е знаела защо Господарят Рал иска да се отърве от теб. Не би могла да ти каже нищо.

— Дори той да смята родените без дарбата като мен за по-низши и безполезни същества, ако иска да се отърве от изтърсаците си, тъй да се каже, защо синът му, моят брат, иска да ме убие също толкова силно? Не мога да навредя на баща си, още по-малко на сина му Ричард, който също изпрати четворки по петите ми.

Явно и това не можа да убеди Алтея.

— Сигурна ли си, че го правят хората на Господаря Рал?

Камъните не ми показват…

— Нахълтаха в дома ми. Убиха майка ми. Видях ги, борих се с тях. Бяха Д’Харански войници. — Извади ножа от калъфа и го подаде на жената с дръжката към нея. — Един от тях носеше това.

Алтея го огледа внимателно, както човек би огледал нещо смъртоносно, но не каза нищо.

— Защо Господарят Рал уби майка ми? Защо неговата династия иска да ме унищожи?

— Не знам отговора. — Алтея вдигна ръце и ги отпусна в скута си. — Съжалявам, наистина не го знам.

Дженсън коленичи пред жената.

— Моля те, Алтея, дори да не знаеш защо, трябва да ми помогнеш. Сестра ти не успя, каза, че само ти можеш да го направиш. Каза, че само ти виждаш дупките в света. Не знам какво означава това, но знам, че е нещо, свързано с всичко това, с магията. Моля те, имам нужда от помощта ти.

Магьосницата изглеждаше объркана.

— И какво искаш да направя?

— Да ме скриеш. Както направи, преди когато бях малка. Да ме скриеш под заклинание, така че да не знаят коя съм и къде да ме намерят. Да не могат да ме проследят. Искам само да ме оставят на мира. Искам заклинание, които ще ме скрие от Господаря Рал. Има и още нещо. Помощта ти ми е нужна не само заради мен, а и за един приятел. Ако заклинанието ти скрие самоличността ми, ще мога да се върна в Двореца и да го измъкна от там.

— Да го измъкнеш? Какво искаш да кажеш? Кой е този приятел?

— Казва се Себастиан. Помогна ми, когато Д’Харанските войници нападнаха дома ми и убиха майка ми. Спаси ми живота. Придружи ме дотук, за да се срещна с теб. Сестра ти каза, че трябва да разпитаме в Двореца как да те намерим.

Той пропътува цялото това разстояние с мен, помогна ми да стигна дотук, за да мога да дойда да се срещна с теб и да те помоля за помощ. Отидохме в Двореца, за да намерим Фридрих и да го питам къде живееш. Докато бяхме там, стражите заловиха Себастиан.

Нима не разбираш? Той ми помогна и заради това сега е в беда. Със сигурност ще го измъчват. Той ми помагаше, моя е вината за сполетялото го нещастие. Моля те, Алтея, трябва да го измъкна от там. Скрий ме със заклинание, за да мога да се върна и да го спася.

Алтея я гледаше с невярващ поглед.

— Защо си мислиш, че нещата ще се оправят с едно заклинание?

— Не знам. Нямам представа как действа магията. Знам само, че имам нужда от помощта и — от заклинание, което да скрие коя съм.

Жената поклати глава, сякаш пред нея бе коленичила луда.

— Имаш грешна представа за магията, Дженсън. Наистина ли мислиш, че мога да направя заклинание, което да ти помогне да влезеш в Двореца и да накара стражите да отключат всички врати пред теб?!

— Не знам точно. — Разбира се, че не знаеш. И затова ти казвам, че нещата не стават така. Магията не е ключ, който може да отключва всички врати. Магията не е нещо, което разрешава проблемите ей така — хоп! Магията привлича проблемите един към друг. Ако в палатката ти е влязла мечка, не би поканила още една. Две мечки не са по-добре от една.

— Но Себастиан се нуждае от помощта ми. За да му помогна, ми трябва помощта на магията.

— Ако можеше да влезеш вътре, както си мислиш, да из ползваш някакъв… — Тя размаха ръка над главата си, опитвайки се да намери точната дума — де да знам, магически прах или нещо такова, който да отвори пред теб вратите на тъмницата и да измъкнеш приятеля си, какво очакваш после? Да излетите от Двореца като волни птички и с това да се приключат нещата?!

— Не знам точно.

Алтея се облегна напред на лакът.

— Не ти ли е хрумвало, че някой може да се запита как е станало, за да се избегне повторен инцидент? Не ти ли е хрумвало, че съвсем невинни хора, чиято работа е да охраняват тъмницата, ще загазят сериозно, задето са допуснали един затворник да избяга и че ще страдат поради тази причина? Не ти ли е хрумвало, че след като някой е положил толкова усилия да го освободи, каквато и заплаха да са мислели, че представлява за тях, след подобно бягство ще си рекат, че е двойно по-опасен, отколкото са смятали първоначално? Не ти ли е хрумвало, че ще пострадат съвсем невинни хора, въвлечени по неволя в бягството на толкова опасен затворник? Не ти ли е хрумвало, че ще изпратят цяла гвардия по петите му, придружавана от армия магьосници, които ще покрият със заклинания цялата страна така, че той да не може да мръдне?

Не ти ли е хрумвало най-сетне — заключи мрачно Алтея, — че магьосник като могъщия Господар Рал, владетелят на Д’Хара, може да си е подготвил някоя определено отвратителна и болезнено продължителна смъртоносна изненада, предназначена за дръзналия да използва срещу него жалките заклинания на някаква си престаряла чародейка — при това в собствения му дворец?!

Дженсън гледаше втренчено тъмните очи, пронизващи нейните.

— Не ми е минавало през главата.

— Това вече го знам.

— Но как тогава да освободя Себастиан? Как да му помогна?

— Бих казала, че ще се наложи сама да намериш изход — ако изобщо има такъв, разбира се. Но трябва да бъде сторено по начин, вземащ под внимание всичко казано, плюс още отгоре. Пробиването на дупка в стената, през която той да излети към свободата си, ще разлае кучетата, не си ли съгласна с мен? Ще ти навлече на главата незнайно колко проблеми. Вместо това трябва да намериш начин да ги убедиш сами да го пуснат. Тогава няма да те преследват, за да си върнат затворника.

Звучеше и логично.

— Но как да постигна подобно нещо?

Алтея сви рамене.

— Ако изобщо е възможно, се обзалагам, че ти си тази, която може да го направи. В крайна сметка нали си успяла да стигнеш дотук, пораснала си, превърнала си се в красива млада жена, избягала си от четворки, открила си ме, стигнала си до къщата ми — сторила си всичко това. Постигнала си доста. Трябва само да решиш. Но не бива да вземаш първата пръчка и да разравяш гнездото на стършелите.

— Не виждам как бих могла да постигна нещо без помощта на магия. Та аз съм никой.

— Никой, казваш. — Алтея я изгледа изпод вежди и се облегна назад. Изглеждаше като губеща търпение учителка, недоволна от лошото представяне на ученичката си. — Напротив, някой си. Ти си Дженсън, умно момиче с мозък в главата. Не бива да коленичиш пред мен, да се правиш на невежа, да ми казваш, че не можеш да направиш нещо и да искаш друг да го свърши вместо теб.

Ако искаш да бъдеш роб в живота си, продължавай по този път — моли се за помощ. Те ще ти услужат, но ти сама ще узнаеш, че цената са твоите избори, твоята свобода, самият ти живот. Те ще правят всичко вместо теб, а в резултат ти ще си им задължена цял живот, ще си продала себе си на нищожна цена. Само и единствено тогава ще станеш никой, роб. Защото само ти — никой друг — си пожелала така.

— Но може би в този случай е различно.

— Слънцето изгрява от изток. Няма изключения само за щото така ти се ще. Знам какво говоря и ти казвам: магията не е разрешение. Какво си мислиш? Че ако има магия, която да скрива коя си, да скрива, че си дъщеря на Господаря Рал, хората ще си счупят краката да ти отварят вратите! Те не биха отворили килията на приятеля ти пред никой, ако не са убедени, че трябва да го направят. Няма никакво значение дали някаква магия те е превърнала в шесткрак заек — пак не биха отворили килията му.

— Но магията…

— Магията е средство, а не разрешение.

Дженсън си напомни, че трябва да запази самообладание, макар че и се искаше да сграбчи жената за раменете и да я разтресе, докато онази се съгласи да и помогне. Не искаше да повтаря грешката си с Латея — тогава проигра повторния си шанс да получи помощ.

— Какво искаш да кажеш с това, че магията не е разрешение. Магията е могъща.

— Ти имаш нож. Нали ми го показа.

— Да.

— Какво правиш, когато си гладна? Размахваш ножа пред лицето му и искаш неговия хляб? Не. Убеждаваш го да ти даде хляб, заплащайки му с монета.

— Да не искаш да кажеш, че бих могла да ги подкупя?

Алтея въздъхна отново.

— Не. Доколкото знам, не би могла. Поне не в общоприетия смисъл. Но всъщност има нещо общо.

Когато Фридрих иска хляб, той не размахва нож, за да отнеме хляба на онези, които имат. Поне не в смисъла, в който ти искаш да използваш магията. Използва ножа като средство за извайване на фигурки, които позлатява. Продава онова, което е сътворил с ръцете си, и разменя спечеленото срещу хляб.

Разбираш ли, ако бе използвал ножа, тоест средството, директно, за да разреши проблема си и да се сдобие с хляб, в края на краищата щяха да го сполетят неприятности. Щеше да е крадец и щеше да бъде преследван. Вместо това той използва главата си и превръща ножа в средство за създаване на нещо с помощта на главата си. По този начин решава проблема си, тоест получава хляб благодарение на ножа си.

— Значи искаш да кажеш, че трябва да използвам магията косвено? Да я превърна в средство, което да ми помогне?

Алтея въздъхна още по-дълбоко.

— Не, дете. Забрави за магията. Използвай главата си. Магията създава проблеми. Мисли.

— Нали точно това направих, когато реших да дойда тук, за да те помоля за помощ — отвърна Дженсън. — Нуждая се от заклинание, което да бъде моето помощно средство — да ме скрие. То ще бъде точно това — средство.

Алтея извърна поглед към камината и трепкащите пламъци.

— Не мога да ти помогна по този начин.

— Вероятно не се изразявам ясно. Преследват ме могъщи мъже. Нуждая се от заклинание, което да скрие самоличността ми — същото, което направи някога за мен, докато живеех с майка си в Двореца.

Възрастната жена не отмести поглед от огнището.

— Не мога да го направя. Не притежавам тази сила.

— Напротив. Вече си го правила. — Чувствата напираха да се излеят през очите и — объркване, страх, самота, безсилие, трупани цял живот. — Не съм изминала целия този път, не съм изтърпяла всичките тези трудности, за да ми откажеш!

Латея ми отказа, твърдеше, че само ти можеш да видиш дупките в света, че само ти можеш да ми помогнеш. Нужна ми е помощта ти, заклинанието ти, трябва да ме скриеш. Моля те, Алтея, умолявам те.

Алтея не можеше да я погледне в очите.

— Не мога да направя такова заклинание върху теб.

Дженсън едва преглътна сълзите си.

— Моля те, Алтея, искам само да бъда оставена на мира.

Ти притежаваш тази сила.

— Не съм онова, за което ме мислиш. Помогнах ти по единствения начин, по който можах.

— Как можеш да си седиш на стола, да знаеш, че навън умират и страдат хора, и да не им помогнеш? Как можеш да бъдеш такава егоистка, Алтея? Защо не ми помагаш, когато се нуждая от теб?

Фридрих се наведе към нея и я вдигна от земята.

— Съжалявам, Алтея чу молбата ти и даде своя отговор. Ще постъпиш разумно, ако се вслушаш в съвета и и го използваш, за да си помогнеш. Време е да си вървиш.

Дженсън се дръпна.

— Искам само едно заклинание! Защо е такава егоистка!

В очите на Фридрих блесна ярост, но гласът му остана спокоен.

— Нямаш право да говориш така в дома ни. Нямаш представа от тези неща, не знаеш нищо за жертвите, които тя направи. Време е да…

— Фридрих! — Гласът на Алтея бе тих. — Защо не ни направиш по един чай?

— Няма защо да и обясняваш всичко, Алтея, най-малко пък на нея.

Тя му се усмихна.

— Всичко е наред.

— Какво да ми обяснява? — попита Дженсън.

— Съпругът ми може да е малко груб, но просто не иска да те товаря излишно. Знае, че някои хора си тръгват нещастни от чутото. — Тъмните и очи се обърнаха към Фридрих. — Би ли ни направил чай?

Лицето на Фридрих се изкриви от отдавна сдържана болка, но след миг се овладя и кимна.

— Какво имаш предвид? — попита Дженсън. — Какво не си ми казала.

Докато Фридрих отиде до шкафа да извади чаши и чайник и ги постави на масата, Алтея покани Дженсън да седне на възглавницата пред нея.