Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (6)

ШЕСТА ГЛАВА

ДЪЖДЪТ СТАВАШЕ ВСЕ ПО-УЖАСЕН. От надвисналата стряха на пещерата се стелеше пелена от оттичащи се води. Дженсън галеше зад ушите Бети, която блееше непрекъснато и изглеждаше по-тревожна от обикновено. Може би усещаше, че се канят да поемат на път. А може би недоволстваше, задето майката на Дженсън се прибра в къщата. Бети бе силно привързана към нея и я следваше навсякъде. Ако двете жени и позволяха, с радост би спала при тях в къщата.

Себастиан привърши с вечерята и се зави с наметалото си. Докато наблюдаваше как Дженсън огражда огъня, едва държеше клепачите си отворени. Вдигна глава и изгледа смръщено нервната коза.

— Щом се прибера в къщата, Бети ще се успокои — каза му Дженсън.

Полузаспалият Себастиан измърмори нещо по адрес на козата, но дъждът бучеше така силно, че Дженсън не го чу. Едва ли бе толкова важно, че да го помоли да повтори. Себастиан имаше нужда от сън. Тя се прозя. Въпреки вълненията от изминалия ден и тревогите, които я очакваха през следващия, монотонният грохот на дъжда действаше приспивно и на нея.

Колкото и да и се щеше да го разпита за земите отвъд Д’Хара, тя му каза лека нощ, въпреки че се съмняваше, че я е чул през дъжда. Щеше да има достатъчно време да му задава въпроси. Трябваше да помогне на майка си при опаковането на багажа и избора на вещите, които да вземат със себе си. Не че имаха кой знае какво, но част от покъщнината щеше да се наложи да оставят.

Добре поне че парите на онзи огромен Д’Харанец дойдоха тъкмо навреме. С толкова пари можеха да си купят коне и провизии, с чиято помощ по-лесно да напуснат Д’Хара. Новият Господар Рал, това изчадие, заченато от изчадие от род на изверги, без да ще, им осигури средства за бягство.

Животът е тъй ценен. Дженсън копнееше двете с майка и да го живеят така, както им харесва. Някъде отвъд мрачния хоризонт щяха да започнат всичко отначало.

Тя се заметна с пелерината си. Вдигна качулката, за да се предпази от дъжда, който обаче се изливаше с такава сила, че въпреки предпазните мерки пак щеше да се измокри до кости, докато стигне до къщата. Надяваше се утрото на първия ден от пътешествието им да е ясно, за да наберат преднина. С радост забеляза, че Себастиан спи дълбоко. Имаше нужда от здрав сън. Беше благодарна, че насред всичките им грижи и нещастия в живота им се появи поне една светла личност.

Взе купата с няколкото останали парчета риба, пъхна я под пелерината си, затаи дъх и като сведе глава срещу вятъра, се потопи в бушуващата буря. Внезапната ледена баня пресече дъха и, тя хукна в мрака през локвите, за да се прибере по-бързо.

Стигна до къщата, от миглите и капеше вода, която превръщаше светлината от газената лампа в мъглив воал. Без да вдига глава, се втурна през вратата.

— Студ като в сърцето на Пазителя! — извика към майка си.

В следващия миг пред нея изникна стена, която никога не се бе намирала там. Дробовете и останаха без въздух от сблъсъка.

Когато дойде на себе си, видя как пред очите и се завърта нечий масивен гръб и една огромна лапа се протяга да я хване.

Докопа само пелерината и. Тежката вълнена дреха се плъзна по тялото и, отскочило назад. Купата издрънча на пода и се завъртя като пумпал. Вратата се затръшна зад гърба и, улавяйки я в капан.

Задъхана от ужас, Дженсън се впусна в действие. Това беше някакъв див инстинкт, не разумна мисъл.

Дженсън.

Ужас, не умения.

Предай се.

Отчаяние, не план.

Четвъртитото лице на мъжа беше ясно осветено от огъня в камината. Той се хвърли към нея. Чудовище с щръкнала мокра коса. Стоманените мускули и жили потръпнаха в ярост. Ножът в ръката на Дженсън се завъртя, задвижен от нечовешки ужас.

При отчаяното усилие от устата и се откъсна ниско ръмжене. Ножът и се стовари отстрани на главата му. Срещнало твърдата му челюст, острието се счупи на две. От удара главата му отхвръкна встрани. Лицето му плувна в кръв.

Ръката му се замята бясно във въздуха и докопа Дженсън за лицето. Рамото и опря в стената. През тялото и премина огнена болка. Спъна се в нещо. Загубила равновесие, се строполи на земята.

Лицето и се удари в пода на сантиметри от главата на друг мъжага. Беше досущ като мъртвия войник, който погребаха със Себастиан. В главата и препуснаха накъсаните кадри на видяното току-що. Опита се да проумее цялостната картина. Откъде се взеха? Как попаднаха в дома и?

Кракът и бе отпуснат върху безжизненото тяло на мъжа. Надигна се. Главата му подпираше стената, мъртвите му очи гледаха втренчено. Дръжката с буквата „Р“ зад ухото му проблясваше на светлината на огъня. Острието на ножа стърчеше от другата страна на мощния му врат. Беше облечен в мокра червена риза.

Предай се.

С леден ужас видя как трети мъж се приближава към нея.

Стиснала счупения си нож, скочи на крака и застана лице в лице със заплахата. Майка и лежеше на пода. В косите и се бе вкопчил друг мъжага. Всичко беше в кръв.

Това не можеше да е истина.

Като в някакъв кошмар Дженсън видя ранената ръка на майка си, отпуснатите пръсти, плувналите в кръв прободни рани.

Дженсън.

В главата и настана хаос. Чу собствените си немощни, накъсани викове. Прясната кръв, обляла пода, блестеше на огъня. Въртене. Върху нея се стовари нечие огромно тяло и я остави без дъх. Болката я прониза в гърдите.

Предай се.

— Не! — собственият и глас звучеше нереално.

Замахна със счупения нож и раздра ръката на нападателя. Онзи изруга.

Другият, който допреди миг държеше майка и, се спусна към нея. Обезумяла, Дженсън размаха неистово ножа пред себе си. Към нея отвсякъде се протягаха ръце. Един огромен юмрук изтръгна ножа от ръката и.

Предай се.

Тя изкрещя. Бореше се отчаяно. Риташе. Хапеше. Мъжете ругаеха. Вторият докопа врата и и го стисна в желязна хватка.

Без дъх. Без дъх. Опита се… не можеше да диша… опита отново… нито глътка въздух.

Ухилен до уши, онзи продължаваше да я стиска за гърлото. Болката тръгна нагоре към слепоочията и. Ножът и бе раздрал бузата му от ухото до устата. От раната се лееше кръв. Отдолу проблясваха окървавени зъби.

Дженсън се мяташе яростно, но до дробовете и не достигаше нито капка въздух. Един юмрук намери корема и. Ритник. Усети железни пръсти да се вкопчват в глезена и, преди да е успяла да ритне втори път. Единият от нападателите беше мъртъв. Двама я държаха. Майка и бе на земята.

Пред очите и всичко започваше да се слива в черен тунел. Гърдите и горяха. Толкова я болеше. Толкова много.

Звуците достигаха приглушени до нея.

Чу се пукот.

Мъжът, който я държеше за гърлото, се олюля, главата му отскочи встрани.

Вече нищо не разбираше. Хватката му се отпусна. Тя побърза да си поеме дъх. Главата на онзи клюмна напред. От врата му щръкна извит ятаган, пронизал гръбнака му.

Мъжът се строполи на пода. Зад него изникна Себастиан — премерена ярост с бяла коса.

Мъжът зад нея я пусна. В ръката му се появи окървавен меч. Себастиан бе по-бърз от него.

Дженсън бе по-бърза дори от Себастиан.

Предай се.

Тя закрещя дивашки, неконтролируемо, като животно. С ужас и ярост. Счупеното острие се вряза във врата на войника.

Ножът проникна чак до кокал, проряза артерията, разкъса мускулите. Онзи изкрещя. Кръвта пръсна като фонтан и за миг остана във въздуха, докато тялото му полетя към пода. От инерцията Дженсън полетя заедно с него. Късият меч на Себастиан блестеше като светкавица, острието намери широкоплещестото тяло на мъжа с невъобразима мощ.

Дженсън се запрепъва в телата, подхлъзна се в кръвта. Единственото, което виждаше, бе майка и, подпряна на стената, вперила очи в нея. Дженсън не можеше да спре писъците си, от истерия не можеше да си поеме дъх.

Майка и, цяла обляна в кръв, с полузатворени очи, изглеждаше така, сякаш заспива. Но щом видя Дженсън, в погледа и проблесна онова познато радостно пламъче. Все това пламъче. Нечии кървави пръсти бяха оставили грозни следи по лицето и. Щом видя Дженсън, красивата и усмивка грейна.

— Скъпа… — промълви тя.

Дженсън продължаваше да крещи и да трепери. Не искаше да гледа ужасните кървави рани.

Виждаше единствено лицето на майка си.

— Мамо, мамо!

Една ръка я прегърна. Ръката на Дженсън скочи в готовност. Ръката с ножа.

Тази, която я прегърна, предлагаше любов, спокойствие и закрила.

Майка и се усмихна уморено.

— Справи се добре, скъпа. А сега ме чуй.

Себастиан отчаяно се мъчеше да превърже с нещо чукана на дясната и ръка, за да спре кървенето. Майката виждаше единствено дъщеря си.

— Тук съм, мамо. Всичко ще бъде наред. Тук съм. Не умирай, мамо, дръж се. Моля те, не умирай.

— Чуй ме — гласът и бе едва доловим.

— Слушам те, мамо, слушам те!

— Аз си отивам. Скоро ще бъда при добрите духове.

— Не, мамо, моля те, недей!

— Нищо не мога да направя, скъпа. Всичко е наред. Добрите духове ще се погрижат за мен.

Дженсън пое лицето на майка си в две ръце, опитвайки се да го види през плътната завеса на сълзите. Не можеше да успокои дишането си.

— Не ме оставяй сама, мамо, остани при мен. Моля те, моля те. Обичам те!

— И аз те обичам, скъпа. Повече от всичко на света. Научих те на каквото можах. Сега ме чуй.

Дженсън кимна, за да не заглуши някоя ценна майчина дума.

— Добрите духове ме отвеждат. Трябва да го приемеш. Когато тръгна с тях, това тяло вече няма да е моето. Разбираш ли? Повече няма да имам нужда от него. Изобщо не боли. Никак. Не е ли чудо? Вече съм с добрите духове. Сега трябва да си силна и да изоставиш това, което вече не съм аз.

— Мамо! — успя да простене Дженсън, притискайки до себе си лицето, което обичаше повече от самия живот.

— Той е по петите ти, Джен. Бягай. Недей да стоиш при това тяло, което вече не съм аз, след като аз съм поела нататък с добрите духове. Разбираш ли ме?

— Не, мамо, не мога да те оставя. Не мога!

— Трябва. Не рискувай живота си напразно заради някакво си глупаво и никому ненужно погребение. Това не съм аз. Аз съм в сърцето ти и с добрите духове. Това тяло не съм аз. Разбра ли ме, скъпа?

— Да, мамо. Не си ти. Ти си при добрите духове, а не тук.

Майка и кимна. Дженсън не се отделяше от нея.

— Добро момиче. Вземи ножа. Помогна ми да се справя с единия. Добро оръжие.

— Обичам те, мамо. — Дженсън искаше да и каже нещо по-сърдечно, по-истинско, но не намираше думи. — Обичам те.

— И аз те обичам и точно затова трябва да вървиш, скъпа. Не искам да рискуваш живота си за онова, което вече не съм аз. Твоят живот е ценен. Остави моето празно вместилище. Бягай, Джен. Иначе той ще те пипне. Бягай. — Очите и намериха Себастиан. — Ще и помогнеш ли?

Той кимна.

— Можеш да разчиташ на мен.

Майката погледна отново Дженсън и я дари с любяща усмивка.

— Винаги ще бъда в сърцето ти, скъпа. Винаги. Винаги ще те обичам.

— О, мамо, знаеш, че те обичам. Завинаги.

Майката посрещна думите на дъщеря си с усмивка. Пръстите на Дженсън погалиха нежно гаснещото красиво лице. Майка и не откъсваше поглед от нея.

Докато най-сетне Дженсън разбра, че погледът и вече не гледа в този свят.

Отпусна се върху безжизненото тяло, обляна в сълзи. Давеше се в ридания. Всичко свърши. Този безумен, ненормален свят се срина.

Усети как някой я дърпа назад, докато ръцете и се протягаха към майка и.

— Дженсън. — Устата му бе близо до ухото и. — Трябва да изпълним волята и.

— Не! Моля те, не! — зави тя.

Той я дръпна отново.

— Направи, каквото поиска от теб, Дженсън. Трябва!

Тя удари с юмруци окървавения под.

— Не! — Светът се бе срутил. — Моля те, не! Това не може да е истина!

— Трябва да вървим, Джен.

— Ти тръгвай. На мен ми е все едно. Предавам се.

— Не, не се предаваш, Джен, не можеш да го направиш.

Той я прихвана през кръста и я изправи на треперещите и крака. Онемяла от болка, Дженсън не можеше да помръдне. Това не се случваше наистина. Всичко бе само сън. Светът се превръщаше в пепел.

Себастиан я стисна за раменете и я разтърси.

— Трябва да се махаме оттук, Дженсън.

Тя извърна глава и погледна майка си на пода.

— Трябва да направим нещо. Моля те.

— Наистина трябва. Трябва да се махаме оттук, преди да са дошли още от онези.

От лицето му се стичаха капки. Тя се запита дали е от дъжда. Имаше чувството, че се наблюдава някъде отдалеч. Собствените и мисли и се струваха налудничави.

— Чуй ме, Дженсън. — Майка и бе казала същото. Беше важно. — Чуй ме. Трябва да се махаме оттук. Майка ти беше права. Наистина трябва да се махаме.

Той се извърна към лампата и видя оставен до нея вързоп. Дженсън се свлече на пода. Коленете и изтрополиха върху дъските. Чувстваше се ограбена. Бяха и останали единствено нажежените въглени на болката, от които не можеше да изпразни тялото си. Защо нещата трябваше да се объркат дотам?

Дженсън изпълзя до спящата си майка. Тя не можеше да умре. Не можеше. Дженсън я обичаше твърде много, за да може тя да умре.

— Дженсън! По-късно ще скърбиш! Сега трябва да изчезваме!

Дъждът навън продължаваше да се лее като из ведро.

— Няма да я оставя!

— Майка ти се жертва за теб, за да можеш да живееш. Не захвърляй в нищото последната и проява на смелост.

Той пъхаше в раницата, каквото му попаднеше пред очите.

— Трябва да направиш, каквото ти каза. Тя те обича и иска да живееш. Каза ти да бягаш. Аз се заклех да ти помогна. Трябва да тръгваме, преди да са ни заварили тук.

Тя погледна към вратата. Преди беше затворена. Нали самата тя се бе блъснала в нея. Може би резето се е счупило.

Сред дъжда се материализира огромна сянка, която се плъзна в къщата.

Очите на мургавия мъжага се втренчиха в Дженсън. Обзе я неописуем ужас. Той тръгна към нея. Забърза крачка.

Дженсън мярна стърчащия от врата на единия труп нож с „Р“ на дръжката. Ножът, който майка и искаше да остане с нея. Не беше далеч. Майка и бе загубила ръката си, живота си, за да го убие.

Мъжът, очевидно, без да забележи Себастиан, се хвърли върху Дженсън. Тя полетя към ножа. Хлъзгавите и от кръвта пръсти докопаха дръжката и се вкопчиха здраво в релефния материал. Добре обмислена изработка. Смъртоносно изкуство. Стиснала зъби, извади острието и се завъртя.

Преди мъжът да я стигне, Себастиан изсумтя и заби острието на ятагана си в тила на мъжа. Войникът се стовари на пода в краката и, месестата му ръка се закачи на кръста и, докато падаше.

Крещейки, Дженсън се измъкна изпод ръката, под главата на мъжа се събра червено езерце. Себастиан я вдигна.

— Вземи каквото искаш — нареди и той.

Тя затършува из стаята като в сън. Светът бе полудял. Или може би тя бе лудата.

Гласът в главата и започна да и нашепва нещо на странен език. Улови се, че се заслушва в него, дори сякаш и подейства успокоително.

Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдееа ду калт мишт.

— Трябва да вървим — сепна я Себастиан. — Събери си багажа.

Не можеше да мисли. Не знаеше какво да прави. Заглуши гласа и си каза, че трябва да постъпи така, както и бе заръчала майка и.

Отиде до шкафа и трескаво започна да прибира нещата, които винаги носеха със себе си по време на път — неща, които винаги бяха приготвени. В раницата и имаше готов чифт дрехи. Върху тях метна билки, подправки и суха храна. От импровизиран скрин от сплетени клони взе още малко дрехи, четка, огледалце.

Когато посегна към дрехите на майка и ръката и замръзна. Пръстите и трепереха, опита се да се концентрира върху заръката. Не можеше да мисли, движеше се като дресирано животно, правеше онова, на което са го научили. И преди бяха бягали внезапно.

Огледа стаята. Четирима мъртви Д’Харанци. Един тази сутрин. Значи стават пет. Четворка плюс един. Къде ли са другите трима? В тъмнината навън? Сред дърветата, притаени в очакване? Дебнещи да я отведат при Господаря Рал, за да бъде измъчвана до смърт?

Себастиан я сграбчи за китката с две ръце.

— Какво правиш, Дженсън?

Осъзна, че пронизва с ножа си празния въздух.

Позволи на Себастиан да изтръгне ножа от ръката и и да го прибере в ножницата, закачена на колана и Взе пелерината и която огромният Д’Харанец бе изтръгнал от тялото и в самото начало на кошмара.

— Побързай, Дженсън. Искаш ли да вземеш още нещо?

Себастиан пребърка джобовете на последния мъж, взе му парите и ги напъха в джобовете си. Откачи всичките четири ножа, никой, от които не можеше да се сравнява с онзи, който бе дал на Дженсън. Никой от тях не носеше буквата „Р“ на дръжката си, какъвто бе ножът на падналия от скалата войник — ножът, който бе използвала майка и

Себастиан пъхна четирите ножа в един джоб на раницата си и подкани Дженсън да побърза. Докато той избираше най-добрия от мечовете на мъжете, Дженсън се приближи до масата. Събра всички свещи и ги пъхна при багажа. Себастиан закачи на колана си още един меч. Дженсън събра някои дребни вещи — посуда, прибори — и ги напъха в раницата си. Не знаеше какво точно взема. Прибираше каквото и попадне пред очите.

Себастиан взе раницата и я сложи на гърба и. Дженсън стоеше като парцалена кукла. Той я наметна с пелерината, вдигна качулката на главата и и напъха червената и коса навътре.

После взе раницата на майка и. Трябваше да дръпне два пъти, за да освободи ятагана си от главата на войника. Докато го прибираше на колана си, от острието капеше кръв. Протегна ръка и подтикна Дженсън да върви напред.

— Нещо друго? — попита, докато отиваха към вратата. — Искаш ли да вземем още нещо от къщата, Дженсън?

Тя погледна през рамо към мъртвото тяло на майка си на пода.

— Тя си отиде, Дженсън. За нея сега се грижат добрите духове. Желанието и бе да продължим напред. Нека го изпълним.

Към един по-добър свят. Дженсън се вкопчи в тази идея. Този, в който бе живяла досега, и бе донесъл само болка.

Запъти се към вратата. Себастиан се огледа във всички посоки. Тя просто го следваше, прескачаше трупове, кървави ръце и крака. Беше твърде уплашена, за да изпитва нещо, твърде съкрушена, за да я е грижа. Мислите и бяха потънали в дълбока тиня. Винаги се бе гордяла с бистрия си ум. Къде се бе дянал той сега?

Навън в дъжда Себастиан я дръпна към пътеката.

— Бети! — Себастиан се закова на място. — Трябва да вземем Бети!

Той погледна пътеката, после пещерата.

— Едва ли ще ни е нужна коза, но трябва да си взема нещата.

Тя забеляза, че Себастиан стои под дъжда без пелерината си. Беше мокър до кости. Хрумна и че не само тя не мисли ясно. Той дотолкова се бе съсредоточил върху бягството им, че бе забравил за багажа си. Това означаваше сигурна смърт. Тя не искаше Себастиан да умира. Бети щеше да им е от полза. Но имаше още нещо, което Дженсън бе забравила. Втурна се към къщата.

Не обърна внимание на виковете на Себастиан. Насочи се право към един дървен скрин край вратата. Знаеше точно какво търси — две овчи наметала — едно за нея, едно за майка и. Държаха ги там навити и готови, в случай че се наложи да тръгнат внезапно нанякъде. Себастиан стоеше нетърпеливо на вратата, но щом видя какво прави, не каза нищо. Без да се обърне да погледне смъртта в очите, тя за последен път прекрачи прага на дома си.

Двамата изтичаха към пещерата. Огънят продължаваше да гори. Бети обикаляше нервно и трепереше, но бе необичайно притихнала, сякаш разбрала, че се е случило нещо ужасно.

— Първо се поизсуши — каза Дженсън.

— Нямаме време! Трябва да се махаме оттук! Останалите може да дойдат всеки момент.

— Ако не го направиш, ще умреш от студ. Тогава защо изобщо да тръгваме на път? Смъртта си е смърт. — Собствените и разумни думи я изненадаха.

Дженсън извади двете овчи наметала изпод пелерината си и започна да ги разопакова.

— Така дъждът няма да ни пречи, но трябва да сме сухи, иначе няма да е достатъчно топло.

Той кимна и покорно застана до огъня, протегнал ръце напред. Най-сетне думите и бяха успели да стигнат да него и да успокоят трескавата нужда от незабавно тръгване. Тя се зачуди как изобщо е успял Себастиан да стори всичко това с треската и след като бе изпил билките на майка и. От страх, каза си. Това и беше ясно.

Всичко я болеше. Едва сега забеляза, че рамото и кърви. Раната не беше сериозна, но пулсираше. Преживеният ужас я бе изтощил докрай.

Искаше и се да легне и да закрещи, но майка и заръча да бяга оттук. Единствено тези предсмъртни думи можеха да я накарат да помръдне от мястото си. Ако не бе получила тези заръки, нямаше да може да действа. Сега просто изпълняваше последната воля на майка си.

Бети пощуря. Мъчеше се да прескочи оградата на кошарата си, за да стигне до Дженсън. Докато Себастиан се сгрее на огъня, Дженсън върза около врата на козата въже. Ако имаше нещо като благодарност при козите, то Бети го изразяваше.

Щеше да има възможност да им върне услугата. В такава дъждовна нощ едва ли щяха да успеят да накладат огън, когато спрат за почивка. Стига да намереха сухо местенце в някой процеп в скалите, щяха да се пъхнат вътре и да се сгушат до Бети, която щеше да ги стопли и да ги предпази от замръзване.

Дженсън разбираше сърцераздирателното блеене на животното, обърнато към къщата. Ушите на козата бяха щръкнали, явно се тревожеше, че майката на Дженсън не идва. Дженсън събра всички моркови и жълъди от полицата и ги напъха по джобовете си.

Щом Себастиан се изсуши, двамата облякоха вълнените пелерини и наметнаха отгоре овчите кожи. Дженсън ги поведе в подгизналия мрак, стиснала в ръка въжето на Бети. Себастиан се насочи към пътеката, откъдето бяха дошли.

Дженсън го спря с ръка.

— Сигурно ни чакат.

— Но нали все някога трябва да се измъкнем оттук.

— Има по-сигурен начин. Подготвили сме път за бягство.

Той се взря в лицето и през пелената от леден дъжд, която ги разделяше, после, без да каже нито дума повече, я последва в неизвестното.