Метаданни
Данни
- Серия
- Мечът на истината (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pillars of Creation, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 70 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)
КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)
История
- — Добавяне
- — Редакция от nqgolova
Статия
По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Колоните на Сътворението | |
The Pillars of Creation | |
Автор | Тери Гудкайнд |
---|---|
Първо издание | 2001 г.![]() |
Издателство | Tor Fantasy |
Оригинален език | английски |
Жанр | епично фентъзи |
Вид | роман |
Поредица | „Мечът на истината“ |
Предходна | Вярата на прокудения |
Следваща | Уязвимата империя |
Издателство в България | „Прозорец“ |
Преводач | Невена Кръстева |
ISBN | ISBN 954-733-259-7 (ч. 1), 954-733-260-0 (ч. 2) |
Колоните на Сътворението (на английски: The Pillars of Creation) е седмата книга от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд „Мечът на истината“. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой, въпреки че се появява.
Издания
Книгата е издадена през 2001 г. от американското издателство Tor Fantasy.[1] През 2002 г. е издадена в две части от българското издателство „Прозорец“ в превод на Невена Кръстева.[2]
Сюжет
Тази книга се върти около няколко нови героя от поредицата „Мечът на истината“ .
Дженсен Рал, полусестрата на Ричард Рал, е прекарала първите двадесет години от живота си, бягайки от баща си, Даркен Рал. Родена без никакъв дар на магия, Дженсен е белязана за смърт още от раждането си. Когато майка ѝ очевидно е убита от убийци на Д'Харан, тя тръгва с новия си приятел Себастиан, за да започне живота си отначало. Себастиан в крайна сметка разкрива, че е шпионин на Имперския орден. Той говори убедително за целите на Ордена относно справедливото отношение към цялото човечество и елиминирането на магията. Над всичко друго той уважава император Джаганг. В същата степен той презира Ричард Рал, за когото твърди, че е предизвикал война с нахлуване в Стария свят, след като е съборил Бариерите, разделящи частите на познатия свят.
Междувременно, друг брат на Ричард, Оба Рал, страда от майка, която го е малтретирала, в семейната ферма. Оба се въобразява за енергичен и притежаващ здравословно любопитство. Неговата любознателна природа се проявява особено чрез удоволствието да гледа как нещата умират под ръката му. Оба не знае, че той, заедно с Дженсен, е напълно ненадарен и имунизиран срещу магия. Майка му го изпраща при близка магьосница, за да купи лекарство, и по време на покупката той започва да заплашва магьосницата. Опитите ѝ да се защити с магия се провалят и Оба я убива брутално. По време на битката Оба се предава на глас в съзнанието си, който обещава непобедимост в замяна на подчинение. След като се завръща у дома, Оба убива майка си и решава да види света. Той може да пътува удобно с парите, които е откраднал от магьосницата.
Дженсен иска да намери друга магьосница, сестрата на тази, която Оба е убил, и която преди това е помагала на Дженсен и майка ѝ. Заедно със Себастиан тя пътува до Народния дворец, столицата на империята Д'Харан. Там тя научава, че магьосницата, която търси, живее в смъртоносно омагьосано блато. След като Себастиан е задържан от стражите на Д'Харан, дружелюбен непознат на име Том помага на отчаяната Дженсен да стигне до блатото. Тя безопасно достига дома на магьосницата, естественият ѝ имунитет към магия я защитава през блатото, но научава само, че нищо не може да се направи, за да се спаси от лорд Рал. Тя си тръгва разочарована. Въпреки това, след завръщането си в Народния дворец, тя хитро спасява Себастиан. Той я убеждава, че трябва да посети император Джаганг, лидер на Императорския орден.
Оба също е наясно с втората магьосница и факта, че тя знае нещо за неговата съдба или природа. Той наема водач до блатото, с когото също благополучно се справя. Магьосницата разкрива, че Оба вече е роб на Пазителя на Подземния свят и се самоубива, преди Оба да успее да извърши деянието. Това, заедно с факта, че водачът му е откраднал всичките му пари, вбесява Оба. Той е донякъде успокоен от съкровището, което намира в вилата на магьосниците, но яростта му се завръща, когато след завръщането си в Народния дворец забелязва водача си. След като убива водача, той е за кратко затворен, но бяга, използвайки гласа в съзнанието си, за да накара стражите на Д'Харан да изпълнят заповедите му, и решава да намери Ричард Рал.
Дженсен и Себастиан достигат до император Джаганг при авангарда на армията на Императорския орден. Въпреки че първоначално е шокирана от грубите войници на Ордена, тя е посъветвана да не бъде толкова придирчива и че Д'Хараните са още по-лоши. На следващия ден след пристигането ѝ, император Джаганг щурмува Двореца на Изповедника, но е кърваво отблъснат. Император Джаганг е тежко ранен в битката. Още по-лошо за Ордена, техният враг отприщва древна магия върху основната армия, причинявайки огромни разрушения. Дженсен реагира, като сключва пакт с тъмна сила, Пазителя, за да убие Ричард в замяна на нейната капитулация и подчинение.
Оба залавя Калан и Пазителят му нарежда да я отведе, заедно с Меча на истината, до Колоните на Сътворението. Използвайки връзката си с меча, Ричард преследва Оба до колоните, където среща Дженсен, която също е привлечена на същото място от Пазителя, за да убие Ричард. Върховният план на Пазителя обаче е Ричард да убие Дженсен при Колоните на Сътворението и по този начин да отвори врата между царството на Пазителя и света на живите. Ричард разбира плана и отказва да бъде подтикнат да сътрудничи. Дженсен признава неговата почтеност и планът на Пазителя е осуетен. Тя научава, че мъжете, изпратени да убият майка ѝ, всъщност са войници на Императорския орден и след като започва да вярва, че Ричард е наистина любящ и грижовен брат, тя се присъединява към него и Калан в борбата им срещу Джаганг.
Седмото правило на магьосника, разкрито в „Стълбовете на сътворението“ (гл. 60), е:
„ | Животът е бъдеще, не минало. Миналото може да ни научи чрез опита как да постигаме нещата за в бъдеще, да ни утеши със сладки спомени, то е основата на постигнати вече неща. Но животът се крепи на бъдещето. Да живееш в миналото е все едно да протягаш ръце към мъртвите. Искаш ли да живееш пълноценно, трябва да съграждаш всеки нов ден отново и отново. Като разумни същества ние трябва да използваме интелекта си, а не да въздигаме в култ миналото. | “ |
Източници
- The Pillars of Creation, на Sobrief.com
- The Pillars of Creation, на Fandom.com
Външни препратки
- Аудиокнига на английски, в Ютюб
![]() ![]() |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Pillars of Creation в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
ДЖЕНСЪН И СЕБАСТИАН ПРЕПУСНАХА на север, после поеха на запад през полетата Азрит, горе-долу по пътя, по който същата сутрин тя се бе върнала с Том от блатото на Алтея. Посещението и при възрастната чародейка предния ден и опасното пътешествие през блатото и се струваха отдавнашни и далечни. Денят и изтече в изкачване към Двореца, преминаване покрай стражи и служители, изкарване на Себастиан от затвора, спечелване на Морещицата Найда на тяхна страна и измъкване от платото с магьосник Рал по петите. Не им оставаше много време преди мръкнало, така че едва ли щяха да могат да изминат голямо разстояние. Трябваше да помислят за нощуване в откритото поле.
— Като се има предвид, че разбойниците са доста близо, няма да можем да запалим огън — рече Себастиан, когато я видя да трепери. — Могат да ни забележат от километри, а ние ще сме заслепени от огъня и изобщо няма да разберем че към нас се промъкват лоши хора.
Безлунното небе над тях представляваше блещукащ плащ от звезди. Дженсън се замисли за казаното от Алтея, че можеш да забележиш птица в безлунна нощ, ако видиш как затъмнява звездите, под които прелита. По този начин Алтея разпознавала човек, който е дупка в света. Дженсън не видя птици, само три койота в далечината, които обхождаха територията си. В пустата равнина звездите ги осветяваха достатъчно добре по време на лова им за дребни нощни животни.
Дженсън отвърза с премръзнали пръсти завивките от седлото си и ги хвърли на земята.
— Впрочем откъде щяхме да вземем дърва за огън, ако можехме да запалим такъв?
Себастиан се обърна и я погледна. По лицето му се прокрадна усмивка.
— Не се бях замислял. Вероятно дори да искахме, не бихме могли да запалим огън.
Тя огледа внимателно пустото поле, докато сваляше седлото от гърба на Рижка и го поставяше на земята край Себастиан. Въпреки слабата светлина се виждаше достатъчно ясно.
— Който и да приближи, ще го видим. Мислиш ли, че има нужда един от нас да остане на пост?
— Не. Без огън и ако сме неподвижни, няма как да ни намерят из тъй огромна и потънала в мрак територия. По-добре да се наспим, за да сме свежи за утрешния ден.
Завързаха конете и тя приседна на седлото. Развърза завивката си и вътре откри две малки бели бохчи. Знаеше, че не е слагала нищо подобно. Развърза единия възел и видя съдържанието на бохчата — зелник с месо. В същия миг видя, че Себастиан е открил същото в своите завивки.
— Май Създателят се е погрижил за нас.
Дженсън се усмихна, загледана в питата в скута си.
— По-скоро Том.
Себастиан не я попита откъде знае.
— Значи Създателят чрез Том. Брат Нарев казва, че дори когато си мислим, че помощта ни е дадена от някой земен, всъщност тя идва от Създателя чрез него. Ние в Стария свят вярваме, че когато помагаме на човек в беда, всъщност вършим добрините на Създателя. Ето защо добруването на ближния е наш свещен дълг.
Дженсън не каза нищо, опасявайки се, че ако го направи, че излезе, че критикува Брат Нарев или може би дори самия Създател. Не можеше да си позволи да оспорва думите на такъв титан като Брат Нарев. Тя никога не бе правила добри дела като него. Дори не бе оставяла никому баница или каквото и да е полезно нещо. Струваше и се, че носи само проблеми и страдания на хората — на майка си, на Латея, на Алтея, на Фридрих и на кой знае още колко хора. Ако чрез нея действа някаква сила, то тя определено не бе Създателят.
Себастиан, вероятно прочел част от мислите по лицето и, продължи с благ глас:
— Ето защо ти помагам — защото вярвам, че Създателят иска да постъпя точно така. Защото знам, че Брат Нарев и император Джаганг ще окуражат постъпките ми. Това е единственото, за което се борим — да накараме хората да си помагат един другиму, като взаимно си поделят товара.
Тя се усмихна не само за да му покаже, че разбира, но и да изрази възхищението си от подобни благородни намерения. Макар че тези благородни намерения, поради причини, които не можеше да разбере, и се струваха като нож, забит в гърба.
Дженсън вдигна поглед от зелника в скута си,
— Значи затова ми помагаш. — Усмихна се насила. — Защото си задължен.
Себастиан я погледна така, сякаш му бе зашлевила плесница.
— Не! — Приближи се към нея и падна на коляно. — Не. Аз в началото беше така, но не е само заради дълга.
— Звучи така, сякаш съм прокажен, който трябва…
— Не, ни най-малко. — Докато търсеше точните думи, лъчистата усмивка грейна на лицето му. Същата онази усмивка, от която сърцето и се свиваше. — Никога не съм срещал човек като теб, Дженсън. Кълна се, очите ми никога не са виждали по-красива жена, нито по-умна. Караш ме да се чувствам като нищожество. Но после, щом ми се усмихнеш, изведнъж ставам важен. Никой досега не ме е карал да се чувствам по този начин. В началото бе дълг, но сега, кълна се.
Думите му я удариха като гръм, не бе очаквала да чуе такива неща, изречени с топла нежност, гореща молба.
— Нямах представа.
— Знам, че не биваше да те целувам. Сбърках. Аз съм войник в армията срещу злото. Животът ми е отдаден на каузата да помагам на народа си. На всички народи. Не мога да предложа нищо на жена като теб.
Дженсън не можеше да разбере защо Себастиан си мисли, че трябва да и предлага нещо. Той и бе спасил живота.
— Тогава защо ме целуна?
Той се вгледа в очите и, думите излизаха от гърлото му с мъка, сякаш дърпани от невъобразими дълбини.
— Не можах да се сдържа. Съжалявам. Опитах. Знам, че сбърках, но когато се озовахме тъй близо един до друг, когато погледнах красивите ти очи, а ръцете ти ме обгръщаха, моите ръце прегръщаха теб. Никога не бях изпитвал по-голям копнеж в живота си. Просто не можах да устоя. Трябваше. Съжалявам.
Дженсън заби поглед в зелника в скута си. Себастиан си наложи обичайната маска на спокойствие и се дръпна назад върху седлото си.
— Не съжалявай — прошепна тя, без да вдига поглед. — Целувката ти беше страхотна.
Той се надигна в очакване.
— Наистина ли?
Дженсън кимна.
— Радвам се да чуя, че не си го направил по задължение.
Думите и го накараха да се усмихне и уталожиха напрежението.
— Никой дълг не ме е карал да се чувствам тъй прекрасно — отвърна той.
Двамата се засмяха — нещо, което не си спомняше да е правила отдавна. Стана и хубаво да се посмее.
Отхапа от баницата, наслаждавайки се на ароматните подправки и сочните парченца месо. И това усещане бе доста приятно. Надяваше се, че не е била много остра с Том, задето бе забравил да попита за Бети. Беше изляла върху него цялата си обърканост, страх и гняв. Той бе добър човек. Помогна и, когато най-много се нуждаеше от помощ.
Мислите и политнаха към Том, сети се, че и беше добре в компанията му. Той я караше да се чувства важна, уверена в себе си. Себастиан я правеше смирена. Усмивката на Том бе ведра и хубава — но по различен начин, не като тази на Себастиан. Усмивката на Том бе сърдечна, докато на Себастиан беше загадъчна. Усмивката на Том я караше да се чувства сигурна и силна, докато на Себастиан я правеше беззащитна и слаба.
След като си изяде баницата до последната трошичка, тя постла наметалото си на земята и легна, като се зави хубавичко с одеялата. Все още трепереща, си припомни как Бети ги бе топлила нощем. В мрака тъгата и се върна и прогони съня от очите и въпреки умората от всичко, през което се наложи да премине през последните дни.
Бъдещето не и носеше нищо обещаващо. Очакваше я все същото — преследване и преследване, докато най-накрая хората на Господаря Рал не я заловят. Без майка си, без Бети чувстваше празнота. Даде си сметка, че няма представа накъде ще продължи, знаеше само, че ще продължи да бяга. Беше разчитала на помощта на Алтея, но дори това се оказа празна химера. В едно далечно ъгълче на съзнанието си бе таила някаква невъзможна надежда, че като се върне там, където се бе родила, в Народния дворец, може би ще намери задоволително решение на проблемите си.
Затрепери не само от студ, но и от неясната перспектива, която и предлагаше бъдещето.
Себастиан долепи гръб до нейния, за да я предпази от вятъра. Уверението му, че го прави не само по задължение, я успокояваше. Опита се да си припомни усещането за плътно долепеното му до нейното тяло. Опияняващото докосване на устните му до нейните.
Думите му, които я бяха изненадали с такава сила: „Очите ми никога не са виждали по-красива жена“, все още отекваха в главата и. Не беше убедена, че му вярва. Може би се страхуваше да му повярва.
Първия ден, когато се запознаха, той и бе подметнал няколко комплимента. Бе споменал, че хората сигурно щели да си помислят, че мъртвият войник е видял красива млада жена и така се е подхлъзнал и е паднал от скалата, а след това „правилото на Себастиан“, както го нарече, да и даде инкрустирания нож на войника, казвайки, че красотата трябва да отиде при красота.
Пак се замисли за честността в очите му, за това колко изненадващо объркан и смутен беше той, докато изричаше тези думи. Когато човек не говори каквото мисли, думите излизат с лекота от устата му. Но онова, което извира от сърцето, се изразява по-трудно, тъй като човек залага повече.
Остана изненадана да чуе, че усмивката и го карала да се чувства важен. Не бе очаквала, че е възможно да изпитва същите чувства като нея. Не бе очаквала, че е толкова прекрасно мъж като Себастиан, пътувал и видял какво ли не, да и каже, че е красива. В сравнение с майка си, Дженсън винаги се беше чувствала тромава и обикновена. Понрави и се мисълта, че някой я смята за красива.
Запита се какво ли ще стане, ако той се обърне, така както лежат, и отново я прегърне, ако я целуне, този път насаме. Само при мисълта за това сърцето и се разтуптя.
— Съжалявам за козата ти — прошепна Себастиан в тъмнината, все още долепил гръб до нейния.
— Знам.
— Но като знаем, че магьосникът Рал е по петите ни, просто нямаше да има време да я търсим.
Колкото и да обичаше Бети, Дженсън знаеше, че има по-важни неща. Въпреки това бе готова почти на всичко, за да чуе познатия гласец на Бети, да види малката вирната опашчица, въртяща се като бясна при поздрава на Дженсън. Усети под главата си парченцата моркови, които още носеше в раницата си.
Знаеше, че не могат да останат да търсят Бети, но от това не и стана по-леко. Сърцето и се късаше.
Изви се и погледна през рамо.
— Причиниха ли ти болка? Толкова се тревожех да не те наранят.
— Морещицата със сигурност имаше такива планове. Ти се появи точно навреме.
— Какво усети, когато те докосна с Агнела си?
Себастиан се замисли за миг.
— Все едно ме бе ударил гръм, така ми се струва.
Дженсън отпусна глава върху раницата си. Запита се защо не усети нищо при докосването на оръжието. Себастиан вероятно се питаше същото, но не зададе въпроса си на глас. Така или иначе Дженсън нямаше да може да му отговори. Найда също бе останала изненадана и каза, че няма човек, на когото Агиелът да не действа.
Найда грешеше.
Поради някаква причина това се стори на Дженсън странно притеснително.