Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН ЗАСТАНА ВСТРАНИ от потока хора, изсипващ се от юг. Сгушена в Себастиан, за да се предпази от ледения вятър, тя си помисли колко хубаво би било просто да е търколи върху ледената земя и да заспи. Коремът и къркореше от глад.

Рижка се отмести встрани и Дженсън стисна по-здраво юздата и. Бети се притисна до бедрото на Дженсън, опашката, ушите и очите и издаваха, че е нащрек. Краката на животното бяха изморени и Бети сегиз-тогиз изпухтяваше възмутено срещу поредния бодил. Дженсън я потупа по коремчето, при което козичката енергично размаха опашка. Погледна господарката си, протегна глава, за да близне набързо Рижка по муцуната, след което приклекна и се сви в краката на Дженсън.

Себастиан бе прегърнал спътницата си през раменете и оглеждаше внимателно потока от каруци, колички и хора, които вървяха към Народния дворец. Тропотът на каруците, хорските разговори и смехове, шумът от толкова много стъпки и тракане на конски копита — всичко се сливаше в едно общо монотонно боботене, разнообразявано от ритмичното скърцане на ок на каруца. Облаците прах, вдигнати в резултат на трескавото движение, разнасяха мириса на манджи, примесен с вонята на човешки и животински тела. По езика полепваше неприятен възкисел вкус на мръсотия.

— Какво ще кажеш? — попита тихичко Себастиан.

Студеният изгрев потапяше далечното скалисто плато във виолетово сияние. Над полетата Азрит се издигаха величествени скалисти върхове, но сътвореното от човешка ръка се извисяваше дори още по-нависоко. Безбройни покриви зад внушителни стени се събираха в масивна постройка, представляваща град, съграден върху платото. Ниската зимна светлина придаваше на раздиращите небето мраморни стени и колони меко сияние.

Дженсън бе съвсем малка, когато майка и я отведе далеч оттук. Детските и спомени не бяха подготвили съзнанието и на възрастен човек за реалното великолепие на Двореца. Сърцето на Д’Хара увенчаваше с достойната си и горда осанка пустошта наоколо. Благоговението и бе замъглявано единствено от мисълта, че наред с другото, това бе и наследственият дом на господарите Рал.

Обърса с длан лицето си, стисна очи, сякаш с това можеше да успокои пулсиращата болка в главата си. Пътуването се бе оказало трудно и изтощително. Вечер избираха място и спираха. Докато тя шеташе около бивака, Себастиан, скрит в булото на нощта, оглеждаше внимателно района. На няколко пъти се беше връщал тичешком край огъня с тревожните новини, че преследвачите им са наблизо. Въпреки изтощението и сълзите на отчаяние двамата трескаво събираха багажа и продължаваха напред.

— Имаме причина да сме тук — отвърна най-сетне тя. — Не му е времето да губим кураж.

— Или сега, или никога.

Тя се взря за миг в предупредителните искрици, блеснали в сините му очи, след което, вместо отговор, пристъпи напред и се вля в потока от хора. Бети скочи на крака и като се притискаше плътно в крака на Дженсън, заоглежда лицата наоколо. Себастиан тръгна от другата страна на Дженсън. От близката каручка им се усмихна възрастна жена.

— Козичката за продан ли ти е, скъпа?

Дженсън, стиснала с една ръка въженцето на Бети и юздата на Рижка, а с другата придържаща качулката си срещу режещия вятър, се усмихна на жената, но категорично поклати глава в знак на отказ. Онази и се усмихна с леко разочарование и подкара коня си по-бързо. В тоз,и миг Дженсън видя, че на каручката и има табела, рекламираща колбаси.

— Госпожо? Колбаси ли продавате?

Жената се протегна назад, отвори един капак и бръкна в съдината, увита прилежно в одеяла и кърпи. След миг извади тлъста наденица.

— Съвсем пресни са, от тази сутрин. Искате ли? Струва само сребърно пени, а за вкуса гарантирам.

Дженсън кимна настървено, Себастиан плати на жената поисканата сума, после сряза наденицата на две и подаде половината на спътничката си. Беше чудно гореща. Дженсън моментално погълна няколко хапки почти, без да дъвче. Усети с облекчение как острото жило на глада омеква и по тялото и се разлива приятна топлина. Едва след тези първи няколко хапки успя да усети вкуса на месото.

— Прекрасна е — провикна се след жената.

Онази се усмихна, комплиментът очевидно не я изненада. Дженсън избърза да настигне каручката и се обърна към жената.

— Случайно да познавате жена на име Алтея?

Себастиан огледа крадешком хората, които можеха да чуят въпроса и.

— А, значи си дошла за предсказание.

Дженсън не я разбра много добре, но реши, че ще е по-лесно да се съгласи с нея.

— Аха. Дали знаете къде мога да я намеря?

— Виж сега, скъпа, нея не я познавам, но се знаем с мъжа и — Фридрих. Идва в Двореца да продава позлатените си фигурки.

Явно повечето от хората идваха да продават стоките си. В главата на Дженсън изплува неясен детски спомен за жужащо множество от хора, изливащи се ежедневно в Двореца. Продаваше се какво ли не — от храна до бижута. Голяма част от градовете, където Дженсън бе живяла през годините, имаха пазарен ден. В Народния дворец всеки ден бе пазарен. Спомни си как с майка и ходеха да си купуват храна, а веднъж дори и плат за рокля.

— А къде можем да намерим този Фридрих? Или някой, който го познава?

Жената посочи към Двореца.

— Държи сергия на пазара. Ей там на баира. Чувала съм, че за да се срещнеш с Алтея, тя трябва да те покани. Съветът ми е да говориш първо с него.

Себастиан се опря на гърба на Дженсън и надникна към жената.

— На баира ли?

Тя кимна.

— Ами да, горе при Двореца. Лично аз не ходя там.

— Тогава къде продаваш надениците си?

— Нали съм с каручка и кон, та заставам край пътя. Продавам на хората, дето отиват и се връщат от Двореца. Няма да ви пуснат да минете с конете нагоре, ако сте решили да се срещнете с мъжа на Алтея. Нито пък с козата. Вътре могат да влизат само конете на войниците и официалните гости на Двореца. Търговците и други подобни използват източния път. Не може всеки да влиза в Двореца с коня си. Само войниците се качват до горе на коне.

— В такъв случай сигурно ще трябва да оставим конете в конюшня — каза Дженсън.

— Фридрих не идва много често. Ще имате късмет, ако го заварите, още повече ако успеете да говорите с него.

Дженсън преглътна още една хапка от наденицата.

— Имате ли представа дали ще е тук днес? Или кога идва в Двореца?

— Не, скъпа, съжалявам, но не знам. — Жената намести огромния червен шал на главата си и пристегна възела под брадичката си. — Виждам го от време на време — само толкова знам. Понякога купува наденици за жена си.

Дженсън огледа внушителния силует на Двореца над тях.

— Е, не ни остава друго, освен да го потърсим.

Още не бяха влезли, а сърцето на Дженсън щеше да се пръсне от притеснение. Видя как пръстите на Себастиан се плъзват по външната страна на наметалото му, проверявайки дръжката на меча. Тя също потърси успокоителното присъствие на ножа си. Надяваше се да не се задържат дълго в Двореца. Само да разберат къде живее Алтея, и можеха веднага да се махат от това място. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Запита се дали Господарят Рал е тук или воюва нейде далеч в родината на Себастиан. Сърцето я сви при мисълта, че народът и живее под игото на такъв управник — човек без капчица милост.

Докато пътуваха към Народния дворец, Дженсън можа да разпита Себастиан за родината му. Той сподели с нея част от вярванията и традициите на хората в Стария свят, разбиранията им за обет и дълг, копнежа им за благословията на Създателя. Себастиан говореше разпалено за обичания духовен водач на неговия народ — Брат Нарев, както и за последователите му от Ордена. Те учеха, че добруването на ближния е не само отговорност, но и свято задължение на всеки човек. Дженсън не можеше да си представи място, където хората живеят изпълнени със съчувствие един към друг.

Себастиан и разказа за отчаяната борба на Императорския орден с Господаря Рал и за жестоките набези на владетеля на Д’Хара. Кой по-добре от нея знаеше какво е да се страхуваш от този човек! Именно този страх я притесняваше сега, когато стоеше в подножието на Двореца. Страхуваше се, че ако Господарят Рал си е у дома, ще разбере, че Дженсън е наблизо.

Разминаха се със стегнат отряд войници на коне. Оръжията им — мечове, секири, копия — блестяха застрашително срещу утринното слънце. Дженсън сведе поглед и извърна глава в другата посока, за да не би погледът и да се засече с някой от войниците. Опасяваше се да не би някой да се протегне и да я грабне от тълпата — сякаш беше белязана с някакъв знак, видим единствено за тях. Държеше червената си коса прибрана прилежно под качулката, за да не привлича нежелано внимание.

Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-гъста ставаше тълпата. По южните склонове на планината хората бяха разположили сергии и палатки, където продаваха стоките си. Новодошлите се настаняваха кой където свари. Въпреки студа всички изглеждаха в добро настроение, докато разполагаха стоките си на импровизираните щандове. Мнозина вече въртяха бурна търговия.

Д’Харанските войници като че бяха навсякъде. Все едри мъжаги с еднакви кожени униформи, отгоре с ризници. Въоръжението им се състоеше поне от меч, но повечето носеха и боздугани, къси мечове или ножове. Вървяха между хората като бдителни и зорки пазачи, но не притесняваха никого.

Жената пожела на Дженсън и Себастиан всичко хубаво и отби каручката си встрани от пътя, край трима мъже, които продаваха бъчви вино, подредени на дървена маса. И тримата бяха широкоплещести, русоляви и със силни челюсти, явно братя.

— Внимавайте на кого си оставяте животните — провикна се жената на изпроводяк.

Повечето от хората, които продаваха стоките си тук, имаха животни и предпочитаха да останат в ниското, вместо да имат затруднения по-нагоре. Част от търговците сновяха из тълпата и предлагаха стоките си на случайни минувачи. Вероятно техните по-обикновени изделия вървяха повече така. Други, като жената с каручката, продаваха домашно сготвена храна. Долу имаше достатъчно хора, за да не намират смисъл да се качват по-нависоко. Дженсън предположи, че част от търговците просто предпочитат да са по-надалеч от високопоставените служители в двореца и многото войници. Себастиан следеше внимателно ставащото наоколо, но гледаше да не се набива на очи. Дженсън знаеше, че от зоркия му поглед не убягва нищо. Случайният минувач обаче би помислил, че просто оглежда предлаганите стоки, замаян от многообразието им. Истината бе, че този поглед проникваше далеч отвъд, към огромните двери между високите каменни колони на Двореца.

— Какво ще правим с конете? — попита Дженсън. — А Бети, къде ще оставим Бети?

Себастиан посочи към един навес, където хората връзваха конете си.

— Ще се наложи да ги оставим тук.

Освен близостта на преследвача и я тревожеше и пресата на непоносимо огромната тълпа. Чувството за опасност се бе просмукало до мозъка на костите и, мозъкът и не функционираше нормално. Да оставиш Бети в конюшня в града е едно, но да изоставиш близката си приятелка тук, сред всичките тези хора, е съвсем друго.

Дженсън посочи с глава мърлявите селяни, които би трябвало да се грижат за конете, но вместо това бяха увлечени в разпалена игра на зарове.

— Мислиш ли, че можем да поверим животните си на такива като тях? Нищо чудно да са най-обикновени крадци. Защо не останеш при конете, докато отида да намеря мъжа на Алтея?

Себастиан, който тъкмо оглеждаше войниците край входа, се обърна към нея.

— Не ми се струва разумно да се разделяме точно тук, Джен. Пък и съм против да влизаш вътре сама.

Тя се взря в разтревожените му очи.

— Ами ако стане нещо? Наистина ли смяташ, че ще можем да се измъкнем със сила?

— Не. Ще трябва да използваш главата си, да не губиш самообладание. Доведох те дотук, не мога да те изоставя точно сега и да ти позволя да влезеш вътре сама.

— Ами ако извадят меч срещу нас?

— Ако се стигне дотам, не можем да надделеем в бой. По-важно е да ги накараме да се стреснат, да се замислят колко опасни може да сме, а не да се хвърляме веднага в бой.

— Трябва да блъфираме.

— Хич ме няма по тези работи.

Той се изсмя.

— Напротив. Нали те видях какво направи първата нощ, когато нарисува Милостта.

— Но тогава бяхме сами, само аз, ти и майка. Тук е съвсем различно.

— Направи го и в странноприемницата, когато показа на ханджийката червената си коса. И вдъхна респект у мъжете само с погледа и държанието си. Справи се сам-самичка и никой не посмя с пръст да те докосне.

Не се бе замисляла за това по този начин. За нея бе по-скоро откровено отчаяние, а не преднамерена измама.

Бети отърка нослето си в крака и. Дженсън погали животинката по ухото. Мъжете изоставиха заровете за малко, за да поемат конете на група пътници. Не и се хареса грубостта, с която тези мъже се отнасяха с животните. Подкарваха ги с нагайки, вместо просто да поемат поводите им.

Дженсън прерови с поглед тълпата, докато очите и не попаднаха на червения шал. Скъси въженцето на Бети, подкара Рижка за юздата и тръгна натам. Изненадан, Себастиан я последва.

Жената с червения шал беше започнала да подрежда съдините си с топли наденици.

— Госпожо?

Онази присви очи срещу светлината.

— Да, скъпа? Искаш още малко наденички ли? — Повдигна един капак. — Вкусни са, нали?

— Чудесни са, но дойдох за друго — дали ще имате нещо против да ви платим, за да наглеждате конете и козичката.

Жената затвори тенджерата.

— Животните ли? Аз не съм коняр, скъпа.

Дженсън стисна въженцето и юздата в едната си ръка, а с другата се облегна на каручката. Бети подви крака край колелото.

— Помислих си, че компанията на козичката ми ще ви е приятна за известно време. Бети е чудесна, няма да ви създава никакви проблеми.

— Бети, значи. Е, какво пък, защо да не я наглеждам.

Себастиан подаде на жената сребърна монета.

— Ако позволите да оставим конете си при вашия, ще сме спокойни, че са в добри ръце и че има кой да се грижи за тях.

Жената внимателно огледа монетата, след това и Себастиан.

— За колко време? Като си продам надениците, смятам да се прибирам.

— Няма да се бавим. Само трябва да намерим мъжа, за когото ни казахте — Фридрих — отвърна Дженсън.

Себастиан небрежно посочи с глава монетата, която жената все още държеше в ръката си.

— Като се върнем, ще ви дам още толкова — в знак на благодарност. Ако пък не се върнем, докато си продадете надениците, ще получите две монети заради неудобството да ни изчакате.

Жената най-сетне кимна.

— Е, добре, и бездруго ще съм тук, за да си продавам надениците. Вържете козата за колелото, ще я наглеждам, докато се върнете. — Посочи през рамо. — А конете вържете ей там, при моята кобила — тя ще се зарадва на малко компания.

Бети лакомо налапа парчето морков, което и подаде Дженсън. Рижка я подбутна по рамото, сякаш искаше да и каже, че не иска да остава. За да я успокои, Дженсън даде и нея парче морков, после подхвърли едно и на Себастиан, да го предложи на вечно гладния Пит.

— Ако случайно ме изгубите от поглед, питайте за Ирма, продавачката на наденици.

— Благодарим ти, Ирма — Дженсън погали Бети по главата. Оценявам помощта ти. Изобщо няма да се бавим.

Двамата се запромъкваха през тълпата, Себастиан я прегърна през кръста, за да не се разделят, докато потъват в пастта на огромния дом на Господаря Рал.

Изпратиха ги жалните стонове на изоставената Бети.