Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СЕДЕШЕ САМА НА ПОДА пред огромния огън, който Себастиан бе запалил за нея, и гледаше пламъците, втренченият и поглед поглъщаше оранжевото сияние на горящите въглени, които от време на време се откъсваха от главните. Смътно си спомняше сбогуването с лечителя и майката на болното дете. Не знаеше как точно е преминала разстоянието да празната къщичка в дълбокия сняг.

Нямаше представа откога седи така, взряна в нищото, отдадена на мрачните си мисли. В настоятелния си порив да се докопа до нея Ричард Рал и бе отнел майката, бе я лишил от чувството за семейство и дом. Майка и и липсваше болезнено. Липсваше и толкова много, че си мислеше, че няма да може да понесе страданието. Но какво да се прави. Очите и бяха пресъхнали. От време на време дори болката сякаш затихваше.

Откакто Алтея и спомена за Дрефан, Дженсън кроеше планове как да открие този друг потомък на Мрачния Рал, неин брат по бащина линия, също като нея дупка в света. Надяваше се срещата с него да и вдъхне кураж. Представяше си как двамата откриват някакво общо чувство на родство помежду си, как се вдигат на обща битка, решени да променят живота си. Сега нямаше да може да разбере дали мечтите и са били изпълними.

Дано да е било така. Но тази надежда вече бе мъртва. Ричард Рал бе убил Дрефан. И със сигурност щеше да убие и нея, когато я намери. А това щеше да стане. Знаеше го. Беше убедена. Той ще я намери.

Дженсън.

В главата и бушуваха хаотични мисли. Изпитваше всичко: от надежда до отчаяние, от ужас до ярост.

Ту ваш мишт. Грушдева ду калт мишт.

И гласът беше тук, надвикващ бълбукащите мисли, водопада от чувства, хаоса. Нашепваше в ушите и странните мамещи думи.

Дженсън. Предай се.

Опита всичко друго. Не и оставаше нищо. Господарят Рал и бе отрязал всички пътища за спасение. Нямаше избор. Вече знаеше какво трябва да направи. Стана, с взимането на това решение в душата и настъпи странен покой. Сложи наметалото на раменете си и излезе в тихата ледена нощ. Въздухът беше толкова остър, че едва дишаше от мраз. Снегът скърцаше под краката и.

Трепереща от студ или може би от тежестта, стоварила се внезапно на плещите и, почука тихичко на вратата на крайната къщичка. Себастиан отвори, колкото да се убеди, че е тя, след това бързо я пусна вътре. Тя се пъхна в стаята. Обля я мека топлина.

Себастиан беше гол до кръста. По свежия аромат, който се носеше от тялото му, и увесената на врата хавлиена кърпа тя разбра, че е прекъснала банята му. Вероятно беше напълнил корито с топла вода и за нея, но тя не го забеляза.

По лицето му се четеше тревога. Стоеше нащрек, в очакване да чуе причината, довела я в покоите му. Дженсън пристъпи напред. Застана толкова близо, че чак усети топлината на тялото му. Отпуснала ръце, вдигна дръзко очи към неговите.

— Реших да убия Ричард Рал.

Той се вгледа в лицето и, прие със спокойствие категоричните и слова, сякаш през цялото време е бил убеден, че един ден тя ще прозре неизбежната нужда. Мълчеше и чакаше да чуе и останалото.

— Вече знам, че беше прав. Трябва да го унищожа, иначе никога няма да бъда свободна. Никога няма да мога да заживея свой живот. Аз съм тази, която трябва да го направи — само аз.

Не му каза какво я бе подтикнало да вземе такова решение.

Ръката му се вкопчи в нейната. Пронизителният му поглед не помръдна от очите и.

— Няма да е лесно да се приближиш до човек като него, за да изпълниш решението си. Казах ти, че за императора работят чародейки, които отдавна се борят срещу Господаря Рал. Нека най-напред те отведа при тях.

Дженсън се беше съсредоточила върху самото решение, не върху пътя за постигането му. Изобщо не бе мислила как може да стане, как ще преодолее ордата от хора, отговорни за сигурността му. За да го убие, щеше да се наложи да влезе в непосредствен контакт с Господаря Рал. Беше си се представяла как му нанася удар с ножа, как му крещи колко много го мрази, колко силно желае да му причини нечовешки страдания заради всичко, което и е сторил. Бе се съсредоточила върху действието, не върху пътя, който щеше да я отведе там. Ако искаше да успее, трябваше да вземе под внимание цял куп детайли.

— Мислиш ли, че тези жени ще ми помогнат в онова, за което спомена — като използват магия, за да сложат край на магията. Мислиш ли, че ще могат да ми осигурят нужните средства, за да тръгна след него?

Себастиан кимна.

— Иначе не бих ти подхвърлил тази идея. Познавам унищожителната магия, която владее Господарят Рал, дори съм присъствал лично, видял съм с очите си. Знам, че чародейките ни неведнъж са съумявали да отвърнат на удара с удар. Магията не може да свърши цялата работа, но може да окаже ценна помощ.

Дженсън стоеше изправена, с вдигната брадичка.

— За мен би било чест. С радост бих приела всяка помощ, която биха могли да ми окажат.

В крайчеца на устните му се изви малка усмивчица.

— Но искам да знаеш едно — продължи тя, — с или без тяхната помощ аз ще убия Ричард Рал. Дори ако се наложи да се изправя срещу него сама, с голи ръце, пак ще го направя. Няма да спра, докато не осъществя решението си, тъй като докато не го направя, за мен няма живот. Той е решил така, не аз. За мен настъпва краят на вечното бягство. Повече няма да бягам.

— Разбирам те. Значи решено — отиваме при чародейките.

— Колко още мислиш, че остава до тях?

— Няма да се наложи да пътуваме из Стария свят. Утре сутринта трябва да се оглеждаме за пътека на запад, през планините. Нужен ни е път за влизане в Средната земя.

Дженсън отметна косата от лицето си и забеляза, че погледът на Себастиан е върху кичура.

— Но доколкото разбрах, императорът и Сестрите са в Стария свят?

Себастиан се усмихна загадъчно.

— Не. Не можем да позволим на Господаря Рал да нападне народа ни, без да отвърнем на удара, без да го накараме да заплати нужната цена. Имаме намерение да се бием и да победим — точно както си решила и ти. Император Джаганг е с войската, обсадил е главния град на Средната земя — Ейдиндрил. Там се намира Дворецът на Изповедниците — Дворецът на съпругата на Господаря Рал. Ние ще разсечем Новия свят. С идването на пролетта ще завземем Ейдиндрил и ще прекършим гръбнака на Новия свят.

— Нямах представа. Нима през цялото време си знаел, че император Джаганг предприема подобна смела крачка?

Себастиан се засмя.

— Та нали съм неговият стратег.

Дженсън зяпна.

— Ти? Ти си го измислил?

Той махна с ръка, за да разсее учудването и.

— Император Джаганг завзе управлението на Стария свят, понеже е гений. Конкретно в този случай имаше две възможности, две различни препоръки: да нападне Средната земя, а след това Д’Хара, или да стори обратното. Брат Нарев сподели с него, че правдата е на наша страна и че както и да постъпим, победата ще е наша. Ето защо не му предложи съвет за действие.

Що се отнася до императора, той вече си бе набелязал като цел Ейдиндрил, но не бе споделял намеренията си гласно, преди да чуе препоръките. Моето мнение наклони везните. Император Джаганг не винаги използва моите стратегически ходове, но сега за моя радост мненията ни се покриваха. И двамата разбирахме, че завземането на града и Двореца на съпругата на Господаря Рал няма да бъде мимолетна военна победа, а директен удар в сърцето на врага.

Дженсън отново видя онзи важен и високопоставен човек, когото бе открила отпърво у Себастиан. Един от хората, които държаха в свои ръце хода на историята. Съдбата на Цели нации, животът на безброй много хора зависеше от думата на Себастиан.

— Не мислиш ли, че досега императорът ще е завзел Двореца на Изповедниците?

Не — категорично отвърна той. — Няма да рискуваме да губим живота на най-смелите си войни при атакуването на толкова важен обект, докато времето не се оправи. Ще нахлуем в Ейдиндрил напролет, когато тази ужасна зима най-сетне свърши. Мисля, че все още имаме шанс да стигнем навреме за великото събитие.

Мисълта, че може да присъства на подобно колосално събитие, я опияняваше. Да види силите на свободните хора, нанасящи мощен удар срещу Господаря Рал. В същото време тя знаеше, че това означава началото на края на Д’Хара. Но всъщност краят на едно зловещо владичество.

Тази нощ бе паметна поради много причини. Светът се променяше и Дженсън щеше да допринесе своя дял в този процес. Тя бе променила и тази нощ.

Огънят топлеше лицето и. Една сега разбра, че за пръв път вижда Себастиан без риза. Гледката и хареса.

Той хвана и другата и ръка.

— Император Джаганг ще иска да се запознае с теб.

— С мен? Та аз съм никой.

— Напротив, Дженсън! Императорът с нетърпение ще очаква срещата ви, това ти го гарантирам. Ще изгаря от желание да се срещне със смелата жена, готова самоотвержено да се включи в нашата борба за бъдещето на човечеството. В борбата, която в крайна сметка ще сложи край на потисничеството на Дома Рал. Дори самият Брат Нарев възнамерява да дойде в Новия свят, за да присъства на историческото завземане на Ейдиндрил и Двореца на Изповедниците, да види с очите си святата победа, постигната в името на народа ни. Сигурен съм, че и за него ще бъде чест да се запознае с теб.

— Брат Нарев?

Дженсън си помисли за водопада от събития, които до този момент не си бе давала сметка, че се случват. Сега тя се беше превърнала в част от тези паметни събития. Усети тръпка в душата си при мисълта, че ще се изправи лице в лице с Джаганг Справедливия — с един истински император. А може би щеше да има възможност да се запознае и с Брат Нарев, за когото Себастиан твърдеше, че е най-важният духовен водач, раждал се някога.

Ако не бе срещнала Себастиан, нямаше да знае нищо от това. Той беше толкова забележителен човек! Всичко в него бе забележително — от прекрасните му сини очи и екзотично щръкналата коса, до красивата му усмивка и изключителния му интелект.

— Щом ти си един от хората, замислили тази кампания, се радвам, че се озова тук, за да видиш на дело триумфа на стратегията си. Признавам още и че за мен ще бъде чест да попадна в компанията на такива велики и благородни мъже.

Макар Себастиан да бе скромен както винаги, на Дженсън и се стори, че забелязва пламъче на гордост да припламва в очите му. Но миг след това той я погледна сериозно.

— Когато видиш императора, не бива да се стряскаш от гледката.

— Какво имаш предвид?

— Император Джаганг е белязан от Създателя с очи, които виждат повече от очите на обикновените хора. Глупаците се плашат от тях. Искам да те предупредя. Не бива да се страхуваш от велика личност като него само защото изглежда различно.

— Няма.

— Значи всичко е наред.

Дженсън се усмихна широко.

— Новата ти стратегия ми харесва. Нямам търпение да дойде утрото, за да поемем към Средната земя, императора и Сестрите на светлината.

Той като че ли не я чу. Очите му изпиваха лицето и, косата и, накрая се върнаха върху очите и.

— Ти си най-красивата жена, която съм срещал.

Тя усети как пръстите му се впиват в ръцете и и я придърпват по-близо.

— Ласкаеш ме — чу се да казва.

Той бе доверен императорски съветник, а тя момиче, израсло сред горите. Той градеше историята, тя просто бягаше от нея. Досега.

Въпреки това той си оставаше Себастиан. Мъжът, с когото разговаряше, с когото пътуваше, с когото се хранеше. Безброй пъти го бе виждала да се прозява от умора и да заспива.

Той бе удивителна смесица от благородство и обикновеност.

Дистанцията, която тя поддържаше помежду им като че ли го изнервяше, но в същото време бе търсена, ако не и наложена от самия него.

— Съжалявам, прозвуча не на място — прошепна той смирено. — Искам да кажа нещо много повече от това, че си само красива.

— Така ли? — Не беше въпрос. По-скоро изумление.

Устните на Себастиан се залепиха за нейните. Ръцете му я обгърнаха. Тя разпери своите встрани, боейки се, че ако го прегърне, ще докосне голата му плът. Отпусната в прегръдката му, почувства как гърбът и се извива под натиска на мускулите му.

Сочната му целувка изпълни устата и. Ръцете му не само я прегръщаха, но и засланяха. Затвори очи, отдадена на насладата от целувката. Усети твърдината на тялото му, долепено до нейното. Юмрукът му се вкопчи в косата и на тила, от устните и се изтръгна стон, топлият му език най-неочаквано проникна в устата и. Божествена омая завъртя главата и.

Светът се преобърна, единствената и опора бяха ръцете му. Изведнъж нарът се оказа под гърба и. Шокът да се озове по гръб, притисната под тялото му, извика паника в мислите и, не знаеше какво да направи, как да реагира.

Искаше да го спре, преди да е стигнал твърде далеч. В същото време се страхуваше да направи нещо, което би го накарало да спре, да си помисли, че го отблъсква.

Хрумна и че са напълно сами. Това леко я притесни. Но я и окрили. Сега, когато на света бяха останали само двамата, тя бе единствената, която би могла да го спре. Изборът, който и предстоеше, щеше да предопредели не само собствения и път, но и щеше да реши съдбата на сърцето му. Изпита приятно усещане за власт.

Но това бе само една целувка. Вярно, по-страстна от тази в Двореца, но все пак само целувка. Главозамайваща, забързваща ритъма на сърцето целувка.

Тя се предаде на прегръдката му, дори се осмели да пъхне език в устата му така, както бе сторил той. Страстната му реакция на инициативата и я порази. Почувства се жена — желана жена. Ръцете и се плъзнаха по гладката кожа на гърба му, по релефа на ребрата и мускулите му, нямаше дрехи, които да и попречат да усети гъвкавото му тяло. Чудото на този водопад от чувства я остави без дъх.

— Джен! — прошепна той в ухото й. — Обичам те.

Тя се вцепени. Не и се струваше реално. Сякаш сънуваше, сякаш се бе вселила в чуждо тяло. Бе сигурна, че го е казал, но наистина не и се струваше реално.

Сърцето и биеше тъй лудо, че се страхуваше да не изскочи от гърдите и. Себастиан също дишаше насечено, сякаш страстта му за нея го подлудяваше. Тя се вкопчи в него, жадна да долови пак топлия дъх на думите му в ухото си.

Страхуваше се да му повярва, да си позволи да му повярва, да се увери, че наистина го е казал, че това наистина се случва с нея, че не си го въобразява.

— Но това е невъзможно. — Думите изграждаха защитна стена около нея.

— Истина е — задъхано изрече той. — Така е. Нищо не мога да направя. Обичам те, Дженсън.

Топлият му дъх гъделичкаше лицето и така, че цялото и тяло затрепери.

Поради някаква причина в главата и нахлу споменът за Том. Видя го да и се усмихва с кривата си усмивка. Том не би постъпил така. Не знаеше защо, но бе сигурна. Том не би подходил по този начин към темата за любовта.

Изпита внезапен копнеж по Том.

— Себастиан.

— Утре ще поемем към съдбата си.

Дженсън кимна на рамото му, удивена от страстта в думите му. Тяхната съдба. Прегърна го още по-силно, усети потния му гръб, усети тялото му да притиска крака и, ръката му се плъзна към корема и, а дланта продължи надолу към хълбока. Искаше и се той да каже нещо, с което да я сепне, да я стресне. В същото време се молеше да не го направи.

— Но тази нощ е наша, Джен, само трябва да протегнеш ръка към нея.

Дженсън.

— Себастиан.

— Обичам те, Дженсън, обичам те.

Дженсън.

Опита се да прогони образа на Том от главата си.

— Себастиан, не знам дали…

— Не съм го искал. Не съм имал и намерение да изпитвам това, но е факт. Обичам те, Дженсън. Не съм го очаквал. Скъпи Създателю, нищо не мога да сторя. Обичам те.

Тя затвори очи и го целуна по врата. Беше тъй прекрасно да слуша любовните му слова, прошепнати в ухото и — шепот, който звучеше почти като болезнена изповед и гняв, но при все това бе изпълнен с отчаяна надежда.

— Обичам те — прошепна той отново.

Дженсън.

Тялото и потръпна от удоволствие, беше прекрасно да се почувства жена, да знае, че присъствието и може да бъде възбуждащо за един мъж. Никога преди не се бе чувствала привлекателна. В този момент се чувстваше повече от красива — изкусително красива.

Предай се.

Той премести тежестта си и тя го целуна по врата, после прокара език по ухото му, както бе направил той. Тялото му пламна.

Ръката му се плъзна под роклята и и тя застина на място. Пръстите му се плъзнаха по голото и коляно, по голото и бедро. Каза си, че изборът е неин. Трябваше да реши.

Ахна, забила поглед в тъмните греди на тавана. Устните му се залепиха върху нейните, преди да е успяла да изрече думата, която знаеше, че трябва. Удари с юмрук по рамото му, объркана от отнетата и възможност да изрече тази едничка кратка важна дума.

Вкопчи го за лицето, за да го отдели от себе си, да може да говори. Но този мъж и бе спасил живота. Ако не беше той, тя щеше да легне мъртва до трупа на майка си. Дължеше му живота си. Да му позволи да я докосва по този начин бе нищо в сравнение с това. Какво може да и стане? Това е нищо в сравнение с начина, по който той отвори сърцето си за нея.

Освен това тя го харесваше. Той беше мъж, когото всяка жена би пожелала. Красив, умен и с положение в общество — Нещо повече — въодушевяваше я фактът, че и той я харесва. Както и тя него. Какво повече би могла да иска?

С усилие прогони натрапчивия образ на Том от главата си като съсредоточи цялото си внимание върху Себастиан и онова, което той правеше с нея. Ласките му я размекваха до болка.

Докосването на пръстите му бе тъй прелестно, че извика сълзи в очите и. Забрави думата, вече се питаше как изобщо бе могла да си помисли, че ще я изрече.

Пръстите и се вкопчиха в тила му, сграбчиха го с всичка сила. Другият и юмрук се заби между ребрата му и тя посрещна с вик това, което той правеше с нея. Порокът на плътската наслада я победи и тя простена безпомощно.

— Себастиан — успя да изрече задъхано, — о, Себастиан.

— Толкова те обичам, Джен. — Разтвори коленете и. Пъхна се между разтрепераните и крака. — Искам те, Дженсън. Искам те до полуда. Не мога да живея без теб. Кълна се, че не мога.

Трябваше да направи своя избор. Повтори си го.

— Себастиан.

Предай се.

— Да — пророни задъхано, — добри духове, простете ми, да!