Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (53)

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ФРИДРИХ С МЪКА СИ ПРОПРАВЯШЕ ПЪТ сред гъстите треви край езерцето и се опитваше да не мисли за стържещия глад. Но стомахът му къркореше силно и бе трудно да отклони вниманието си от него. Една риба би го задоволила чудесно, но рибата трябва да се сготви, а най-напред и да се улови. Огледа брега. Жабешките бутчета също са добър вариант. Все пак с парче изсушено месо би станало най-бързо. Де да бе извадил един сухар от раницата си при последната почивка. Така поне щеше да има нещо да смуче.

На места ивиците по-ниска трева образуваха своеобразни зелени ръкави покрай брега на езерото. Другаде се извисяваха притихнали островчета от високи тръстики. Слънцето вече преваляше зад хълмовете оттатък езерото, сред внушителните вековни дървета, подредени от отсрещната страна на пътеката, падна мрак. Въздухът беше мъртвешки спокоен, гладката повърхност на водата блестеше, позлатена от последните отблясъци на западното небе.

Фридрих поспря, за да си обтегне гърба, и се взря сред сенките между дърветата. Имаше нужда от кратка почивка, за да отпусне уморените си нозе. Трябваше да реши дали е време да мисли за пренощуване, или поне да извади един сухар от раницата си. Между дърветата блещукаше вода, завита под тънки воали прозирен мъх.

Из хълмистата местност се пътуваше леко, пътеката не губеше височина. Долу в ниското явно бе мочурливо и трудно проходимо. Блатата го отвращаваха. Извикваха в главата му болезнени спомени.

Разгони облак комари, плъпнал пред лицето му, после подпъхна пръсти под ремъците на раницата си, колебаейки се какво да предприеме — да търси място за нощувка или да продължи. Макар да бе изморен след усиленото ходене, пътуваше вече от доста време и бе влязъл във форма, готов да посрещне несгодите на новия си живот. Поне се чувстваше по-силен, отколкото първия ден.

Из пътя често се обръщаше мислено към Алтея. Описваше и с най-големи подробности гледките, които виждаше, местността, растителността, небето, надяваше се да го чуе от света, в който бе отлетяла, и да му се усмихва със златната си усмивка.

Вече мръкваше и трябваше да реши какво ще прави. Не му се пътуваше нощем. Имаше новолуние и той прекрасно знаеше, че когато залезе слънцето и небето почернее, ще падне непрогледен мрак. Нямаше облаци, така че можеше да се надява поне на малките блещукащи звезди. Непрогледният мрак го изпълваше с истински ужас. Най-много мразеше, когато е толкова тъмно, че човек не може да определи кое е горе и кое долу. Тогава се чувстваше съвсем сам.

Дори при звездно небе в непознати местности се пътува трудно. В тъмнината човек лесно може да се отклони от пътеката и да се изгуби. Което означава, че на сутринта най-вероятно ще му се наложи да си проправя път през непроходими терени или да търси пътека и в крайна сметка да не постигне нищо друго, освен загуба на време.

Най-добре да се установи за нощувка. Беше топло, така че не беше толкова наложително да пали огън, макар че вътрешно му се щеше. Но знаеше, че огънят може да привлече нежелано внимание. Нямаше представа какво може да има по тези места, а огънят се забелязва от километри. Най-добре да остане на тъмно и да пожертва удобството и уюта за сметка на сигурността. Нали разполага с цяло звездно небе.

Каза си, че ако продължи още малко по пътеката, най-вероятно тя ще започне да се изкачва и да излезе извън блатата, където определено би имал по-добри възможности за лагеруване с по-малка вероятност от змии. Змиите, в търсене на топлина, биха подирили близостта на заспал на земята човек. Нямаше да му е приятно да се събуди и да намери в завивките си навита на руло змия. Намести раницата на гърба си. Имаше още малко време до мръкнало, така че можеше да си позволи да повърви.

Тъкмо направи крачка и до слуха му достигна слаб звук. Не беше отчетлив, но дойде толкова не на място, че мигновено се обърна и огледа пътеката на север, откъдето му се стори, че идва. Определено не можеше да оприличи звука на нищо познато, не беше нито жаба, нито катерица или птичка. Докато напрягаше нервно слух, настана тишина.

— Вече съм твърде стар за такива начинания — измърмори под мустак и тръгна.

Другата причина, която го теглеше да върви напред, бе увереността, че е съвсем близо до целта си. Е, може би оставаха още няколко дни, нямаше как да определи със сигурност, но може пък да е съвсем близо. Ако е така, то би било глупаво да спира да нощува. Всяка минута бе ценна.

Най-малкото, което можеше да направи, бе да походи още. Ако се наложи, винаги може да си вдигне лагер, преди да е мръкнало съвсем. Каза си, че може да върви, докато съвсем престане да вижда пътеката пред себе си, а после да си опъне завивките в тревата край езерото. Все пак не му се нравеше идеята да спи на открито край пътеката — не и в сърцето на Стария свят. Не и когато знае, че наоколо може да кръстосват нощни стражи. През последните няколко дни бе забелязал доста патрулиращи части на Императорския орден.

Избягваше градовете и селата, вървеше колкото се може по-напряко към целта си. На няколко пъти му се наложи да коригира посоката. По пътя си избягваше старателно всякакви срещи с войници, защото те криеха потенциална заплаха от залавяне и разпитване. Искаше му се да вярва, че един възрастен самотен пътник едва ли би изглеждал особено подозрителен в очите на стражите, че едрите войници от Ордена едва ли биха го възприели като някаква заплаха. Но кой знае.

Пък и беше чувал, на минаване през градове и населени места, че Орденът не се нуждае от специална причина да прибере и измъчва, който си поиска и когато си поиска. А има ли мъчение, рано или късно следва и признание, ако ще да си напълно невинен. Тогава мъчителят ти се убеждава, че е бил прав, като те е задържал, и се амбицира да изтръгне от теб информация за още „заговорници с непочтени намерения“ , както говореха хората. Жестокият разпитващ никога не остава без работа и без виновници, които трябва да бъдат наказани.

Чу се някакво щракване, което накара Фридрих да се обърне рязко и да замръзне на място, напрегнал слух и зрение. Небето и езерото бяха обагрени в лилаво. Клоните, надвиснали над пътеката като разперени пръсти, готови да сграбчат непредпазливия пътник след мръкнало, не потрепваха.

Из тези гори вероятно бродеха какви ли не същества. Сигурно много от тях се будеха след дневната почивка и се готвеха да тръгнат на нощния си лов. Совите, полевките, опосумите, мечките и още цял рояк твари бяха нощни животни. Наостри уши, за да долови отново звука. Нищо не помръдваше.

Фридрих се обърна и усили ход. Сигурно е някой от горските обитатели, излязъл на лов за корени или насекоми. По-бързото темпо го задъха. Облиза пресъхналите си устни, но не постигна кой знае какъв ефект. Въпреки че беше много жаден, не искаше да спира точно сега.

Знаеше, че си въобразява. Намираше се в непозната страна, бродеше из непозната гора, а вече мръкваше. Обикновено не се стряскаше толкова от някакви си горски звуци, плашещи повечето хора. Беше прекарал в блатото с Алтея доста годинки и знаеше какво означава истинско страшилище. Знаеше, че в гората живеят безброй безобидни създания, които не пречат на никого. Вероятно и сега става въпрос именно за нещо такова. Изведнъж обаче умората му изчезна и желанието му да прекара тук нощта се изпари.

Както бързаше по пътеката, хвърли поглед през рамо. Имаше смущаващото усещане, че зад него има нещо. Че нещо го наблюдава. При тази мисъл косъмчетата по тила му настръхнаха.

Продължи да се взира, но не забеляза нищо. Зад него бе тихо. Каза си, че или нещото е твърде безшумно, или си въобразява.

Дишаше тежко, сърцето му щеше да се пръсне. Усили ход още повече. Може би, ако побърза още малко, все пак ще стигне целта си и няма да му се наложи да прекарва нощта сам из тия пущинаци.

Пак хвърли поглед през рамо.

Наблюдаваха го две очи.

Изненадата му бе толкова голяма, че се спъна в собствената си обувка и се просна на земята. Завъртя се и седна на пътеката, след което заотстъпва панически.

Дебнещите очи не бяха изчезнали. Не си ги бе въобразил. Измежду сенките го наблюдаваха искрящи жълти очи.

В тишината дочу ниско ръмжене, звярът излезе от дълбоките сенки и застана в сумрака между гората и езерото. Беше огромен — може би двойно по-голям от вълк, с широк гръден кош и набит врат. Пристъпи внимателно напред, свел глава, искрящите му очи не се отлепяха от Фридрих.

Съществото го дебнеше.

Фридрих изкрещя и трескаво се изправи на крака, плю си на петите и хукна презглава в другата посока. Страхът му даваше криле, вече не чувстваше тежестта на годините. Бързият поглед през рамо го убеди, че съществото е по-бързо от него и бързо скъсява дистанцията.

Още по-страшното бе, че измежду сенките заблестяха още и още чифтове искрящи очи.

Бяха излезли на нощен лов.

Фридрих бе тяхната плячка.

Виещият звяр стовари тежката си лапа върху гърба на Фридрих, който остана без дъх. Просна се по лице на земята. Продължи с опитите си да се измъкне от звяра, който обаче не го изпускаше. Разяреното същество докопа раницата му, раздра я с един мощен удар, целящ да достигне до гърба на жертвата.

Фридрих си представи разкъсаното си на парчета тяло.

Разбра, че ще умре.