Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

САМОТНИЯТ ЗВЪН, призоваващ хората към отдаване, отекна в просторните сводести коридори точно в мига, когато двама огромни войници сграбчиха Себастиан и го отведоха в неизвестна посока. Дженсън гледаше отчаяно как останалите Д’Харанци оформят около пленника непробиваем обръч от лъщяща стомана, предназначен, от една страна, да го държи под око, от друга — да предотврати всеки евентуален опит за освобождаването му. Моментално и стана ясно, че тези войници са предвидили всички възможности и не биха си позволили да рискуват да оставят на свобода тук толкова тежко въоръжен мъж.

Беше и направило впечатление, че и други посетители носят мечовете си. Вероятно подозрението на войниците е било повдигнато от факта, че оръжията на Себастиан бяха не само много и най-разнообразни, но и прилежно скрити под наметалото му. Но той не правеше нищо. Зимно време беше нормално човек да е облечен с наметало. Себастиан не бе сторил лошо никому. Дженсън с мъка потисна порива си да извика на войниците да го пуснат, но знаеше, че ако го направи, ще приберат и нея.

Всички хора — тези, които се бяха отдръпнали от потенциалния проблем, както и другите, които бяха проявили любопитство — се отправиха към площада. Търговците напуснаха магазините си и се присъединиха към тях. Никой не обръщаше внимание на войниците. В отговор на този самотен и отчетлив камбанен звън смеховете и разговорите се снишиха до почтителен шепот.

Войниците стигнаха до страничен коридор, още малко, и щяха да се изгубят от погледа на Дженсън. Обзе я паника. Виждаше само щръкналата му бяла коса и гората от оръжия около него. Не знаеше какво да прави. Не биваше да го допускат. Та те бяха дошли само да потърсят един скулптор. Искаше да извика на войниците да спрат. Не посмя.

Дженсън.

Стоеше посред бурния поток от хора и протягаше глава в посоката, в която се изгуби Себастиан. Господарят Рал я преследваше, Себастиан вече бе заловен. След убийството на майка и сега и отнемаха и Себастиан. Не беше честно.

Обзе я дълбок срам, че е такава страхливка. Себастиан стори за нея толкова много. Пожертва себе си. Заложи живота си, за да спаси нейния.

Дишаше учестено и накъсано. Какво да предприеме?

Предай се.

Не беше честно, не биваше да правят това с него, с нея, с невинни хора. Страхът и преля в гняв.

Ту ваш мишт.

Безизходица.

Грушдева ду калт мишт.

Думите вече не и звучаха толкова неразбираемо. Бушуваха в тялото и, разнасяйки пламъците на справедлива ярост.

Тълпата я блъскаше. Стиснала зъби, тя с усилие се запромъква сред движещата се в обратна посока човешка маса, за да последва Себастиан и войниците. Не беше честно. Искаше да спрат. Просто да спрат. Да спрат.

Безпомощността и я обърка. Не искаше да се чувства безпомощна. Войниците не спираха, продължаваха да вървят. Това разпали яростта и още повече.

Предай се.

Ръката и се плъзна под наметалото. Посрещна я познатият студен допир на метал. Пръстите и стиснаха дръжката на ножа. Усети как релефният символ на Дома Рал се впива в плътта и.

Един войник внимателно я докосна по раменете и я обърна в другата посока.

— Площадът за отдавания е насам, госпожо.

Учтиво, като покана, но всъщност категорична заповед.

Вкопчена в лапите на яростта, тя вдигна поглед изпод качулката си. Видя очите на смъртник. Видя войниците в дома си — мъртвите тела на пода, мъже, които се нахвърлят върху нея, мъже, които я сграбчват. Зад алената завеса от кръв проблясваха неясни движения.

В дългия миг, в който погледът и потъна в очите на войника, ръката и дръпна ножа от калъфа.

В същия миг нечия ръка я подхвана под мишница.

— Насам, скъпа, ще ти покажа къде е.

Дженсън примигна. Беше жената, която я упъти как да намери къщата на Алтея. Жената, която седеше в двореца на жестокия убиец Ричард Рал и бродираше пасторални сцени на планини и поточета.

Дженсън я изгледа, съзря необяснимата и усмивка, опита се да проумее какво става. Всичко наоколо и се виждаше странно неразгадаемо. Знаеше само, че ръката и стиска дръжката на ножа и че душата и копнее да извади острието изпод наметалото си.

Поради някаква причина ножът упорстваше и оставаше скрит.

Тъкмо си помисли, че е станала подвластна на някаква незнайна магия, когато усети ръката на жената върху своята — в майчински и в същото време категоричен жест. Именно тя не и позволяваше да извади ножа от ножницата. Дженсън се запъна, не искаше да я влачат натам.

В очите на жената проблесна предупреждение.

— Никой не пропуска отдаване, скъпа. Никой. Нека ти покажа пътя.

Войникът проследи с мрачно изражение как Дженсън се оставя да бъде отведена. Тя и спасителката и потънаха в тълпата, далеч от заплахата. Дженсън се вгледа в усмихнатото лице на жената. Светът около нея сякаш танцуваше, потопен в нереална светлина. Гласовете се сливаха в някакъв мъгляв фон, пробиван от острите писъци, изпълващи къщата и.

Дженсън.

Гласът се извиси ясен и отчетлив над смътното жужене край нея. Тя се вслуша да чуе какво ще и каже този път.

Предай волята си, Дженсън.

В това имаше някакъв дълбок смисъл.

Предай плътта си.

Вече нищо нямаше значение. Каквото и да предприеме, все стига до задънена улица, не намира избавление, сигурност, спокойствие. Всичко е напразно. Вече няма какво да губи.

— Стигнахме, скъпа — рече жената.

Дженсън се огледа.

— Моля?

— Стигнахме.

Жената я дръпна надолу и Дженсън усети как коленете и допират плочите. Отвсякъде я притискаха хора. Отпред се виждаше площадът с тихото мрачно езерце. Интересуваше я само гласът.

Дженсън. Предай се.

Беше станал по-груб, заповеднически. Разпалваше пламъците на яростта и, на гнева и бунта.

Преви гръб напред, разтърсвана от ярост. Някъде в дълбините на съзнанието си дочу отчаян вик на ужас. Въпреки това далечно предчувствие за нещо лошо яростта прекършваше волята и.

Предай се.

Пред полуразтворените и устни се процеди слюнка. По плочите пред нея затрополиха горещи сълзи. Въздухът с мъка си проправяше път през гърлото и. Болката се вряза в ококорените и очи. Тялото и започна да се тресе, сякаш се бе озовала сам-сама в най-ледената и черна зимна нощ. Не можеше да спре.

Хората се наведоха в дълбок поклон, опрели длани в плочите. Искаше да извади ножа си.

Копнееше за гласа.

Господарят Рал ни ръководи.

Не беше очакваният глас, а слелият се в едно напев на множеството, произнасящо отдаване. Още при първите думи всички чела се долепиха до пода. Зад гърба и се приближи бдителен войник, взря се в неконтролируемо треперещото и тяло, в долепените и до пода длани.

Милиметър след милиметър главата и тръгна надолу, задъхана, разтреперана, Дженсън си наложи да се наведе още и още, докато усети студенината на плочите върху челото си.

Господарят Рал ни учи.

Не това искаше да чуе. Искаше гласа.

Разярената и душа копнееше за него. Искаше ножа си. Искаше кръв.

Господарят Рал е нашата защита, повтаряха хората в един глас.

Дженсън, поемайки си дъх на бързи, накъсани глътки, пропити с омраза, искаше само гласа. И освободеното острие на ножа си. Но дланите и бяха плътно залепени о плочите.

Заслуша се да долови гласа, но чу само думите на отдаването.

В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Отначало споменът бе твърде блед в съзнанието и, идваше отдалеч, от времето, прекарано в Двореца. Сега се втурна като буен поток в главата и. Тя знаеше думите. Беше ги произнасяла като малка. Когато избягаха, без да ще, беше прогонила от главата си тези думи на отдаване към мъжа, който искаше да убие нея и майка и.

Сега, жадна за гласа, който и нашепваше да се предаде, треперещите и устни започнаха да се движат заедно с думите — сякаш не бе тя, сякаш някой друг говореше вместо нея.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Бавният ритъм на напева изпълни огромната зала. Много хора, но един общ глас, отекващ мощно под сводестия таван. Дженсън напрягаше слух да чуе гласа, съпътстващ я, откакто се помни, но него го нямаше.

Усети как мощната тълпа я повлича след себе си. Ясно се чу да произнася думите.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Повтаряше ги отново и отново, ведно с останалите. Отново и отново, без да спира, за да си поеме дъх. Отново и отново, но без припряност.

Напевът изпълни съзнанието и. Обърна се към нея, призова я. Докато го повтаряше отново и отново, той бе единственото присъствие в мислите и. Изпълваше я тъй плътно, че не остана място за нищо друго.

Някак си я успокояваше.

Времето течеше несъществено, второстепенно, маловажно.

Благият напев внесе покой в душата и. Спомни си как Бети се успокояваше, когато я галеше зад ушите. Същото стана с гнева и сега. Противеше се, но малко по малко душата и потъна в отдаването, в обещанието му — спокойно и плавно.

Едва тогава разбра защо го наричат отдаване.

То изцеждаше човек до крайност, след което го изпълваше с дълбок покой, с ведрото чувство, че си част от цялото.

Престана да се противи на думите. Позволи си да ги нашепва, остави ги да уталожат болката и. Опряла чело в плочите, отдадена единствено и само на думите, се почувства освободена от всичко.

Докато произнасяше отдаването в един глас с останалите, сянката на една колона, досега предпазваща я от преките лъчи на слънцето, се отмести и върху Дженсън се изля с цялото си величие и мощ дневната светлина. Стана и топло и приятно. Сякаш усети нежната майчина прегръдка. Тялото и олекна. Мекото сияние наоколо и напомни за картинките на Добрите духове, които рисуваше като малка.

Миг по-късно времето за отдаване изтече.

Дженсън бавно се надигна и седна заедно с всички останали. Разтърси я неудържимо ридание.

— Какво става тук?

Над нея се бе надвесил войник. Жената до нея я прегърна през раменете.

— Майка и почина наскоро — обясни тихо тя.

Войникът пристъпи от крак на крак, явно почувствал се неловко.

— Съжалявам, госпожо. Приемете искрените ми съболезнования.

В сините му очи Дженсън видя искреност и съчувствие.

Дума не можа да каже от изненада. Видя как едрият мускулест мъж в кожена униформа се обърна, за да продължи обиколката си. Един от убийците на Господаря Рал. Обвито в стомана съпричастие. Ако той можеше да предполага коя е тя, не би се поколебал да я предаде в ръцете на онези, които с готовност щяха да се погрижат да и осигурят продължителна и бавна смърт.

Дженсън зарови лице в рамото на непознатата и зарида за майка си, чиято прегръдка винаги я бе успокоявала.

Усети непоносимата липса на майка си. А сега към всичко се прибавяше и ужасът за Себастиан.