Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ОБА ОТВОРИ ОЧИ, но поради някаква причина това не му помогна. Не виждаше. Учудването му го парализира. Лежеше по гръб върху нещо като груб студен каменен под. Нямаше абсолютно никаква представа къде е и как се е озовал на това място, но първото и най-голямото му притеснение бе, че е ослепял. Цял треперещ, запримига, опитвайки се да проясни погледа си — нищо.

В главата му се втурна мисъл, която го хвърли в истинска паника — че е отново в онази кошара.

Страхуваше се да помръдне, за да не би предположението му да се окаже вярно. Нямаше представа как са го направили, но подозираше, че е дело на онези подли съучастнички — двете вещици и изкуфялата му майка. Явно някак си са успели да го напъхат обратно в тъмния детски затвор. Явно са подготвили всичко от гробовете си и са го нападнали в съня му.

Скован от ужас, не можеше да помръдне. В следващия миг дочу шум. Извърна глава в посоката, откъдето идваше, и мярна движение. Постепенно очите му свикнаха и осъзна, че се намира в тъмна стая, а не в клетката. Изпита дълбоко облекчение, след което неимоверна тъга. Как можа да си го помисли? Та той е Оба Рал. И е непобедим. Трябваше добре да го запомни.

Макар да се успокои, че първоначалните му страхове не се оправдаха, благоразумието го накара да остане нащрек. Мястото му се стори странно и опасно. Съсредоточи се, опита се да си припомни какво стана, да си обясни как се е озовал на подобно студено и тъмно място. Нищо не се получи. В главата му витаеха тежки мъгли, тук-там проблясваше по някое откъслечно видение. Замайване, влудяващо главоболие, непозната досега слабост и желание да повърне, някой го влачеше, в него се бяха вкопчили безброй ръце, светлината му причиняваше болка. После дойде тъмнината. Чувстваше се изтощен и целият в рани.

Някой наблизо се покашля. От другия край на стаята мъжки глас му изръмжа да мълчи. Оба лежеше притихнал като планински лъв, но мускулите му бяха нащрек. Положи усилие да дойде на себе си, погледът му внимателно обходи тъмното помещение. Не беше чак толкова тъмно, колкото му се стори в началото. На отсрещната стена имаше малък отвор, през който се процеждаше, макар и съвсем слаба, потрепваща светлина — вероятно от свещ. Отворът бе препречен с решетка.

Главата му пулсираше, но се чувстваше далеч по-добре от преди. Изведнъж си спомни колко му беше лошо. Сега, като си помисли за преживяното, осъзна, че докато е вървял към Двореца, дори не си е давал сметка колко е зле. Някога, като момче, го беше повалила треска. Сигурно и сега е било нещо такова — треска. Сигурно я е пипнал в блатото, при посещението си при оная блатна вещица Алтея.

Понечи да се изправи, но му се зави свят, затова се отпусна върху стената. Същата грапава повърхност като пода. Разтърка премръзналите си боси нозе, после се почеса по гърба. Притисна юмруци до очите си и ги завъртя, за да се опита да прогони замаяността от главата си. Мярна плъхове с щръкнали мустаци, които душеха по ъглите. Усети стържещ глад въпреки отвратителната воня. Смърдеше на пот, урина и още по-гадни работи.

— Виж ти, виж, огромното говедо се събуди — провикна се някой от другия край на помещението. Гласът му бе плътен и подигравателен.

Оба се взря в тъмнината и видя втренчени в него мъже. Преброи петима. Мърлява сган. Онзи, който се обади, беше единственият освен него, който седеше изправен. Беше се разплул в единия ъгъл, сякаш му е бащиния. Подигравателната му усмивка показа беззъба паст. Малкото останали зъби бяха разкривени и изпочупени.

Оба огледа останалите четирима.

— Приличате ми на престъпници — рече след малко.

В стаята изригна смях.

— Всички сме тук по грешка — обади се мъжът в ъгъла.

— Ами да, просто си вършехме работата, когато ни нападнаха ония горили и ни хвърлиха тук — обади се друг. — Нищо не сме направили. А ни заключиха в зандана като най-обикновени престъпници.

Нов взрив от смях.

На Оба не му се понрави идеята да дели територията си с някакви престъпни типове. Всъщност изобщо не му харесваше да е заключен в килия. Твърде много му напомняше за клетката на майка му. Направи щателен оглед и подозренията му се потвърдиха — парите му ги нямаше. От другия край на помещението го гледаше огромен плъх с кръгли очи.

Оба извърна глава от него и плъзна поглед към бледата светлина по-нагоре, към решетката, препречваща отвора.

— Къде сме?

— В зандана на Двореца, тъпо говедо такова — рече кривозъбият. — Да не би да ти прилича на публичен дом?

Останалите се засмяха на шегата му.

— Може бардаците, които посещава, да изглеждат точно така?

Клокочещ дружен смях. От ъгъла го гледаше друг плъх.

— Гладен съм. Кога ще ни дадат да ядем? — попита Оба.

— Гладен бил — възкликна един от мъжете и се изплю встрани. — Хранят ни само ако им скимне. По-вероятно е обаче да пукнеш от глад.

Една физиономия се надвеси над него.

— Как те викат?

— Оба.

— Какво си направил, че да те хвърлят тук, Оба? Да не си лишил някоя стара девственица от непорочността и?

Мъжете избухнаха в смях. На Оба не му се стори смешно.

— Нищо не съм направил.

Тези не му харесваха. Бяха най-обикновени престъпници.

— Значи си невинен, а?

— Нямам представа защо са ме затворили тука.

— Щото чухме друго — рече онзи, дето се бе навел над главата му.

— Аха — обади се другият от ъгъла. — Пазачите разправяха, че си пребил някакъв нещастник с голи ръце.

Оба свъси чело, искрено озадачен.

— Че защо ще ме затварят за такова нещо? Онзи беше крадец. Заряза ме в една ледена пустош, обричайки ме на сигурна смърт. А преди това ме обра. Получи си заслуженото.

— Ти така казваш — изкоментира кривозъбият. — Ама ние чухме, че май ти си го ограбвал.

— Какво? — Оба не можеше да повярва на ушите си, възмущението му беше искрено и неописуемо. — Кой го каза?

— Пазачите — бе отговорът.

— Значи лъжат — настоя Оба. Мъжете отново избухнаха в смях. — Кловис беше крадец и убиец.

Смехът изведнъж секна. Плъховете застинаха по местата си и вдигнаха очи. Започнаха да душат въздуха с малките си нослета.

Онзи в ъгъла се изправи.

— Кловис ли каза? Онзи Кловис, дето продава амулети?

Оба стисна зъби, потънал в спомена си. Май му беше малко на подлия Кловис.

— Аха, уличният търговец Кловис. Ограби ме и ме изостави на произвола на съдбата. Не съм го убивал, просто справедливостта възтържествува. Би трябвало да ме възнаградят за това. Не могат да ме хвърлят в затвора, задето съм упражнил правосъдие над Кловис — човекът си получи заслуженото.

Онзи в ъгъла се изправи. Другите застанаха плътно зад него.

— Кловис беше един от нас — рече кривозъбият. — Наш приятел.

— Нима? Е, постарах се да го превърна в кървава пихтия. Ако имах повече време, щях да му откъсна някои деликатни части, преди да му размажа главата.

— Голям смелчага се извъди нашият тлъст приятел, като се стигне до пребиването на един сакат нещастник — изсъска един от мъжете.

Друг се изхрачи върху Оба. Гневът на Оба изригна. Посегна към ножа си, но не го откри на мястото му.

— Кой ми е взел ножа? Веднага да ми го върнете! Кой от вас, крадливо племе, ми взе ножа?

— Пазачите — изхили се нагло кривозъбият. — Май наистина си адски тъп, а, говедо такова?

Оба гледаше втренчено мъжа, застанал в средата на стаята с вдигнати юмруци, кривите му зъби подпираха неравномерно грозните му устни. Широкият му гръден кош се повдигаше с всяко дълбоко поемане на въздух. По обръснатата глава си личеше, че е от хората, които ги бива да създават проблеми. Направи крачка напред към Оба.

— Ето какво си ти — едно голямо говедо. Оба Говедото. Другите се изсмяха. Оба едва се сдържаше. Изпита непреодолимо желание да изтръгне скверните езици и да се заеме с подлите същества. Предпочиташе жените, но тези тук си го заслужаваха. Щеше да е забавно, нямаше закъде да бърза, можеше да се наслади изцяло на процеса, да ги накара да крещят, да наблюдава как смъртта бавно влиза в гърчещите се тела и се отразява в очите.

Мъжете го обградиха и той се сети, че ножът му го няма, така че нямаше да може да извлече максимално удоволствие. Трябваше да си върне ножа. Това място започваше да го изнервя. Искаше да се махне от тук.

— Стани, Оба Говедото — изръмжа кривозъбият. В краката му се шмугна плъх. Оба успя да застъпи опашката му с длан. Животинката започна да се мята неистово, но не успя да се отскубне. Оба сграбчи малкото телце с другата си ръка. Плъхът продължи да се мята във всички посоки, опитваше се да се измъкне, но Оба го бе стиснал добре.

Докато се изправяше, Оба прегриза врата на плъха. Вече на крака, с една глава по-висок от кривозъбия, той огледа с гневен поглед насъбралите се мъже. Онези отстъпиха.

Оба, все още дъвчейки, се приближи до вратата и надникна през решетката. Наблизо стояха двама пазачи и разговаряха тихо.

— Ей, вие! Станала е грешка! Трябва да говоря с вас!

Двамата замлъкнаха.

— О, нима! И каква грешка е станала? — попита единият.

Оба плъзна поглед между двамата, но погледът му не беше сам. Погледът на нещото, което говореше вътре в главата му, също наблюдаваше заедно с него.

— Аз съм брат на Господаря Рал — Оба си даваше сметка, че изговаря гласно неща, които никога преди не бе споделял с непознати, но чувстваше, че се налага. Изненада се, че продължи с лекота под изумените погледи на другите. — Задържан съм несправедливо, задето раздадох правосъдие над един крадец, както ми повелява съвестта. Господарят Рал няма да допусне подобна несправедливост. Настоявам да се видя с брат си! Веднага ми го доведете!

Двамата пазачи примигнаха неразбиращо, видели погледа в очите му. Без да кажат нито дума, тръгнаха нанякъде.

Оба се обърна и изгледа съкилийниците си. Докато очите му оглеждаха всеки един поотделно, глозгаше задния крак на плъха. Мъжете отстъпиха назад, малките кости изпукаха, натрошени от зъбите му. Оба надзърна през решетката, но коридорът беше празен. Въздъхна. При такъв огромен Дворец сигурно ще отнеме доста време, докато пазачите се върнат да го освободят.

Петимата мъже се изпокриха по ъглите, Оба се върна на мястото си край отсрещната стена и седна. Всички го гледаха. Той отвърна на погледите им и отхапа от плъха.

Знаеше, че ги е впечатлил. Та нали е благородник. Има кралско потекло. Принадлежи към рода Рал. Вероятно тази паплач никога не е виждала отблизо човек като него. Затова го гледат така.

— Разправяхте, че не ни хранели. — Вдигна безжизнения плъх пред изумените им погледи. — Не възнамерявам да умра от глад. — Откъсна опашката със замах. Само животните ядат опашки. Той не е животно.

— Ти не си обикновено говедо — с отвращение пророни кривозъбият. — Ти си едно извратено копеле.

Оба се спусна като стрела и в следващия миг се беше вкопчил в гърлото на дръзкия негодяй, преди онзи да е имал време да си поеме дъх. Вдигна във въздуха пищящия, ритащ кривозъб престъпник, за да го изгледа право в очите. После замахна и го блъсна в стената. Онзи притихна.

Оба се огледа, другите се бяха свили в един ъгъл и трепереха. Пусна кривозъбия, онзи се свлече на земята и простена, ръката му се вдигна бавно към тила. Оба изгуби интерес. Имаше по-важна работа от това да разбива мозъка на този никаквец, нищо че беше престъпник.

Върна се на мястото си и легна на студения камък. Още не беше възстановил напълно силите си от болестта. Трябваше да се погрижи за себе си. Имаше нужда от почивка.

Вдигна глава.

— Като се върнат, ме събудете — обърна се той към четиримата мъже, които го наблюдаваха притихнали. Радваше се да види колко впечатлени останаха от присъствието на благородник сред тях. Така или иначе, бяха най-обикновени престъпници. Щеше да се наложи да ги екзекутира.

— Ние сме петима, ти си сам — обади се нечий глас. — Защо си мислиш, че ще се събудиш жив? — Заплахата в гласа му бе явна.

Оба му се ухили.

Гласът се ухили заедно с него.

Онзи се ококори и отстъпи назад, преглътна, раменете му се блъснаха в стената. После се изсули встрани. Когато стигна до далечния ъгъл, се свлече към земята и обгърна коленете си с ръце. Разхълца се, от очите му закапаха сълзи. Извърна лице, за да скрие очите си зад треперещото си рамо.

Оба положи глава на протегнатата си ръка и заспа.