Метаданни
Данни
- Серия
- Мечът на истината (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pillars of Creation, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 70 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)
КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)
История
- — Добавяне
- — Редакция от nqgolova
Статия
По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Колоните на Сътворението | |
The Pillars of Creation | |
Автор | Тери Гудкайнд |
---|---|
Първо издание | 2001 г.![]() |
Издателство | Tor Fantasy |
Оригинален език | английски |
Жанр | епично фентъзи |
Вид | роман |
Поредица | „Мечът на истината“ |
Предходна | Вярата на прокудения |
Следваща | Уязвимата империя |
Издателство в България | „Прозорец“ |
Преводач | Невена Кръстева |
ISBN | ISBN 954-733-259-7 (ч. 1), 954-733-260-0 (ч. 2) |
Колоните на Сътворението (на английски: The Pillars of Creation) е седмата книга от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд „Мечът на истината“. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой, въпреки че се появява.
Издания
Книгата е издадена през 2001 г. от американското издателство Tor Fantasy.[1] През 2002 г. е издадена в две части от българското издателство „Прозорец“ в превод на Невена Кръстева.[2]
Сюжет
Тази книга се върти около няколко нови героя от поредицата „Мечът на истината“ .
Дженсен Рал, полусестрата на Ричард Рал, е прекарала първите двадесет години от живота си, бягайки от баща си, Даркен Рал. Родена без никакъв дар на магия, Дженсен е белязана за смърт още от раждането си. Когато майка ѝ очевидно е убита от убийци на Д'Харан, тя тръгва с новия си приятел Себастиан, за да започне живота си отначало. Себастиан в крайна сметка разкрива, че е шпионин на Имперския орден. Той говори убедително за целите на Ордена относно справедливото отношение към цялото човечество и елиминирането на магията. Над всичко друго той уважава император Джаганг. В същата степен той презира Ричард Рал, за когото твърди, че е предизвикал война с нахлуване в Стария свят, след като е съборил Бариерите, разделящи частите на познатия свят.
Междувременно, друг брат на Ричард, Оба Рал, страда от майка, която го е малтретирала, в семейната ферма. Оба се въобразява за енергичен и притежаващ здравословно любопитство. Неговата любознателна природа се проявява особено чрез удоволствието да гледа как нещата умират под ръката му. Оба не знае, че той, заедно с Дженсен, е напълно ненадарен и имунизиран срещу магия. Майка му го изпраща при близка магьосница, за да купи лекарство, и по време на покупката той започва да заплашва магьосницата. Опитите ѝ да се защити с магия се провалят и Оба я убива брутално. По време на битката Оба се предава на глас в съзнанието си, който обещава непобедимост в замяна на подчинение. След като се завръща у дома, Оба убива майка си и решава да види света. Той може да пътува удобно с парите, които е откраднал от магьосницата.
Дженсен иска да намери друга магьосница, сестрата на тази, която Оба е убил, и която преди това е помагала на Дженсен и майка ѝ. Заедно със Себастиан тя пътува до Народния дворец, столицата на империята Д'Харан. Там тя научава, че магьосницата, която търси, живее в смъртоносно омагьосано блато. След като Себастиан е задържан от стражите на Д'Харан, дружелюбен непознат на име Том помага на отчаяната Дженсен да стигне до блатото. Тя безопасно достига дома на магьосницата, естественият ѝ имунитет към магия я защитава през блатото, но научава само, че нищо не може да се направи, за да се спаси от лорд Рал. Тя си тръгва разочарована. Въпреки това, след завръщането си в Народния дворец, тя хитро спасява Себастиан. Той я убеждава, че трябва да посети император Джаганг, лидер на Императорския орден.
Оба също е наясно с втората магьосница и факта, че тя знае нещо за неговата съдба или природа. Той наема водач до блатото, с когото също благополучно се справя. Магьосницата разкрива, че Оба вече е роб на Пазителя на Подземния свят и се самоубива, преди Оба да успее да извърши деянието. Това, заедно с факта, че водачът му е откраднал всичките му пари, вбесява Оба. Той е донякъде успокоен от съкровището, което намира в вилата на магьосниците, но яростта му се завръща, когато след завръщането си в Народния дворец забелязва водача си. След като убива водача, той е за кратко затворен, но бяга, използвайки гласа в съзнанието си, за да накара стражите на Д'Харан да изпълнят заповедите му, и решава да намери Ричард Рал.
Дженсен и Себастиан достигат до император Джаганг при авангарда на армията на Императорския орден. Въпреки че първоначално е шокирана от грубите войници на Ордена, тя е посъветвана да не бъде толкова придирчива и че Д'Хараните са още по-лоши. На следващия ден след пристигането ѝ, император Джаганг щурмува Двореца на Изповедника, но е кърваво отблъснат. Император Джаганг е тежко ранен в битката. Още по-лошо за Ордена, техният враг отприщва древна магия върху основната армия, причинявайки огромни разрушения. Дженсен реагира, като сключва пакт с тъмна сила, Пазителя, за да убие Ричард в замяна на нейната капитулация и подчинение.
Оба залавя Калан и Пазителят му нарежда да я отведе, заедно с Меча на истината, до Колоните на Сътворението. Използвайки връзката си с меча, Ричард преследва Оба до колоните, където среща Дженсен, която също е привлечена на същото място от Пазителя, за да убие Ричард. Върховният план на Пазителя обаче е Ричард да убие Дженсен при Колоните на Сътворението и по този начин да отвори врата между царството на Пазителя и света на живите. Ричард разбира плана и отказва да бъде подтикнат да сътрудничи. Дженсен признава неговата почтеност и планът на Пазителя е осуетен. Тя научава, че мъжете, изпратени да убият майка ѝ, всъщност са войници на Императорския орден и след като започва да вярва, че Ричард е наистина любящ и грижовен брат, тя се присъединява към него и Калан в борбата им срещу Джаганг.
Седмото правило на магьосника, разкрито в „Стълбовете на сътворението“ (гл. 60), е:
„ | Животът е бъдеще, не минало. Миналото може да ни научи чрез опита как да постигаме нещата за в бъдеще, да ни утеши със сладки спомени, то е основата на постигнати вече неща. Но животът се крепи на бъдещето. Да живееш в миналото е все едно да протягаш ръце към мъртвите. Искаш ли да живееш пълноценно, трябва да съграждаш всеки нов ден отново и отново. Като разумни същества ние трябва да използваме интелекта си, а не да въздигаме в култ миналото. | “ |
Източници
- The Pillars of Creation, на Sobrief.com
- The Pillars of Creation, на Fandom.com
Външни препратки
- Аудиокнига на английски, в Ютюб
![]() ![]() |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Pillars of Creation в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ОБА ОТВОРИ ОЧИ, но поради някаква причина това не му помогна. Не виждаше. Учудването му го парализира. Лежеше по гръб върху нещо като груб студен каменен под. Нямаше абсолютно никаква представа къде е и как се е озовал на това място, но първото и най-голямото му притеснение бе, че е ослепял. Цял треперещ, запримига, опитвайки се да проясни погледа си — нищо.
В главата му се втурна мисъл, която го хвърли в истинска паника — че е отново в онази кошара.
Страхуваше се да помръдне, за да не би предположението му да се окаже вярно. Нямаше представа как са го направили, но подозираше, че е дело на онези подли съучастнички — двете вещици и изкуфялата му майка. Явно някак си са успели да го напъхат обратно в тъмния детски затвор. Явно са подготвили всичко от гробовете си и са го нападнали в съня му.
Скован от ужас, не можеше да помръдне. В следващия миг дочу шум. Извърна глава в посоката, откъдето идваше, и мярна движение. Постепенно очите му свикнаха и осъзна, че се намира в тъмна стая, а не в клетката. Изпита дълбоко облекчение, след което неимоверна тъга. Как можа да си го помисли? Та той е Оба Рал. И е непобедим. Трябваше добре да го запомни.
Макар да се успокои, че първоначалните му страхове не се оправдаха, благоразумието го накара да остане нащрек. Мястото му се стори странно и опасно. Съсредоточи се, опита се да си припомни какво стана, да си обясни как се е озовал на подобно студено и тъмно място. Нищо не се получи. В главата му витаеха тежки мъгли, тук-там проблясваше по някое откъслечно видение. Замайване, влудяващо главоболие, непозната досега слабост и желание да повърне, някой го влачеше, в него се бяха вкопчили безброй ръце, светлината му причиняваше болка. После дойде тъмнината. Чувстваше се изтощен и целият в рани.
Някой наблизо се покашля. От другия край на стаята мъжки глас му изръмжа да мълчи. Оба лежеше притихнал като планински лъв, но мускулите му бяха нащрек. Положи усилие да дойде на себе си, погледът му внимателно обходи тъмното помещение. Не беше чак толкова тъмно, колкото му се стори в началото. На отсрещната стена имаше малък отвор, през който се процеждаше, макар и съвсем слаба, потрепваща светлина — вероятно от свещ. Отворът бе препречен с решетка.
Главата му пулсираше, но се чувстваше далеч по-добре от преди. Изведнъж си спомни колко му беше лошо. Сега, като си помисли за преживяното, осъзна, че докато е вървял към Двореца, дори не си е давал сметка колко е зле. Някога, като момче, го беше повалила треска. Сигурно и сега е било нещо такова — треска. Сигурно я е пипнал в блатото, при посещението си при оная блатна вещица Алтея.
Понечи да се изправи, но му се зави свят, затова се отпусна върху стената. Същата грапава повърхност като пода. Разтърка премръзналите си боси нозе, после се почеса по гърба. Притисна юмруци до очите си и ги завъртя, за да се опита да прогони замаяността от главата си. Мярна плъхове с щръкнали мустаци, които душеха по ъглите. Усети стържещ глад въпреки отвратителната воня. Смърдеше на пот, урина и още по-гадни работи.
— Виж ти, виж, огромното говедо се събуди — провикна се някой от другия край на помещението. Гласът му бе плътен и подигравателен.
Оба се взря в тъмнината и видя втренчени в него мъже. Преброи петима. Мърлява сган. Онзи, който се обади, беше единственият освен него, който седеше изправен. Беше се разплул в единия ъгъл, сякаш му е бащиния. Подигравателната му усмивка показа беззъба паст. Малкото останали зъби бяха разкривени и изпочупени.
Оба огледа останалите четирима.
— Приличате ми на престъпници — рече след малко.
В стаята изригна смях.
— Всички сме тук по грешка — обади се мъжът в ъгъла.
— Ами да, просто си вършехме работата, когато ни нападнаха ония горили и ни хвърлиха тук — обади се друг. — Нищо не сме направили. А ни заключиха в зандана като най-обикновени престъпници.
Нов взрив от смях.
На Оба не му се понрави идеята да дели територията си с някакви престъпни типове. Всъщност изобщо не му харесваше да е заключен в килия. Твърде много му напомняше за клетката на майка му. Направи щателен оглед и подозренията му се потвърдиха — парите му ги нямаше. От другия край на помещението го гледаше огромен плъх с кръгли очи.
Оба извърна глава от него и плъзна поглед към бледата светлина по-нагоре, към решетката, препречваща отвора.
— Къде сме?
— В зандана на Двореца, тъпо говедо такова — рече кривозъбият. — Да не би да ти прилича на публичен дом?
Останалите се засмяха на шегата му.
— Може бардаците, които посещава, да изглеждат точно така?
Клокочещ дружен смях. От ъгъла го гледаше друг плъх.
— Гладен съм. Кога ще ни дадат да ядем? — попита Оба.
— Гладен бил — възкликна един от мъжете и се изплю встрани. — Хранят ни само ако им скимне. По-вероятно е обаче да пукнеш от глад.
Една физиономия се надвеси над него.
— Как те викат?
— Оба.
— Какво си направил, че да те хвърлят тук, Оба? Да не си лишил някоя стара девственица от непорочността и?
Мъжете избухнаха в смях. На Оба не му се стори смешно.
— Нищо не съм направил.
Тези не му харесваха. Бяха най-обикновени престъпници.
— Значи си невинен, а?
— Нямам представа защо са ме затворили тука.
— Щото чухме друго — рече онзи, дето се бе навел над главата му.
— Аха — обади се другият от ъгъла. — Пазачите разправяха, че си пребил някакъв нещастник с голи ръце.
Оба свъси чело, искрено озадачен.
— Че защо ще ме затварят за такова нещо? Онзи беше крадец. Заряза ме в една ледена пустош, обричайки ме на сигурна смърт. А преди това ме обра. Получи си заслуженото.
— Ти така казваш — изкоментира кривозъбият. — Ама ние чухме, че май ти си го ограбвал.
— Какво? — Оба не можеше да повярва на ушите си, възмущението му беше искрено и неописуемо. — Кой го каза?
— Пазачите — бе отговорът.
— Значи лъжат — настоя Оба. Мъжете отново избухнаха в смях. — Кловис беше крадец и убиец.
Смехът изведнъж секна. Плъховете застинаха по местата си и вдигнаха очи. Започнаха да душат въздуха с малките си нослета.
Онзи в ъгъла се изправи.
— Кловис ли каза? Онзи Кловис, дето продава амулети?
Оба стисна зъби, потънал в спомена си. Май му беше малко на подлия Кловис.
— Аха, уличният търговец Кловис. Ограби ме и ме изостави на произвола на съдбата. Не съм го убивал, просто справедливостта възтържествува. Би трябвало да ме възнаградят за това. Не могат да ме хвърлят в затвора, задето съм упражнил правосъдие над Кловис — човекът си получи заслуженото.
Онзи в ъгъла се изправи. Другите застанаха плътно зад него.
— Кловис беше един от нас — рече кривозъбият. — Наш приятел.
— Нима? Е, постарах се да го превърна в кървава пихтия. Ако имах повече време, щях да му откъсна някои деликатни части, преди да му размажа главата.
— Голям смелчага се извъди нашият тлъст приятел, като се стигне до пребиването на един сакат нещастник — изсъска един от мъжете.
Друг се изхрачи върху Оба. Гневът на Оба изригна. Посегна към ножа си, но не го откри на мястото му.
— Кой ми е взел ножа? Веднага да ми го върнете! Кой от вас, крадливо племе, ми взе ножа?
— Пазачите — изхили се нагло кривозъбият. — Май наистина си адски тъп, а, говедо такова?
Оба гледаше втренчено мъжа, застанал в средата на стаята с вдигнати юмруци, кривите му зъби подпираха неравномерно грозните му устни. Широкият му гръден кош се повдигаше с всяко дълбоко поемане на въздух. По обръснатата глава си личеше, че е от хората, които ги бива да създават проблеми. Направи крачка напред към Оба.
— Ето какво си ти — едно голямо говедо. Оба Говедото. Другите се изсмяха. Оба едва се сдържаше. Изпита непреодолимо желание да изтръгне скверните езици и да се заеме с подлите същества. Предпочиташе жените, но тези тук си го заслужаваха. Щеше да е забавно, нямаше закъде да бърза, можеше да се наслади изцяло на процеса, да ги накара да крещят, да наблюдава как смъртта бавно влиза в гърчещите се тела и се отразява в очите.
Мъжете го обградиха и той се сети, че ножът му го няма, така че нямаше да може да извлече максимално удоволствие. Трябваше да си върне ножа. Това място започваше да го изнервя. Искаше да се махне от тук.
— Стани, Оба Говедото — изръмжа кривозъбият. В краката му се шмугна плъх. Оба успя да застъпи опашката му с длан. Животинката започна да се мята неистово, но не успя да се отскубне. Оба сграбчи малкото телце с другата си ръка. Плъхът продължи да се мята във всички посоки, опитваше се да се измъкне, но Оба го бе стиснал добре.
Докато се изправяше, Оба прегриза врата на плъха. Вече на крака, с една глава по-висок от кривозъбия, той огледа с гневен поглед насъбралите се мъже. Онези отстъпиха.
Оба, все още дъвчейки, се приближи до вратата и надникна през решетката. Наблизо стояха двама пазачи и разговаряха тихо.
— Ей, вие! Станала е грешка! Трябва да говоря с вас!
Двамата замлъкнаха.
— О, нима! И каква грешка е станала? — попита единият.
Оба плъзна поглед между двамата, но погледът му не беше сам. Погледът на нещото, което говореше вътре в главата му, също наблюдаваше заедно с него.
— Аз съм брат на Господаря Рал — Оба си даваше сметка, че изговаря гласно неща, които никога преди не бе споделял с непознати, но чувстваше, че се налага. Изненада се, че продължи с лекота под изумените погледи на другите. — Задържан съм несправедливо, задето раздадох правосъдие над един крадец, както ми повелява съвестта. Господарят Рал няма да допусне подобна несправедливост. Настоявам да се видя с брат си! Веднага ми го доведете!
Двамата пазачи примигнаха неразбиращо, видели погледа в очите му. Без да кажат нито дума, тръгнаха нанякъде.
Оба се обърна и изгледа съкилийниците си. Докато очите му оглеждаха всеки един поотделно, глозгаше задния крак на плъха. Мъжете отстъпиха назад, малките кости изпукаха, натрошени от зъбите му. Оба надзърна през решетката, но коридорът беше празен. Въздъхна. При такъв огромен Дворец сигурно ще отнеме доста време, докато пазачите се върнат да го освободят.
Петимата мъже се изпокриха по ъглите, Оба се върна на мястото си край отсрещната стена и седна. Всички го гледаха. Той отвърна на погледите им и отхапа от плъха.
Знаеше, че ги е впечатлил. Та нали е благородник. Има кралско потекло. Принадлежи към рода Рал. Вероятно тази паплач никога не е виждала отблизо човек като него. Затова го гледат така.
— Разправяхте, че не ни хранели. — Вдигна безжизнения плъх пред изумените им погледи. — Не възнамерявам да умра от глад. — Откъсна опашката със замах. Само животните ядат опашки. Той не е животно.
— Ти не си обикновено говедо — с отвращение пророни кривозъбият. — Ти си едно извратено копеле.
Оба се спусна като стрела и в следващия миг се беше вкопчил в гърлото на дръзкия негодяй, преди онзи да е имал време да си поеме дъх. Вдигна във въздуха пищящия, ритащ кривозъб престъпник, за да го изгледа право в очите. После замахна и го блъсна в стената. Онзи притихна.
Оба се огледа, другите се бяха свили в един ъгъл и трепереха. Пусна кривозъбия, онзи се свлече на земята и простена, ръката му се вдигна бавно към тила. Оба изгуби интерес. Имаше по-важна работа от това да разбива мозъка на този никаквец, нищо че беше престъпник.
Върна се на мястото си и легна на студения камък. Още не беше възстановил напълно силите си от болестта. Трябваше да се погрижи за себе си. Имаше нужда от почивка.
Вдигна глава.
— Като се върнат, ме събудете — обърна се той към четиримата мъже, които го наблюдаваха притихнали. Радваше се да види колко впечатлени останаха от присъствието на благородник сред тях. Така или иначе, бяха най-обикновени престъпници. Щеше да се наложи да ги екзекутира.
— Ние сме петима, ти си сам — обади се нечий глас. — Защо си мислиш, че ще се събудиш жив? — Заплахата в гласа му бе явна.
Оба му се ухили.
Гласът се ухили заедно с него.
Онзи се ококори и отстъпи назад, преглътна, раменете му се блъснаха в стената. После се изсули встрани. Когато стигна до далечния ъгъл, се свлече към земята и обгърна коленете си с ръце. Разхълца се, от очите му закапаха сълзи. Извърна лице, за да скрие очите си зад треперещото си рамо.
Оба положи глава на протегнатата си ръка и заспа.