Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (68)

16

Блед, потресен, Валънтайн се обърна и видя, че залата е пълна с хора: Слийт, Залзан Кавол, Делиамбър, Карабела, Тунигорн и кой знае още колко други, които се блъскаха да се промъкнат по-бързо през тесния вестибюл. Той посочи към Доминин Барджазид, който бе припаднал от шока и лежеше свит в жалко състояние.

— Тунигорн, поверявам ти го. Откарай го на безопасно място и гледай нищо лошо да не му се случи.

— Пиниторският двор, милорд, е най-сигурното място. И една дузина подбрани хора ще го пазят непрекъснато.

Валънтайн кимна.

— Добре. Не искам да го оставяте сам. И му доведете лекар: той преживя огромен страх и мисля, че това му е навредило. — Погледна към Слийт. — Приятелю, носиш ли със себе си манерка с вино? Самият аз преживях тук необикновени минути. — Слийт му подаде манерка. Ръката на Валънтайн трепереше и той почти разля виното, докато то стигне до устата му.

Вече по-спокоен, тръгна към прозореца, през който бе скочил метаморфът. Някъде далеч долу проблясваха фенери. Височината беше сто и повече фута и там в двора видя силуети, наобиколили нещо, което лежеше покрито с наметало. Валънтайн се извърна.

— Метаморф — каза той озадачен. — Дали това не беше само сън? Аз видях Краля на сънищата застанал там… а после се превърна в метаморф… и след това се втурна към прозореца…

Карабела докосна ръката му.

— Валънтайн, ще си починеш ли сега? Замъкът е завзет.

— Метаморф — повтори Валънтайн с учудване в гласа. — Какво би могло…

— В залата с климатичните машини също имаше метаморфи — обади се Тунигорн.

— Какво?! — вторачи се Валънтайн. — Какво каза?

— Милорд, Елидат току-що дойде от избите с една необикновена история. — Тунигорн махна с ръка и от множеството в задната част на помещението изскочи самият Елидат, явно уморен от боя, с изцапана пелерина и съдран жакет.

— Милорд?

— Климатичните машини…

— Те са цели и невредими и отново разнасят въздух и топлина, милорд.

Валънтайн изпусна продължителна въздишка.

— Отлично! И имало преобразяващи се, казваш?

— Преддверието се охраняваше от войници в униформата на личната гвардия на коронала — обясни Елидат. — Извикахме им, заповядахме им да се предадат, но отказаха да се подчинят дори на мен. Тогава се нахвърлихме върху им и… ги избихме, милорд…

— Нямаше ли друг начин?

— Нямаше друг начин — отвърна Елидат. — Избихме ги и когато умираха… се преобразиха…

— Всички ли?

— Да, всички до един бяха метаморфи.

Валънтайн потръпна. Чудо след чудо в този кошмарен преврат. Чувстваше, че отмалява. Машините на живота отново работеха; Замъкът беше негов, а лъжливият коронал — пленник; светът беше спасен, редът — възстановен, заплахата от тирания — премахната. И все пак… и все пак… съществуваше тази нова загадка, а той беше толкова ужасно уморен…

— Валънтайн — рече Карабела, — ела с мен.

— Добре — отвърна той глухо. — Добре, ще си почина малко. — Усмихна се вяло. — Ще ме заведеш ли до леглото в съблекалнята, любов моя? Мисля да си отдъхна час-два. Помниш ли кога спах за последен път?

Карабела го улови под мишница.

— Като че ли са минали дни оттогава, нали?

— Седмици. Месеци. Но само един час, не ме оставяйте да спя повече…

— Разбира се, милорд.

Валънтайн се тръшна на леглото като упоен, Карабела придръпна върху него една завивка и затъмни стаята, а той се сви на кравай, отпусна изнуреното си тяло. Но през главата му се стрелкаха ярки образи: Доминин Барджазид вкопчен за коленете на онзи старец, а Кралят на сънищата се мъчи ядно да се отскубне от него, размахвайки около себе си оня необикновен уред, и после настъпи преобразяването, зловещото пиуриварско лице го гледаше злобно… Доминин Барджазид нададе ужасен вик… метаморфът се втурна към отворения прозорец… отново и отново, отново и отново, непонятни сцени, разиграващи се в измъчения мозък на Валънтайн…

И ето че сънят го овладя кротко, допълзя до него, докато лежеше и се бореше с демоните на съдебната зала.

Спа един час, както бе пожелал, и дори малко повече, защото се събуди от ярката златиста светлина на утрото, която блестеше в очите му. Седна, като премигваше и се протягаше. Тялото го болеше. Сън, мислеше той, бурен и разтърсващ сън… не, не беше сън. Не беше сън.

— Милорд, отпочинахте ли си?

Карабела, Слийт, Делиамбър. Те го гледаха. Бдяха над съня му.

Валънтайн се усмихна.

— Да, отпочинах си. И нощта е свършила. Какво стана в това време?

— Нищо особено — отвърна Карабела, — без да се смята това, че въздухът отново се затопля. Замъкът ликува и от върха се разнася вест за промяната, настъпила в света.

— Метаморфът, който скочи от прозореца… уби ли се?

— Да, милорд — отговори Слийт.

— Той носеше одеждите и емблемите на Краля на сънищата и държеше един от уредите му. Как е било възможно това според вас?

— Мога да правя само догадки, милорд — каза Делиамбър. — Аз говорих с Доминин Барджазид — който сега е почти луд и ще мине много време, докато се излекува, ако изобщо се излекува — и той ми разказа някои неща. Миналата година, милорд, баща му, Кралят на сънищата, заболял тежко и мислели, че е на прага на смъртта. Това било докато вие все още сте заемали трона.

— Нищо не помня.

— Разбира се, че няма да помните — рече врунът. — Защото го пазели в тайна. Но положението изглеждало опасно и тогава в Сувраел дошъл нов лекар, някой си от Зимроел, който твърдял, че има големи способности, и наистина Кралят на сънищата се оправил като по чудо, сякаш възкръснал от мъртвите. Именно тогава, милорд, Кралят на сънищата внушил на сина си идеята да ви поставят клопка в Тил-омон и да ви свалят от престола.

Валънтайн ахна от смайване.

— Значи лекарят… е бил метаморф?

— Точно така — отвърна Делиамбър. — С помощта на изкуството си се е преобразил като човек от вашата раса. А след това, мисля, се е преобразил като Симонан Барджазид, докато най-сетне схватката в съдебната зала го обърка и докара до лудост; така метаморфозата се разклати и рухна.

— А Доминин? Нима и той…

— Не, милорд, той е истинският Доминин и се разстроил душевно, като видял съществото, което твърдяло, че е негов баща. Но, разбирате ли, именно метаморфът го подучил да си присвои трона и може да се предположи, че постепенно друг метаморф е щял да измести Доминин като коронал.

— И метаморфи са охранявали климатичните машини… изпълнявали са нарежданията не на Доминин, а на мнимия Крал! Тайна революция, нали, Делиамбър? Не завземане на властта от рода Барджазид, а начало на бунт на преобразяващите се?

— Боя се, че е така, милорд.

Валънтайн се бе вторачил в пространството.

— Сега много неща се изясняват. И много други се объркват.

— Милорд — обади се Слийт, — трябва да ги издирим и да ги унищожим навсякъде, където се крият сред нас, и да затворим останалите в Пиурифейн, където не ще могат да ни пакостят!

— Спокойно, приятелю — рече Валънтайн. — Омразата ти към метаморфите е още жива, а?

— И с основание!

— Да, може и така да е. Е, ще ги издирим и няма да допуснем скрити метаморфи да се представят за понтифекс или Господарка или дори пазач на оборите. Но мисля, че трябва също да подадем ръка на тези хора и ако можем, да излекуваме озлоблението им, иначе Маджипур ще бъде хвърлен в безконечна война. — Той стана, закопча пелерината си и вдигна високо ръце. — Приятели, предстои ни работа, и то, боя се, немалка. Но най-напред трябва да отпразнуваме! Слийт, назначавам те за ръководител на тържеството по случай връщането ми на трона, да подготвиш пиршеството, да уредиш развлеченията и да поканиш гостите. Нека из цял Маджипур се разчуе, че всичко е добре или почти добре, и Валънтайн е пак на трона си!