Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

6

В този момент от една врата от другата страна на площада пред Дома на летописите излязоха три фигури — една хджортка и двама човеци — с маски на служителите от Лабиринта. Те закрачиха бавно към мястото, където стоеше Валънтайн с Делиамбър, Слийт и неколцина други.

Хджортката огледа внимателно Валънтайн, който, изглежда, не й направи особено впечатление.

— По каква работа сте тук? — запита тя.

— Да поискам аудиенция с понтифекса.

— Аудиенция с понтифекса — повтори хджортката учудено, сякаш Валънтайн бе казал: „Да поискам чифт крила. Да поискам позволение да изпия океана.“ — Аудиенция с понтифекса! — тя се засмя. — Понтифексът не дава аудиенции.

— Вие ли сте главните му министри?

Смехът стана по-гръмогласен.

— Това е Домът на летописите, а не Тронната зала. Тук няма никакви държавни министри.

Тримата служители се обърнаха и тръгнаха обратно към вратата.

— Почакайте! — извика Валънтайн.

Той премина в сънно състояние и отправи към тях спешно видение. То нямаше определено съдържание, само широк и общ смисъл, че здравият ред е в опасност, че административната власт е сериозно застрашена и че единствено те могат да отблъснат силите на хаоса. Продължаваха да вървят и Валънтайн удвои мощта на посланието си, докато се изпоти и затрепери от напрежение. Спряха се. Хджортката погледна назад.

— Какво търсите тук? — попита тя.

— Да бъдем допуснати до министрите на понтифекса.

Посъветваха се шепнешком.

— Какво да правим? — запита Валънтайн Делиамбър. — Да им пожонглираме ли?

— Старай се да бъдеш търпелив — прошепна врунът.

Трудно му беше, но все пак Валънтайн стискаше езика си. След няколко минути служителите се върнаха и казаха, че може да влезе с петима от спътниците си. Другите ще трябва да се настанят на по-горно ниво. Валънтайн се намръщи. Но явно нямаше полза да спори с тези маскирани. Той избра Делиамбър, Карабела, Слийт, Азенхарт и Залзан Кавол да продължат по-нататък с него.

— Къде ще се настанят останалите? — попита Валънтайн.

Хджортката повдигна рамене. Това не я засягаше. От полумрака от дясната страна на Валънтайн долетя висок ясен глас:

— Нуждае ли се някой от водач за по-горните нива?

Валънтайн се засмя под мустак.

— Хисун, ти ли си? Още ли си тук?

— Сметнах, че ще ви потрябвам.

— Трябваш ни. Намери свястно място за настаняване на моите хора във външния кръг, близо до Отвора на водите, нека ме почакат там, докато свърша тук долу.

Хисун кимна.

— Искам само три крони.

— Какво?! Та нали и без туй желаеш да стигнеш до върха! И преди пет минути каза, че следващия път, когато ми станеш водач, няма да ти плащам!

— То ще бъде за следващия път — отвърна Хисун сериозно. — За сега не се отнася. Нима ще лишиш едно бедно дете от препитание?

С въздишка Валънтайн каза на Залзан Кавол:

— Дай му три крони.

Момчето скочи в първата кола. След малко целият керван зави и потегли. Валънтайн и петимата му спътници минаха през входа на Дома на летописите.

Във всички посоки се виеха коридори. В лошо осветени кабинки чиновници бяха наведени ниско над купчини документи. Въздухът тук беше сух и миришеше на мухъл, а общият вид на мястото — дори по-отблъскващ отколкото на предишните нива. Валънтайн разбра, че това е административният център на Маджипур, мястото, където се вършеше истинската работа свързана с управляването на двайсет милиарда същества. Съзнанието, че тези сновящи насам-натам гноми, тези ровещи в земята къртици държат действителната власт в света, го смразяваше.

Досега бе мислил, че короналът е истинският крал, а понтифексът — само фигурант, защото всички виждаха, че короналът беше този, който действително командуваше силите на реда при опасност да възникне хаос, енергичният, динамичен коронал, докато понтифексът стоеше затворен дълбоко долу и излизаше от Лабиринта само когато го изискваха най-висши държавни интереси.

Но сега не беше толкова уверен.

Самият понтифекс може да беше просто един смахнат старец, ала фаворитите на понтифекса, тези стотици хиляди невзрачни бюрократи с необикновените си малки маски, можеха колективно да упражняват по-голяма власт над Маджипур, отколкото помпозният коронал и всичките му високопоставени помагачи. Тук долу се определяха данъците, тук се регулираше търговският баланс между една и друга провинция, тук се координираше поддържането на пътищата, парковете, учебните заведения и всички други дейности, намиращи се под контрола на провинциите. Валънтайн никак не беше убеден, че истинско централно правителство е възможно в свят, голям като Маджипур, но поне основните му форми, структурните контури съществуваха и докато се движеше през вътрешната плетеница на Лабиринта, виждаше, че управляването на Маджипур съвсем не се свежда само до големи обиколки и послания на сън. Могъщият скрит административен апарат тук долу вършеше по-голямата част от работата.

И той бе попаднал в нейната мрежа. На няколко нива под Дома на летописите имаше жилищни помещения за провинциалните чиновници, които идваха в Лабиринта по държавна работа; там му дадоха апартамент със скромни стаи и няколко дена престоя в него, без никой да му обръща внимание. Изглежда, нямаше начин да се придвижи по-нататък. Разбира се, като коронал би имал право да бъде пуснат незабавно при понтифекса; но не беше коронал в никакъв действителен смисъл и ако заявеше, че е такъв, придвижването му по-нататък вероятно щеше да стане абсолютно невъзможно.

След като порови из паметта си, Валънтайн си спомни имената на главните министри на понтифекса. Освен ако положението не се е променило напоследък, Тиеверас държеше близо до себе си петима служители с широки пълномощия — Хорнкаст, висшия му говорител; Дилифон, частния му секретар; Шинаам, гхайрог, министър на външните работи; Сепултров, министър по научни въпроси и негов личен лекар; и Нарамир, съногадателката му, според мълвата най-влиятелната от всички, съветничката, която бе избрала за коронал Вориакс и после Валънтайн.

Но да се добере до някого от тази петорка му изглеждаше толкова трудно, колкото да се добере до самия понтифекс. И те като Тиеверас бяха забутани в далечните, недостъпни дълбини. Умението на Валънтайн да си служи с дадената от майка му диадема не стигаше дотам, че да установява контакт със съзнанието на непознат, намиращ се на неизвестно разстояние.

Скоро той научи, че двама по-второстепенни, но все пак важни чиновници служат за пазачи на централните нива на Лабиринта. Те бяха имперските икономи Дондак-Саджамир, по произход су-сухерис, и Гитаморн Суул, човек.

— Но — каза Слийт, който бе разговарял с пазачите на хотела — тия двамата враждуват от година и повече. Сътрудничат си колкото е възможно по-малко. А ще трябва да получите одобрението и на двамата, за да се срещнете с по-високопоставените министри.

Карабела изсумтя ядно.

— До края на живота си ли ще събираме прах тук долу! Валънтайн, защо изобщо се занимаваме с Лабиринта? Защо не се ометем оттук и не тръгнем направо към замъка Връхни?

— Точно така мисля и аз — заяви Слийт.

Валънтайн поклати глава.

— Подкрепата на понтифекса е необходима. Така ми каза Господарката и аз съм съгласен с нея.

— Необходима за какво? — попита Слийт. — Понтифексът спи дълбоко под земята. Той не знае нищо за каквото и да било. Има ли понтифексът армия, която да ви отстъпи? Изобщо съществува ли понтифексът?

— Понтифексът има армия от дребни чиновници и служители — изтъкна Делиамбър спокойно. — Те ще ни бъдат крайно полезни. Не от войниците, а от тях зависи равновесието на силите в нашия свят.

Слийт оставаше непреклонен.

— Аз казвам: вдигнете звездното знаме, надуйте тръбите, ударете барабаните, тръгнете през Алханроел, обявете се за коронал и нека цял свят узнае за малката хитрост на Доминин Барджазид. Във всеки град по пътя си ще срещате най-важните хора и ще спечелвате подкрепата им с вашата топлота и искреност, а може би и с малка помощ от диадемата на Господарката. Когато стигнете до замъка Връхни, десет милиона души ще маршируват зад вас и Барджазидът ще се предаде без борба!

— Хубаво видение — рече Валънтайн. — Но мисля, че все пак ни е нужно съдействието на понтифекса, преди да се опитаме да отправим някакво открито предизвикателство. Аз ще се срещна с тези двама икономи.

Следобед бе заведен в седалището на Дондак-Саджамир — учудващо неугледен малък кабинет, дълбоко сред неразбория от миниатюрни чиновнически кабинки. Повече от един час държаха Валънтайн да чака в един тесен и претъпкан вестибюл, докато най-после го пуснаха при иконома.

Валънтайн не беше напълно уверен как ще се справи с този су-сухерис. Дали едната глава не е Дондак, а другата — Саджамир? И към двете едновременно ли трябва да се обърне, или да разговаря само с главата, която му заговори? Прилично ли е да насочва вниманието си ту към едната, ту към другата, докато разговаря?

Дондак-Саджамир гледаше Валънтайн сякаш от голяма височина. В кабинета цареше напрегната тишина, докато четирите студени зелени очи на чуждоземеца изучаваха равнодушно посетителя. Су-сухерисът беше слабо, удължено същество, без коса и с гладка кожа, цилиндрично по форма и без рамене, с прътовидна шия, която се издигаше като пиедестал на десет-дванайсет инча високо и се раздвояваше, за да осигури подпора на двете тесни вретенообразни глави. По високомерното му държане лесно можеше да се помисли, че длъжността иконом на понтифекса е далеч по-важна от длъжността на самия понтифекс. Но Валънтайн знаеше, че донякъде тази ледена надменност беше просто присъща на расата на икономите: естествено е за един су-сухерис да има надут и презрителен вид.

Най-после лявата глава на Дондак-Саджамир произнесе:

— Защо сте дошли тук?

— За да помоля за аудиенция с главните министри на понтифекса.

— Така се казва и в писмото ви. Но каква работа имате с тях?

— Крайно належаща работа, държавен въпрос.

— А именно?

— Едва ли очаквате да го обсъждам с някого, стоящ под най-високите стъпала на властта.

Дондак-Саджамир обмисля безкрайно дълго този аргумент. Когато заговори пак, извърши това с дясната си глава. Вторият глас беше много по-плътен от първия.

— Ако пропилея времето на главните министри, зле ще си изпатя.

— А ако ми попречите да се срещна с тях, в края на краищата пак зле ще си изпатите.

— Заплаха ли е това?

— Съвсем не. Мога да ви кажа само, че ако не получат сведенията, които нося, последиците ще бъдат много сериозни за всички нас — а несъмнено ще се огорчат доста, като узнаят, че вие сте попречили тези сведения да стигнат до тях.

— Не само аз — отвърна су-сухерисът. — Има втори иконом и ние трябва да действаме общо, когато удовлетворяваме такива молби. Вие още не сте говорили с колежката ми.

— Не съм.

— Тя е душевно болна. От много месеци умишлено и злонамерено отказва да ми сътрудничи. — Сега Дондак-Саджамир говореше и с двете си глави едновременно, и то с гласове, неразличаващи се дори с една октава. Ефектът беше необикновено смущаващ. — И да ви дам одобрение, тя пак ще го отхвърли. Никога не ще успеете да се срещнете с главните министри.

— Но това е невероятно! Не можем ли някак си да я заобиколим?

— Ще бъде незаконно.

— Но щом тя пречи на всякаква законна работа…

Су-сухерисът изглеждаше безразличен.

— Отговорността пада върху нея.

— Не — отсече Валънтайн. — Пада върху двама ви! Не можете просто да кажете, че щом като тя не иска да ви сътрудничи, не мога да продължа по-нататък, когато оцеляването на самото правителство е застрашено!

— Така ли мислите? — попита Дондак-Саджамир.

Този въпрос смути Валънтайн. Дали събеседникът му оспорваше намека за заплаха срещу кралството, или просто схващането, че носи еднаква отговорност за възпрепятстването на Валънтайн? След малко Валънтайн попита:

— Как предлагате да постъпя?

— Да се върнете у дома си — отвърна икономът, — да живеете плодотворно и щастливо и да оставите проблемите на управлението на ония от нас, които са предопределени да се занимават с тях.