Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

7

Пътеката към хълмовете имаше лек наклон и синьосивата трева изглеждаше мека като кадифе. Трудно можеше да се повярва, че нещо застрашително живее в този прекрасен парк. Но когато стигнаха до мястото, откъдето пътеката започна да се изкачва под по-остър ъгъл, Лизамон Хълтин изръмжа и посочи един гол дървен стълб, забит в земята. До него, полускрит от тревата, бе паднал някакъв надпис. Валънтайн видя само думите

ОПАСНОСТ

ПРИДВИЖВАНЕТО ПЕШ ОТТУК НАТАТЪК

ЗАБРАНЕНО

с големи червени букви. В яда си Слийт не бе забелязал нищо; а Карабела в бързината си може също да не бе видяла надписа или пък не бе му обърнала внимание.

Сега пътеката се изкачваше бързо и също толкова бързо се изравни от другата страна на хълмовете, на едно място, където вече не беше тревиста, а минаваше през гъста гора, Лизамон Хълтин, която яздеше точно пред Валънтайн, забави хода на добичето си до пешеходна скорост, когато навлязоха в един влажен и тайнствен гъстак, където на голямо разстояние едно от друго растяха дървета със стройни, яки дънери, които се източваха като стъбла на фасул и образуваха гъсто преплетен свод високо над главите им.

— Виж там първите устоцвети — каза великанката. — Отвратителни твари! Ако аз управлявах тази планета, щях да ги подпаля всичките, ала нашите коронали, изглежда, са все любители на природата и ги охраняват в кралските паркове. Моли се приятелите ти да са имали благоразумието да стоят по-далеч от тях!

На голата горска почва, в откритите пространства между дърветата, растяха безстъблени растения с гигантски размери. Листата им, широки четири-пет инча и дълги осем-девет фута, назъбени отстрани и с металоподобна тъкан, образуваха рехави розетки. В средата на всяко растение зееше дълбока чаша, един фут в диаметър, пълна до половина с отровна на вид зеленикава течност, от която се подаваше сложна система от четинести органи. На Валънтайн се стори, че вътре има нещо като остриета на ножове и наредени по двойки зъби, които можеха да се сключват смъртоносно, а също и други неща, може би нежни цветчета, отчасти потопени в течността.

— Това са месоядни растения — каза Лизамон Хълтин. — Техните ловни филизи, плъпнали по горската почва, усещат присъствието на малки животни, улавят ги и ги вкарват в устата. Наблюдавай.

Тя подкара добичето си към най-близкия от устоцветите. Когато животното се намираше все още само на двайсет стъпки от него, нещо като жив камшик внезапно започва да се гърчи по гниещия торфен пласт на гората. Той се вдигна от земята и се уви с ужасен пляскащ звук около глезена на животното точно над копитото. Добичето, спокойно както винаги, изсумтя учудено, когато филизът започна да го стиска, опитвайки се да го притегли към зеещата уста в чашата в средата на растението.

Измъквайки вибрационния си меч, жената-воин се наведе и преряза бързо филиза. Той пусна жертвата си и отскочи назад, почти до самата чаша, но в същото време от земята се вдигнаха една дузина други филизи, които се замятаха бясно из въздуха от всички страни на растението.

— Устоцветът няма сила да напъха в гърлото си голямо животно като моето — каза Лизамон Хълтин. — Ала добичето нямаше да успее да се измъкне. След време то щеше да отслабне и да умре и тогава ще може да бъде погълнато. Едно от тези растения е способно да изкара цяла година с толкова месо.

Валънтайн потръпна. Карабела загубена в гора с такива неща? Чаровният й глас заглушен завинаги от някое ужасно растение? Ловките й ръце, бляскавите й очи… не. Не. При тази мисъл го побиха тръпки.

— Как ще ги намерим? — попита той. — Може да е вече късно.

— Как се казват? — запита великанката. — Извикай ги по име. Трябва да са наблизо.

Карабела! — кресна Валънтайн с отчаяна настойчивост. — Слийт! Карабела!

След миг чу слаб ответен вик; но Лизамон Хълтин го бе чула преди него и вече вървеше натам. Валънтайн видя отпред Слийт, коленичил с единия крак на горската почва и забил това коляно надълбоко, за да не бъде повлечен към устоцвета от филиза, който увиваше другия му глезен. Зад него се бе сгушила Карабела; пропъхнала ръцете си през неговите, тя го бе обгърнала здраво през гърдите в отчаяно усилие да го задържи. Навред около тях възбудени филизи, принадлежащи на съседни растения, плющяха и се гърчеха безсилни. Слийт държеше нож, с който режеше безуспешно стискащото го мощно въже; а по торфестата почва имаше бразди от обувки, които показваха, че вече е притеглен на четири-пет фута от чакащата уста. Инч по инч той губеше борбата за живота си.

— Помогнете ни! — извика Карабела.

С един замах на меча Лизамон Хълтин преряза филиза, който бе сграбчил Слийт. Когато се освободи, той отскочи рязко, падна заднишком и за малко филизът на друго растение едва не го сграбчи за гърлото; но с лека грация на акробат Слийт се претърколи, изплъзна се от опипващото влакно и скочи на крака. Жената-воин го сграбчи през гърдите, вдигна го бързо и го намести зад себе си на своето ездитно добиче. Сега Валънтайн се приближи до Карабела, която стоеше ужасена и разтреперана на безопасно място между двойка мятащи се филизи, и направи същото с нея.

Тя се вкопчи толкова здраво за него, че ребрата го заболяха. Той се изви и я прегърна, галейки я нежно, триейки устните си в ухото й. Обзе го неизразимо, разтърсващо облекчение; не бе разбирал досега колко много значи Карабела за него, а в момента не го интересуваше нищо друго, освен това, че тя беше в безопасност. Постепенно ужасът й премина, но Валънтайн усещаше, че тя все още трепери от спомена за страшната сцена.

— Дойдохте в последната минута — прошепна тя. — Слийт започваше да губи опора… усещах, че се плъзга към онова растение… — Карабела потръпна. — Отде се появи тя?

— Поела по някакъв пряк път през гората. Залзан Кавол я нае да ни пази по пътя до Илиривойн.

— Тя вече си спечели възнаграждението — рече Карабела.

— Вървете след мен — изкомандува Лизамон Хълтин.

Тя избра внимателно един път, който извеждаше от устоцветната гора, но въпреки предпазливостта й добичето бе уловено два пъти за крака, а това на Валънтайн — веднъж. Всеки път великанката отсичаше филиза и след няколко минути излязоха на открито и се заспущаха обратно по пътеката към фургона. Когато се зададоха, скандарите радостно завикаха.

Залзан Кавол гледаше Слийт смразяващо.

— Ти избра погрешен път, когато си тръгна — забеляза той.

— Не чак толкова погрешен, колкото този, който си избрал ти — рече Слийт. — Моля те да ме извиниш. Ще отида пеш до Мазадон и ще си потърся там някаква работа.

— Чакай — каза Валънтайн.

Слийт го погледна въпросително.

— Искам да поговорим. Ела да се поразходим. — Валънтайн сложи ръка на рамото на дребния човечец и го дръпна настрана, към една тревиста горска поляна, преди Залзан Кавол да го е накарал да кипне отново.

Слийт беше напрегнат, зорък, предпазлив.

— Какво има, Валънтайн?

— Аз накарах Залзан Кавол да наеме великанката. Ако не беше тя, сега ти щеше да бъдеш мръвка за устоцвета.

— Благодаря ти за това.

— Искам от теб нещо повече от благодарност — рече Валънтайн. — Може да се каже, че донякъде ти дължиш живота си на мен.

— Може би.

— Тъй че за отплата искам да оттеглиш оставката си.

Очите на Слийт пламнаха.

— Ти не знаеш какво искаш от мен!

— Вярно, метаморфите са странни и антипатични същества. Ала Делиамбър казва, че не са чак толкова опасни, колкото често ги представят. Остани в трупата, Слийт.

— Да не мислиш, че напускането ми е каприз?

— Съвсем не. Но може би страховете ти са неоправдани.

Слийт поклати глава.

— Веднъж получих послание от Краля, в което един метаморф ми предрече страшна участ. Човек се вслушва в такива послания. Никак не ми се ще да припарвам до мястото, където живеят тези същества.

— В посланията не винаги се крие чиста истина.

— Съгласен съм. Но често се крие. Валънтайн, Кралят ми каза, че ще имам жена, която ще обичам повече от изкуството си; жена, която ще жонглира с мен като Карабела, но далеч по-майсторски, така съгласувано с моя ритъм, като че сме един човек. — Пот изби по набразденото лице на Слийт, той се запъна и почти млъкна, но след миг каза: — Сънувах, Валънтайн, че преобразяващите се са дошли един ден, отвлекли са тази моя жена и са я заменили със своя сънародничка, така хитро маскирана, че не можех да забележа разликата. И същата нощ сънувах, че играем пред коронала, пред лорд Малибор, който управляваше тогава и скоро след това се удави, и жонглирането ни беше съвършено, хармония, каквато не си виждал през живота си. Короналът ни нагости с хубави меса и вина и ни даде спалня, драпирана с коприни, и аз я прегърнах и започнах да се любя с нея; в този миг тя се преобрази пред очите ми и в леглото си видях метаморфка, нещо ужасно, Валънтайн, с жилава сива кожа и хрущяли вместо зъби, и очи като кални локви, която ме целуваше и се притискаше силно о мен. От оная нощ насам — каза Слийт — не съм потърсвал женско тяло от страх да не би нещо подобно да попадне в обятията ми. Но никому не съм разправял за това. Затуй никак не ме привлича възможността да отида в Илиривойн и да се видя заобиколен от същества с променящи се лица и променящи се тела.

Душата на Валънтайн се изпълни със състрадание. Той мълчаливо подържа още малко дребния човечец, сякаш единствено със силата на ръцете си можеше да изтръгне спомена за страшния кошмар, който бе осакатил душата му. Когато го пусна, Валънтайн изрече бавно:

— Такъв сън е наистина ужасен. Но ние сме научени да си служим със сънищата, да не се оставяме да ни смажат.

— Този не би ми послужил за нищо, приятелю. Може само да ме предупреди да не припарвам до Метаморфи.

— Ти го тълкуваш много буквално. Ами ако има някакъв по-скрит смисъл? Накара ли някого да изтълкува съня ти, Слийт?

— Стори ми се излишно.

— А именно ти настоя да отида при съногадателка, когато ми се яви оня странен сън в Пидруид! Помня точно думите ти. Кралят никога не праща обикновени послания, каза ти.

Слийт се усмихна иронично.

— Ние сме винаги по-добри лечители за другите, отколкото за себе си, Валънтайн. Във всеки случай вече е късно да се тълкува сън отпреди петнайсет години и сега аз съм негов пленник.

— Избави се!

— Как?

— Когато дете сънува, че пада, и се събуди уплашено, какво казва родителят му? Че не бива да се гледа сериозно на сънищата с падане, защото всъщност никой не може да пострада насън? Или че детето трябва да бъде благодарно, когато сънува, че пада, защото такъв сън е хубав сън, че той говори за сила и мощ, че детето не е падало, а е летяло към място, където е щяло да научи нещо, ако не се е оставило тревогата и страхът да го изтръгнат от света на сънищата?

— Та детето трябва да бъде благодарно за този сън — каза Слийт.

— Правилно. Така е и с всички други „лоши“ сънища: не бива да се плашим, ни казват те, а да бъдем благодарни за мъдростта на сънищата и да черпим от нея.

— Вярно, така казват на децата. Но възрастните не винаги се справят с такива сънища по-добре от децата. Спомням си, Валънтайн, че неотдавна ти викаше и стенеше насън.

— Старая се да науча нещо от сънищата си, колкото и мрачни да са те.

— Какво искаш от мен, Валънтайн?

— Да дойдеш с нас в Илиривойн.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Ти се числиш към тази трупа — отвърна Валънтайн. — С теб сме едно цяло, без теб сме разделени.

— Скандарите са изкусни жонгльори. Приносът на жонгльорите човеци не е толкова важен. Карабела и аз сме в трупата по същата причина, както и ти. Да спазваме един глупав закон. Ти ще си изкарваш заплатата независимо дали съм, или не съм с вас.

— Но аз уча изкуството от теб.

— Можеш да се учиш от Карабела. Тя е не по-малко опитна от мен и освен това те обича, познава те по-добре от мен. И да не дава Божественият — изрече Слийт внезапно със страшен глас — да ти я отнемат преобразяващите се в Илиривойн!

— Не се страхувам от това — каза Валънтайн. Протегна ръце към Слийт. — Искам да останеш при нас.

Защо?

— Аз те ценя.

— Аз също те ценя, Валънтайн. Но ще изпитам голяма болка, ако отида там, където Залзан Кавол иска да отидем. Толкова ли е важно това за теб, та ме излагаш на такава болка?

— Ти може да се излекуваш от тази болка — каза Валънтайн, — ако отидеш в Илиривойн и се убедиш, че метаморфите са само безвредни първобитни същества.

— Аз мога да живея с болката си — отвърна Слийт. — Излекуването й ще ми струва много скъпо.

— Ние можем да живеем и с най-страшните рани. Но защо да не се опитаме да ги излекуваме?

— Има и нещо друго, за което не съм ти казал, Валънтайн.

Валънтайн помълча и изпусна бавно дъх.

— Да — каза той.

— А какво е то?

След известно колебание Валънтайн запита:

— Слийт, явявал ли съм се някога в сънищата ти, откакто се запознахме в Пидруид?

— Да, явявал си се.

— По какъв начин?

— Има ли значение?

— Сънувал ли си — продължи Валънтайн, — че аз съм нещо специално в Маджипур, с по-висок сан и по-голяма власт, отколкото притежавам сега?

— Маниерите и държането ти ми подсказаха това още при първата ни среща. И феноменалната бързина, с която усвои изкуството ни. И съдържанието на сънищата ти, което сподели с мен.

— А какъв съм аз в тези сънища, Слийт?

— Могъща и знатна особа, свалена чрез измама от високия си пост. Може би херцог. Принц на кралството.

— Или още по-високопоставен?

Слийт облиза устни.

— Да, още по-високопоставен. Може би. Какво желаеш от мен, Валънтайн?

— Да дойдеш с мен в Илиривойн и по-нататък.

— Искаш да кажеш, че има истина в това, което съм сънувал?

— Точно това се мъча да разбера — каза Валънтайн. — Но мисля, че има истина в съня ти, да. Все повече и повече се убеждавам, че трябва да има истина в него. Някои послания ми подсказват, че има истина.

— Милорд… — прошепна Слийт.

— Може би.

Слийт го погледна смаяно и понечи да падне на колене. Валънтайн побърза да го улови и да го задържи изправен.

— Недей — каза той. — Другите може да видят. Не искам никой да разбере това. Пък и има много неясноти. Не желая да коленичиш пред мен, Слийт, или да правиш звездни знаци с пръстите си, или нещо от тоя род, докато все още не съм узнал истината.

— Милорд…

— Аз си оставам Валънтайн жонгльорът.

— Чак сега ме хваща страх, милорд. Ако бяхте закъснели само с една минута, днес щях да бъда сполетян от ужасна смърт, ала още повече се плаша от това, че стоя тук и разговарям спокойно с вас за тия неща.

— Наричай ме Валънтайн.

— Как мога? — запита Слийт.

— Преди няколко минути ти ме наричаше Валънтайн.

— Но това беше преди.

— Нищо не се е променило, Слийт.

Слийт отхвърли тази мисъл с поклащане на глава.

— Всичко се е променило, милорд.

Валънтайн въздъхна тежко. Чувстваше се шарлатанин, измамник, като си играеше със Слийт по този начин, и все пак му се струваше, че в това има някаква цел и действителна нужда.

— Ако всичко се е променило, тогава ще дойдеш ли с мен, където ти заповядам? Дори в Илиривойн?

— Ако трябва — рече Слийт зашеметен.

— Нищо лошо от рода на онова, от което се страхуваш, няма да ти се случи сред метаморфите. Ти ще напуснеш страната им излекуван от болката, която те измъчва. Вярваш това, нали, Слийт?

— Страх ме е да отида там.

— Ти трябва да бъдеш до мен във всичко, което ни предстои — каза Валънтайн. — И не по моя воля Илиривойн стана част от маршрута ми. Моля те да дойдеш там с мен.

Слийт наведе глава.

— Щом трябва, милорд.

— И по същата тази причина те моля да ме наричаш Валънтайн и да не проявяваш пред другите по-голямо уважение към мен, отколкото би проявявал например вчера.

— Както желаеш — рече Слийт.

Валънтайн.

— Валънтайн — повтори Слийт неохотно. — Както желаеш… Валънтайн.

— Тогава ела.

Той поведе Слийт обратно към групата. Както обикновено Залзан Кавол крачеше нетърпеливо напред-назад; другите подготвяха фургона за отпътуване. Валънтайн каза на скандара:

— Аз убедих Слийт да оттегли оставката си. Той ще дойде с нас в Илиривойн.

Залзан Кавол изглеждаше съвсем смаян.

— Как успя да го убедиш?

— Да — обади се Виноркис. — Какво му каза впрочем?

С весела усмивка Валънтайн отговори:

— Мисля, че ще бъде отегчително да обяснявам.