Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

5

Когато първите минути на изтощение минаха, той вдигна глава и се озърна. Драконът още се виждаше, гърбицата и гребенът му бяха над повърхността само на няколкостотин ярда от него. Но изглеждаше спокоен и явно плуваше бавно в противоположната посока.

От „Брангалин“ нямаше никаква следа — само дървени отломки, пръснати нашироко из океана. Други оцелели корабокрушенци също не се виждаха.

Доплуваха до най-близката отломка, доста голям къс от корпуса, и се метнаха на нея. Дълго време никой от тях не проговори. Най-после Валънтайн рече:

— А сега ще доплуваме ли до Архипелага? Или просто ще поемем право към Острова на съня?

— Плуването е трудна работа, милорд. Бихме могли да яхнем гърба на дракона.

— Но как ще го управляваме?

— Като го подръпваме за крилете — предложи тя.

— Съмнявам се.

Пак замълчаха.

— Поне в корема на дракона имахме пресен улов на риба, подаван на всеки няколко минути — каза Валънтайн.

— А и странноприемницата беше просторна — вметна Лизамон Хълтин. — Ала лошо проветрявана. Предпочитам да съм тук.

— Но колко време ще можем да се влачим така?

Тя го изгледа накриво.

— Съмнявате ли се, че ще се спасим, милорд?

— Да, струва ми се твърде съмнително.

— В сън, пратен от Господарката — каза великанката, — ми бе предречено, че смъртта ще ме сполети на сухо място, когато съм престаряла. Аз съм още млада и това място е най-малко сухото из целия Маджипур, като се изключи може би средата на Голямото море. Следователно няма от какво да се страхувам. Аз не ще загина тук, нито вие.

— Утешително разкритие — рече Валънтайн. — Но какво ще предприемем?

— Можете ли да отправяте послания, милорд?

— Аз съм бил коронал, а не Крал на сънищата.

— Но всяка душа може да стигне до всяка друга с честно намерение! Мислите ли, че само Кралят и Господарката имат такива способности? Зная, че малкият магьосник Делиамбър говореше на душите нощем, Горзвал пък казваше, че насън разговарял с дракони, а вие…

— Аз съм едва самият себе си, Лизамон. Това, което е останало от съзнанието ми, не би пращало послания.

— Опитайте се. Пресегнете се над водите. Към Господарката, вашата майка, милорд, или към нейните хора на Острова, или към населението на Архипелага. Вие имате тази способност. Аз съм само глупава размахвачка на мечове, а вие, милорд, притежавате ум, който се е смятал достоен за Замъка, а сега, когато сме в беда… — Великанката изглеждаше преобразена от вълнение. — Направете го, лорд Валънтайн! Повикайте за помощ и помощта ще дойде!

Валънтайн беше скептично настроен. Той познаваше слабо системата за сънна връзка, която, изглежда, свързваше цялата тази планета; вероятно съзнанието често повикваше друго съзнание и, разбира се, съществуваха властниците на Острова и на Сувраел, които по общо убеждение отправяха преки послания чрез някакво средство за механично усилване. Но как би могъл да се надява да повика помощ от такова разстояние, когато се носеше тук на парче дърво сред океана, с тяло и облекло, изцапани от месото и кръвта на гигантското животно, което доскоро го бе погълнало, с душа, така изнурена от непрекъснати нещастия, че дори легендарната му непомрачима вяра в щастието и чудесата беше сломена?

Той затвори очи. Мъчеше се да съсредоточи умствената си енергия в една-единствена точка дълбоко в черепа си. Представи си там ярка искрица светлина, скрито сияние, което да може да хване и да насочи. Но напразно. Установи, че се пита какво ли зъбато създание скоро ще захапе провисналите му нозе. Отвлече вниманието си с опасения, че каквито и послания да отправеше, те нямаше да стигнат по-далеч от мъглявия мозък на намиращия се наблизо дракон, който бе погубил „Брангалин“ и почти всички хора на него и сега можеше да пожелае да се върне обратно и да довърши работата си. И все пак се опита. Въпреки всичките си съмнения той бе задължен на Лизамон Хълтин и трябваше да направи опит. Застана неподвижен, едва дишайки, и напрягаше всички сили да стори каквото трябва, за да предаде такова послание.

Опита се на няколко пъти следобед и привечер. Мракът настъпи бързо и водата стана странно луминесцентна, блещукайки с призрачна зеленикава светлина. Не смееха да спят в едно и също време, от страх да не се изхлузят от дъската и да се загубят; затова решиха да се редуват и когато дойде редът на Валънтайн, той се мъчеше всячески да стои буден и неведнъж му се стори, че губи съзнание. Разни твари плуваха близо до тях в нощта, оставяйки студени огнени следи по блестящите вълнички.

От време на време Валънтайн се опитваше пак да изпраща послания. Но не виждаше никаква полза от това.

„Загубени сме“ — мислеше той.

Призори заспа и му се явиха смущаващи съновидения — змиорки, които танцуваха по водата. Докато спеше, смътно се мъчеше да достигне със съзнанието си далечни съзнания, но после потъна в дълбок сън и това стана невъзможно.

Събуди се от докосването на ръката на Лизамон Хълтин по рамото му.

— Милорд!

Отвори очи и я загледа озадачено.

— Милорд, можете вече да престанете да пращате послания. Ние сме спасени!

— Какво?!

— Лодка, милорд! Виждате ли? От изток!

Той привдигна уморено глава и проследи ръката й. Една лодка, да, малка лодка, идеше към тях. На слънцето проблясваха гребла. Халюцинация, помисли си той. Илюзия. Мираж.

Но лодката растеше на хоризонта, а после се озова до Валънтайн и ръце се протегнаха опипом към него, вдигнаха го и той се просна изнемощял до някого, а друг поднесе манерка до устните му, студена напитка, вино, вода, не можеше да каже точно какво беше; смъкнаха прогизналите му омърсени дрехи и го загърнаха в нещо чисто и сухо. Непознати, двама мъже и една жена, с буйни светлокестеняви коси и някакво странно облекло. Чуваше Лизамон Хълтин да разговаря с тях, но думите бяха смътни и неясни и той не се и опитваше да схване смисъла им. Нима бе повикал тези спасители с мозъчните си вълни? Ангели ли бяха те? Или духове? Валънтайн се излегна почти безгрижно, съвсем изнемощял. Мислеше си като през мъгла да дръпне Лизамон Хълтин настрана и да й каже да не споменава нищо за истинската му самоличност, но нямаше сили дори за това; надяваше се, че поне тя ще има достатъчно благоразумие да не трупа глупост върху глупост, като каже нещо такова: „Той е предрешен коронал на Маджипур, да, и драконът глътна двама ни, ала успяхме да се измъкнем със сеч и…“ Да. Сигурно това ще се стори на тези хора като необорима истина. Валънтайн се усмихна вяло и се унесе в сън без съновидения.

Когато се събуди, беше в приветлива слънчева стая, която гледаше към широк златист плаж, и Карабела го наблюдаваше с изражение на сериозна тревога.

— Милорд! — произнесе тя тихо. — Чуваш ли ме?

— Не сънувам ли?

— Това е остров Мардиджайл от Архипелага — отговори му тя. — Вчера са те прибрали, вълните те носели заедно с великанката. Тези островитяни са рибари, които търсели из морето оцелели от потъналия кораб.

— Кой друг е жив? — попита Валънтайн бързо.

— Делиамбър и Залзан Кавол са тук с мен. Мардиджайлците казват, че лодки от един съседен остров прибрали Кхун, Шанамир, Виноркис и няколко скандари, не знам дали са нашите. Неколцина от ловците на дракони се спасили с лодките си и също се добрали до островите.

— А Слийт? Какво е станало със Слийт?

За един светкавичен миг Карабела гледаше уплашено.

— Нямаме вест от Слийт — каза тя. — Но спасителната работа продължава. Може да се намира здрав и читав на някой от тези острови. Те са тук с десетки. Божественият ни закриляше досега — няма да ни изостави и в този момент. — Тя повдигна безгрижно рамене. — Лизамон Хълтин разказа чудна история: как големият дракон глътнал двама ви и как сте си пробили път навън с вибрационния меч. Островитяните са очаровани. Смятат, че това е най-хубавата приказка след преданието за лорд Стиамот и…

— Но така стана — рече Валънтайн.

— Какво, милорд?

— С дракона. Глътна ни. Тя казва истината.

Карабела се изкиска.

— Когато за пръв път узнах чрез сънищата си истинската ти самоличност, повярвах. Но когато ми разправяш…

— Вътре в дракона — произнесе Валънтайн сериозно — имаше големи колони, които поддържаха купола на стомаха, и отвор в единия край, през който на няколко минути нахлуваше морска вода. С нея идваше риба, която малки камшичета изтласкваха към едно зеленикаво езерце, където рибата се смилаше и където великанката и аз също щяхме да бъдем смлени, ако нямахме късмет. Разказа ли ви тя това? И да не мислиш, че сме прекарали времето си там да съчиняваме една приказка, за да забавляваме всички вас?

— Да, тя разправи същото — облещи се Карабела. — Но ние помислихме…

— Това е вярно, Карабела.

— Тогава то е чудо на Божествения и ти ще се прочуеш за вечни времена!

— Аз съм вече на път да се прочуя — каза Валънтайн иронично — като коронал, който загубил трона си и се заловил да жонглира по липса на кралско занимание. Така ще си завоювам място в баладите редом с понтифекса Ариок, който станал Господарка на острова. А драконът само разкрасява легендата, която създавам около себе си. — Изражението му се промени внезапно. — Нали не си казвала на никого от тия хора кой съм аз?

— Нито думица, милорд.

— Добре. Продължавай така. И без туй те трудно могат да повярват някои неща за нас.

Един островитянин, строен, загорял и с буйна светла коса, която, изглежда, беше всеобщата мода тук, донесе на Валънтайн табла с ядене: някаква прозрачна супа, крехко парче печена риба, триъгълни резенчета плод с тъмна виолетовосиня месеста част, тук-там с червени семенца. Валънтайн усещаше страшен глад.

След това отиде с Карабела на пясъчния бряг до къщурката.

— Още веднъж помислих, че съм те загубил завинаги — рече той тихо. — Смятах, че никога вече няма да чуя гласа ти.

— Толкова ли голямо значение имам за теб?

— Неизмеримо повече.

Тя се усмихна тъжно.

— Такива красиви думи, а, Валънтайн? Защото така те наричам аз — Валънтайн, ала ти си лорд Валънтайн и колко ли държанки те чакат, Валънтайн, в замъка Връхни?

От време на време и той мислеше същото. Дали имаше любовница там? Или много? Може би дори годеница? Толкова голяма част от миналото му беше все още забулена. И ако пристигнеше в Замъка и го посрещнеше жена, която го чака…

— Не — отвърна той. — Ти си моя, Карабела, и аз съм твой, и каквото и да е имало в миналото — ако изобщо е имало нещо, — то си остава в миналото. Напоследък аз съм с друго лице. И с друга душа.

Карабела го гледаше скептично, ала не възрази на думите му, и Валънтайн я целуна леко, за да заглади навъсеното й чело.

— Попей ми — каза той. — Песента, която пееше под храста в Пидруид, в празничната нощ. „Ни в замък Връхни чисто злато, като прекрасната любима“. Ще я изпееш ли?

— Аз знам друга, която много прилича на нея — рече тя и свали джобната арфа от хълбока си:

Любимата ми през деня

уши си рокля за море.

Към своя Остров на съня

пое през сънното море.

 

Любима, с чара на зора,

в далечното море

ти скиташ в островна страна,

през сънното море.

 

На този остров, господарке,

в далечното море,

в съня ми влей усмивки

ярки през сънното море.

— Тази е по-различна песен — каза Валънтайн, — по-тъжна. Изпей ми оная първата, любов моя.

— Друг път.

— Моля те. Сега е време за радост, нали сме се събрали отново, Карабела. Моля те.

Тя се усмихна и като въздъхна, взе пак арфата си:

Красива като слънчев ден,

спокойна като звездна нощ

и сладка като краден плод…

Да, мислеше той. Да, тази е по-хубава. Сложи нежно ръката си на тила й и го замилва, докато крачеха по брега. Тук беше чудно хубаво, топло и спокойно. Птици с най-различни багри бяха накацали на кривоклонестите дръвчета по брега, а по ситния пясък плискаше кристално море, прозрачно, без прибой. Въздухът беше благ и мек, напоен с ароматите на непознати цветя. Някъде отдалеч долиташе смях и весела, жизнерадостна, звънлива музика. Колко изкусително е, мислеше си Валънтайн, да захвърлиш всякакви фантазии за замъка Връхни и да се настаниш завинаги в Мардиджайл, в зори да излизаш на риболов с рибарска лодка и да прекарваш до края на деня в лудуване под жаркото слънце.

Но той нямаше да се отметне по този начин от задълженията си. Следобед Залзан Кавол и Аутифон Делиамбър, и двамата здрави и добре отпочинали след премеждията си по море, дойдоха да го навестят и скоро вече говореха за начините и средствата да продължат пътуването.

Залзан Кавол, пестелив както винаги, при потъването на „Брангалин“ бе прибрал кесията с парите, тъй че най-малко половината от състоянието им бе оцеляло, дори и Шанамир да бе загубил останалото. Скандарът разстла лъскавите монети.

— С това — рече той — можем да платим на тия рибари да ни превозят до Острова. Аз говорих с нашите домакини. Този архипелаг е дълъг деветстотин мили и наброява три хиляди острова, от които повече от осемстотин са населени. Никой тук не желае да бие път чак до Острова, ала за няколко рояла можем да наемем някой голям тримаран, който да ни закара до Родамаунт Граун, близо до центъра на архипелага, а там вероятно ще успеем да намерим превоз за останалата част от пътя.

— Кога ще можем да тръгнем? — попита Валънтайн.

— Веднага, щом се съберем отново — отвърна Делиамбър. — Казаха ми, че в този момент някои от нашите хора идели насам от близкия остров Бурбонт.

— Кои?

— Кхун, Виноркис и Шанамир — отговори Залзан Кавол, — а също и братята ми Ерфон и Роворн. С тях е капитан Горзвал. Гибор Хаерн е изчезнал в морето — видях го да загива, когато го удари една дървена отломка и го прати на дъното, — а от Слийт няма никаква вест.

Валънтайн докосна косматата ръка на скандара.

— Скърбя за тази нова твоя загуба.

Залзан Кавол, изглежда, бе овладял чувствата си.

— По-добре да се радваме, милорд, че някои от нас са все още живи — рече той тихо.

Рано следобед една лодка от Бурбонт докара останалите оцелели. Всички се запрегръщаха; тогава Валънтайн се обърна към Горзвал, който стоеше настрана, вкочанен и зашеметен, и разтриваше чукана на отрязаната си ръка. Капитанът изглеждаше душевно потресен. Валънтайн искаше да прегърне този нещастен човек, но още щом се приближи, Горзвал падна на колене в пясъка, докосна челото си о земята и остана така, треперещ, правейки с разперени ръце звездния знак.

— Милорд… — зашепна той дрезгаво. — Милорд…

Ядосан, Валънтайн се огледа наоколо.

— Кой е проговорил?

Минутно мълчание. После Шанамир, малко уплашен, се обади:

— Аз, милорд. Без лоши намерения. Скандарът изглеждаше толкова разстроен от гибелта на кораба си… та реших да го утеша, като му кажа кой е бил негов пътник и че като ви е взел на кораба си, е станал част от историята на Маджипур. Това се случи, преди да узнаем, че сте се спасили от корабокрушението. — Устната на момчето трепереше. — Милорд, нямах лоши намерения!

Валънтайн кимна.

— Е, няма нищо лошо. Прощавам ти. Горзвал!

Треперещият капитан стоеше свит в нозете на Валънтайн.

— Вдигни глава, Горзвал. Не мога да говоря така с теб.

— Милорд!

— Изправи се.

— Милорд…

— Моля те, Горзвал. Стани!

Скандарът се взря учудено във Валънтайн и рече:

Моля, нима казвате моля?

Валънтайн се засмя.

— Май съм забравил обичаите на властта. Е, добре: „Стани! Заповядвам ти!“

Горзвал се изправи разтреперан. Той беше жалка гледка — този дребен трирък скандар със сплъстена жълточервеникава козина, с кръвясали очи, с унило изражение.

— Аз ти донесох нещастие — каза Валънтайн, — то беше прекомерно за теб. Приеми извиненията ми, и ако съдбата започне да ми се усмихва по-благосклонно, някой ден ще поправя причинената ти беда. Обещавам ти това. Какво ще правиш сега? Ще събереш екипажа си и ще се върнеш в Пилиплок ли?

Горзвал поклати печално глава.

— Аз никога вече не ще мога да отида там. Нямам кораб, нямам репутация, нямам пари. Загубих всичко и никога не ще успея да си го възвърна. Моите хора бяха освободени от задълженията си, когато „Брангалин“ потъна. Сега съм сам. Разорен.

— Тогава ела с нас на Острова на Господарката, Горзвал!

— Милорд?

— Не можеш да останеш тук. Струва ми се, че тези островитяни предпочитат да не приемат заселници, а и този климат не е за скандар. Пък и мисля, че ловец на дракони не може да стане рибар, без да му домъчнее всеки път, когато хвърли мрежите си. Ела с нас. Ако не стигнем по-далеч от Острова, поне ще можеш да намериш спокойствие там, като служиш на Господарката; ако пък продължим похода си, ще те чакат почести, когато се изкачим в замъка Връхни. Какво ще кажеш, Горзвал?

— Близостта ви ме плаши, милорд.

— Толкова ли съм страшен? Нима имам драконова уста? Нима тия хора са позеленели от страх? — Валънтайн потупа скандара по рамото. После каза на Залзан Кавол: — Никой не е в състояние да замени братята, които загуби. Но поне ти давам нов другар от твоята раса. А сега да се приготвим за заминаване, а? Островът е все още на много дни път оттук.

За един час Залзан Кавол осигури кораб, който на сутринта щеше да ги откара на изток. Вечерта гостоприемните островитяни им устроиха разкошна гощавка: студени зелени вина, лъскави сладки плодове и отлично прясно месо от морски дракон. От месото на Валънтайн му се повдигна и се канеше да го отблъсне, но видя, че Лизамон Хълтин се тъпче с него така, сякаш яде за последен път. Като упражнение в самодисциплина реши да напъха насила една мръвка в гърлото си и ароматът му се стори толкова неустоим, че веднага отхвърли всякакво неприятно чувство, което морските дракони можеха да предизвикат у него. Докато се хранеха, слънцето изгря в твърде ранен час тук, в тропиците, и изгревът беше поразителен — изпъстряше небето с ивици в гъсти трептящи кехлибарени, виолетови, тъмнопурпурни и златисти тонове. Несъмнено това са благословени острови, мислеше си Валънтайн, необикновено весели места дори за един свят, където повечето места бяха щастливи и в повечето случаи животът благ. Населението изглеждаше, общо взето, еднородно — красиви дългокраки хора от човешката раса, с гъсти дълги златисти коси и гладка кожа с цвят на пчелен мед, макар че тук-там между тях се срещаха вруни и дори гхайроги; Делиамбър каза, че на някои острови от архипелага имало и представители на други раси. Според Делиамбър, който след спасяването си бе общувал с много хора, островите не поддържали връзка с главните континенти и островитяните живеели по своему в един свой свят, невежи по съдбовните въпроси, вълнуващи по-широкия свят. Когато Валънтайн запита една от домакините дали случайно лорд Валънтайн короналът не е минавал оттук при неотдавнашното си пътуване до Зимроел, жената го изгледа озадачено и подхвърли наивно:

— Не е ли лорд Вориакс коронал?

— Чух, че той умрял преди две и повече години — заяви един от останалите островитяни и за повечето от хората на масата това, изглежда, беше новина.

Тази нощ Валънтайн покани в къщурката си Карабела. Дълго стояха заедно на верандата, вперили очи в сияйната бяла лунна пътека, която се точеше през морето към далечния Пилиплок. Той си мислеше и за морските дракони, порещи това море, и за чудовището, в чийто корем бе престоял като насън, и с болка за двамата си загинали другари, Гибор Хаерн и Слийт, единият от които сега беше дълбоко в морето, а може би и другият. Такова голямо пътуване, мислеше си той, спомняйки си за Пидруид, Дюлорн, Мазадон, Илиривойн, Ни-моя, спомняйки си за бягството през гората, за буйната Стейче, за студенината на пилиплокските капитани на драконови кораби и как изглеждаше драконът, когато се нахвърли върху обречения кораб на бедния Горзвал. Толкова голямо пътуване, толкова хиляди изминати мили и толкова много мили имаше да измине още, докато започне да намира отговор на въпросите, изпълващи душата му.

Карабела, сгушена близо до Валънтайн, мълчеше. Отношението й към него непрекъснато се променяше и сега бе станало смесица от страхопочитание и любов, уважение и неуважение, защото го приемаше и почиташе като истински коронал и все пак помнеше неговата невинност, неговото невежество, неговата наивност — качества, от които още не се бе отърсил. И явно се боеше да не го загуби, когато той заемеше отново полагаемото му се място. Просто в ежедневния живот тя беше далеч по-способна от него, далеч по-опитна и това оцветяваше представата и за него, караше я да го вижда едновременно и страшен, и безобиден като дете. Той разбираше това и не го правеше на въпрос, защото макар че почти всеки ден си спомняше откъси от прежния си живот и възпитанието си като принц и от ден на ден все повече свикваше с положението си на властник, по-голямата част от някогашната му самоличност все още беше недостижима за него и все още до голяма степен той си оставаше Валънтайн безгрижният скитник, Валънтайн невинният, Валънтайн жонгльорът. Онази по-тъмна фигура, лорд Валънтайн, какъвто той е бил някога и един ден пак можеше да бъде, беше скрита дълбоко в душата му и рядко се раздвижваше, но не биваше в никой случай да се пренебрегва. Смяташе, че Карабела се примирява с това трудно положение.

Най-после тя проговори:

— За какво мислиш, Валънтайн?

— За Слийт. Това упорито човече ми липсва.

— Все ще изскочи отнякъде. Ще го намерим през четири острова оттук.

— Дано — Валънтайн обгърна раменете й. — Мисля и за всичко, което се случи, и за всичко, което ще се случи. Аз се движа като през един свят на сънища, Карабела.

— Кой може да каже кое всъщност е сън и кое не е? Ние се движим така, както Божественият ни напъти, и не задаваме въпроси, защото няма отговори. Разбираш ли какво искам да кажа? Има и въпроси, има и отговори, разбира се. Мога да ти кажа кой ден е днес, какво сме вечеряли и как се нарича този остров, ако ме запиташ, ала няма въпроси, няма отговори.

— И аз мисля така — рече Валънтайн.