Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

11

Той настоя първо да го нахранят — разумна постъпка, защото пътуването се оказа дълго, през целия останал ден с бърза кола-флотер, теглена от добичета. Йерарсите седяха през цялото време от двете му страни в ледено мълчание. Когато зададеше някакъв въпрос — например за названието на някоя тераса, през която минаваха, — те му отвръщаха с колкото е възможно по-малко думи; иначе не разговаряха.

Третата скала имаше много тераси — след като преброи около седем, Валънтайн им загуби сметката — и те бяха много по-близо една до друга, отколкото терасите на външните скали, деляха ги само символични ивици гора. Този среден пояс на острова изглеждаше оживено и гъсто населено място.

По здрач стигнаха до Терасата на преклонението, местност с тихи градини и безредно разпръснати ниски постройки от белосан камък. Подобно на всички други тераси тя беше кръгла по форма, но много по-малка от останалите; тук, в най-вътрешната част на острова, образуваше обикновено пръстенче, което вероятно можеше да се обходи по цялата си периферия за час-два, докато за пълната обиколка на някоя тераса на Първата скала бяха нужни може би месеци. На равни промеждутъци по стената й се издигаха стари изкривени дървета с гъсти овални листа. Между постройките бяха сгушени беседки с пищно разцъфтели увивни растения; навсякъде имаше малки дворчета, украсени с тънки колони от полиран чер камък и нагиздени с цъфтящи храсти. Прислужниците на Господарката се движеха тихо по двама, по трима из тези спокойни кътчета. Заведоха Валънтайн в една стая, далеч по-приветлива от предишната му, с широка вана, вградена в пода, примамващо легло, прозорци, които гледаха към градина, кошнички с плодове на масата. Йерарсите го оставиха тук. Той се изкъпа, хапна плодове, зачака какво ще стане по-нататък. Измина доста време, час или повече: почукване на вратата, нежен глас, който запита желае ли да обядва, в стаята бе вкарана количка, носеща по-питателна храна от онова, което бе получавал от идването си на Острова насам — печени меса, сини кратуни, напълнени изкусно с накълцана риба, стъкленица с нещо студено, което почти би могло да се нарече вино. Валънтайн яде лакомо. След това дълго стоя на прозорците и се взира в мрака. Не видя нищо; не чу никого. Опита вратата си: заключена. Значи все още беше затворник, макар и в далеч по-приятна обстановка отпреди.

Спа, без да сънува. Събуди го поток от златиста слънчева светлина, който заливаше като водопад стаята му. Изкъпа се, отвън дойде същият мълчалив прислужник със закуска — наденички и варени розови плодове; а малко след като закуси, при него влязоха двамата мрачни йерарси и му казаха:

— Господарката те кани тази сутрин.

Поведоха го през чудно хубава градина и през тънък мост от чист бял камък, който образуваше лека дъга над тъмно изкуствено езерце, където плуваха златни рибки, образувайки блестящи фигури. Отпред се простираше изкусно окосена морава. В средата й имаше едноетажна сграда с внушителни размери, необикновено изящна по форма, с продълговати тесни крила, които се разклоняваха във формата на звездни лъчи от кръглия център.

Това може да е само Вътрешният храм, помисли си Валънтайн.

Сега той трепереше. Бе пътувал толкова месеци, че вече не ги помнеше, точно към това място, към прага на тайнствената жена, чието царство беше тук и която той смяташе за своя майка. Най-сетне беше тук; ами ако всичко се окажеше безсмислица или фантазия, или ужасна грешка, ако той не представляваше нищо особено, а само един жълтокос безделник от Зимроел, лишен от памет поради някаква глупост и надъхван от жалки другари с нелепи амбиции? Тази мисъл беше непоносима. Ако Господарката го отхвърли сега, ако се отрече от него…

Той влезе в храма.

Придружен от йерарсите, застанали наблизо от двете му страни, Валънтайн вървя безкрайно през едно невероятно дълго предверие, охранявано на всеки двайсет крачки от неподвижен воин с мрачно лице, и влезе в едно вътрешно помещение, осмоъгълно по форма, със стени от най-фин бял камък и басейн в средата, също осмоъгълен. Утринната светлина влизаше през един отворен осмоъгълен тавански прозорец. Във всеки ъгъл на помещението стоеше строга фигура в йерархски одежди. Валънтайн, малко зашеметен, местеше поглед от един към друг, ала не видя на лицата им нито следа от радушност, само стиснати устни, изразяващи неодобрение.

Прозвуча една самотна музикална нотка, която тихо се засилваше, после постепенно замря и когато заглъхна съвсем, в помещението беше Господарката.

Тя приличаше много на фигурата, която Валънтайн бе виждал толкова често в сънищата си: жена на средна възраст и със среден ръст, с мургава кожа, лъскава черна коса, топли нежни очи, пълна уста, готова всеки миг да разцъфне в усмивка, сребърна лента през челото й, да, цвете зад едното ухо, с множество дебели зелени венчелистчета. Изглеждаше обаче, че около нея има някакво сияние, ореол, лъчение на сила, власт и величие, както подобава на маджипурски властник, каквато и беше, но Валънтайн не бе подготвен за това, а очакваше да види само блага жена-майка, забравил, че тя беше също кралица, жрица, почти богиня. Стоеше безмълвен пред нея и в течение на една дълга минута тя го изучава от другата страна на басейна, като погледът й се спираше леко, но проницателно върху лицето му. После махна рязко с ръка — недвусмислен жест на пропъждане. Но знакът не се отнасяше за него, а за йерарсите. Това наруши леденото им спокойствие. Те се спогледаха, явно объркани. Господарката повтори жеста си — просто махна леко с китката и очите й проблеснаха властно — поглед с почти ужасяваща сила. Трима-четирима от йерарсите напуснаха помещението; другите се помаяха, сякаш не можеха да повярват, че Господарката иска да я оставят сама със затворника. За миг изглеждаше, като че ще се наложи да махне трети път, когато един от най-старите и най-внушителни йерарси протегна трепереща ръка към нея в знак на открит протест. Но само един поглед на Господарката накара йерарха да спусне ръка обратно до хълбока си. Бавно и последният от тях излезе от стаята.

Валънтайн се бореше с подтика да падне на колене.

Произнесе с едва доловим глас:

— Нямам представа как да изразя уважението си. А и не зная, господарке, как да се обърна към вас, без да ви обидя.

Тя отвърна спокойно:

— Достатъчно е, Валънтайн, да ми казваш „майко“.

Тихите думи го зашеметиха. Направи няколко боязливи крачки към нея, спря се, вторачи се.

— Вярно ли е? — попита той шепнешком.

— Не може да има никакво съмнение.

Валънтайн усети как бузите му пламнаха. Стоеше безпомощен, вцепенен от благосклонността й. Тя му даде знак с едва доловимо движение на връхчетата на пръстите си и той се олюля, като попаднал в океанска буря.

— Приближи се — рече тя. — Боиш ли се? Ела при мен, Валънтайн!

Той прекоси стаята, заобиколи басейна, приближи се до нея. Тя го улови за ръцете. Валънтайн мигновено усети внезапен прилив на енергия, реално, осезаемо трептене, донякъде подобно на онова, когато бе почувствал, когато Делиамбър го бе докоснал, за да извърши магията си, но неизмеримо по-мощно, неизмеримо по-внушително. Понечи да отдръпне ръцете си при това първо пулсиране на сила, но тя го задържа и той не можа. Очите й, приближени до неговите, сякаш виждаха през него, проникваха във всичките му тайни.

— Да — заговори тя най-сетне. — Кълна се в Божествения, да, Валънтайн, твоето тяло е чуждо, ала душата ти е създадена от мен! Ох, Валънтайн, Валънтайн, какво са направили с теб? Какво са направили с Маджипур? — Задърпа ръцете му, притегли го към себе си и изведнъж той се озова в ръцете й. Господарката се протягаше нагоре да го прегърне и Валънтайн усети, че сега тя трепереше, не беше богиня, а само жена, майка, която държеше смутения си син. В обятията й той чувстваше покой, какъвто не бе изпитвал, откакто се бе събудил в Пидруид, и се прилепи о нея, молейки се никога да не го пусне.

После тя се отдръпна и го загледа с усмивка.

— Поне са ти дали красиво тяло. Разбира се, не си такъв, какъвто беше някога, но все пак приятен за окото и силен, и здрав. Можели са да направят нещо много по-лошо. Можели са да те направят слабо, болнаво и уродливо същество, но предполагам, че не са имали смелост, понеже са знаели, че в края на краищата ще им бъде отплатено десетократно за всички техни престъпления.

— Кои, майко?

Тя, изглежда, се учуди на въпроса му.

— Ами Барджазид и неговите синове!

— Аз не зная нищо, майко — каза Валънтайн, — освен това, което се яви в сънищата ми, и дори то беше замъглено и объркано.

— А какво точно знаеш?

— Че са ми отнели тялото, че чрез някаква магия на Краля на сънищата са ме оставили извън Пидруид такъв, какъвто ме виждаш, че някой друг, предполагам, Доминин Барджазид, управлява сега от замъка Връхни. Но зная всичко това само от най-ненадеждни източници.

— Всичко то е вярно — отвърна Господарката.

— Кога се е случило?

— В ранно лято — рече тя. — През време на твоята голяма обиколка из Зимроел. Нямам сведения как е било направено; ала една нощ, когато спях, усетих дърпане, късане, сякаш изтръгваха сърцето на планетата, и когато се събудих, разбрах, че се е случило нещо зло и чудовищно, и се понесох духом към теб, но не можах да те достигна. Там, където би трябвало да бъдеш ти, имаше само тишина, празнота. И все пак тя се различаваше от тишината, която ме обгърна, когато Вориакс бе убит, защото продължавах да чувствам твоето присъствие, ала недосегаемо за мен, като зад някакво дебело стъкло. Веднага запитах има ли вест от коронала. Той е в Тил-омон, казаха ми моите хора. „А добре ли е?“ — попитах. Да, рекоха, добре е, днес плава с кораб към Пидруид. Но не можах да установя контакт, Валънтайн. Отправих душата си така, както не бях правила от години, към всички кътчета на света, ала теб те нямаше никъде и все пак беше някъде. Бях уплашена и объркана, Валънтайн, но нищо не можех да сторя, освен да търся и да чакам. Получих вест, че лорд Валънтайн е пристигнал в Пидруид, че гостувал в двореца на кмета, и го видях през цялото това разстояние, и лицето му беше лицето на моя син. Но съзнанието му беше друго и затворено за мен. Опитах се да му пратя мислено послание, но не успях. И най-сетне започнах да разбирам.

— Знаеше ли къде съм?

— Отначало не. Бяха преустроили съзнанието ти така дълбоко, че беше напълно променено. Нощ след нощ пренасях душата си в Зимроел да те търся — занемарих всичко друго тук, но не беше дребна работа това, тази смяна на короналите, и все ми се струваше, че нещо ми се мержелее, частица от твоето истинско аз, отломка — и след време успях да установя, че си жив, че се намираш в Северозападен Зимроел, но все още не можех да те достигна. Трябваше да чакам да осъзнаеш по-добре кой си, магиите им да загубят силата си и да възвърнеш поне отчасти истинското си съзнание.

— То все още не е напълно възстановено, майко.

— И това знам. Но вярвам, че може да се оправи.

— Кога най-после ме достигна?

Тя помълча за миг, замислена.

— Близо до града на гхайрогите, струва ми се, Дюлорн, и първо те видях чрез умовете на други, които сънуваха истината за теб. И докоснах умовете им, пречистих и проясних каквото имаше в тих и видях, че душата ти е оставила своя печат върху им и че те знаят по-добре от самия теб какво ти се е случило. Въртях се по този начин, а после можах да проникна в теб. И от този момент нататък ти узнаваше какъв си бил преди, докато аз се мъчех от хиляди мили разстояние да те излекувам и да те привлека към себе си. Но не беше лесно. Светът на сънищата, Валънтайн, е трудно и променчиво място дори за мен и да се опитваш да го направляваш е все едно да пишеш книга на пясъка край океана: приливът се връща и заличава почти всичко, и ти просто го пишеш наново, наново и наново. Но ето че най-после си тук.

— Знаеше ли това, когато пристигнах на Острова?

— Да, знаех. Чувствах близостта ти.

— И все пак ме остави да се лутам с месеци от тераса на тераса!

Тя се засмя.

— По външните тераси има милиони поклонници. Да те усещам е едно, действително да установя местонахождението ти е друго, далеч по-трудно. Освен това ти не беше готов да дойдеш при мен, нито аз — да те приема. Аз те изпитвах, Валънтайн. Следях те отдалеч, изучавах те, за да видя каква част от душата ти е оцеляла, дали все още е останало у теб нещо от коронала. Преди да те призная, трябваше да проверя тези неща.

— А много ли нещо от лорд Валънтайн е останало у мен?

— Твърде много. Далеч повече, отколкото биха подозирали враговете ти. Планът им беше погрешен; мислеха, че са те ликвидирали, ала само са замъглили и разстроили съзнанието ти.

— Нямаше ли да бъде по-благоразумно да ме убият веднага, вместо да поместят душата ми в чуждо тяло?

— По-благоразумно, да — отвърна Господарката. — Но не са посмели. Твоят дух е миропомазан, Валънтайн. Всички от рода Барджазид са суеверни зверове; изглежда, че са готови да рискуват да свалят един коронал, но не и да го унищожат напълно, тъй като се страхуват от отмъщението на духа ти. И сега тяхното малодушно колебание ще провали плана им.

Валънтайн запита тихо:

— Мислиш ли, че ще мога някога да възвърна трона си?

— А ти съмняваш ли се?

— Барджазид носи лицето на лорд Валънтайн. Народът го приема като коронал. Той държи властта в замъка Връхни. А аз имам може би една дузина последователи и съм неизвестен. Ако се обявя за законния коронал, кой ще ми повярва? И след колко време Доминин Барджазид ще се справи с мен така, както е трябвало да се справи с мен в Тил-омон?

— Ти имаш подкрепата на Господарката, твоята майка.

— А разполагаш ли с войска, майко?

Господарката се усмихна благо.

— Не, нямам войска. Но съм властница на Маджипур, което не е дребна работа. Аз притежавам силата на правдата и любовта, Валънтайн. А също и това тук.

Тя докосна сребърната диадема на челото си.

— Чрез нея ли пращаш своите послания? — запита Валънтайн.

— Да. Чрез нея мога да стигна до умовете на всички маджипурци. Вярно, липсва ми способността на краля на сънищата да контролирам и направлявам, което неговите уреди умеят да правят. Но мога да се свързвам, мога да ръководя, мога да влияя. Ти ще получиш една от тези диадеми, преди да напуснеш Острова.

— И ще минавам спокойно през Алханроел, излъчвайки послания на любов към гражданите, докато Доминин Барджазид слезе от Върха и ми върне трона?

Очите на Господарката пламнаха от такъв гняв, какъвто Валънтайн бе видял в тях, когато пропъждаше йерарсите от стаята.

— Що за приказки са това?

— Майко…

— Ох, колко са те променили! Валънтайн, когото родих и отгледах, не допускаше никаква пораженческа мисъл.

— И сега също не допускам, майко. Но всичко изглежда така неизмеримо, а аз съм толкова уморен. И да воювам с граждани на Маджипур — дори с един узурпатор, — майко, на Маджипур не е имало война от памтивека. Нима аз трябва да бъда тоя, който ще наруши мира?

Очите й бяха безжалостни.

— Мирът е вече нарушен, Валънтайн. На теб се пада да възстановиш реда в кралството. От близо една година вече царува самозван коронал. Ежедневно се провъзгласяват жестоки и глупави закони. Невинните биват наказвани, виновните благоденстват. Хармония, установена преди хиляди години, се унищожава. Когато нашият народ дошъл тук от старата Земя преди четиринайсет хиляди години, много грешки били извършени, много страдания били изтърпени, преди да намерим свой начин на управление, ала от времето на първия понтифекс живеем без сериозни сътресения, а от времето на лорд Стиамот цари мир в този свят. Сега този мир е нарушен и на теб се полага да оправиш нещата.

— Ами ако приема това, което Доминин Барджазид е извършил? Ако откажа да въвлека Маджипур в гражданска война? Нима последиците ще бъдат толкова лоши?

— Ти вече знаеш отговорите на тези въпроси.

— Бих искал да ги чуя от теб, понеже решителността ми се колебае.

— Срам ме е да чувам такива думи от теб.

— Майко, аз преживях необикновени неща през време на това пътуване и те отнеха голяма част от силата ми. Нямам ли право на миг почивка?

— Ти си крал, Валънтайн.

— Може би съм бил и може би пак ще бъда. Но голяма част от царствеността ми е била отнета в Тил-омон. Сега аз съм обикновен човек. И дори кралете не са неуязвими от умора и обезсърчение, майко.

С тон, по-благ от този, с който си бе служила досега, Господарката изрече:

— Барджазид все още не управлява като абсолютен тиранин, защото това може да настрои народа против него, и властта му е все още несигурна — поне докато ти си жив. Но той управлява в интерес на себе си и на семейството си, а не в интерес на Маджипур. Липсва му чувство за справедливост и върши само това, което му се струва полезно и изгодно. Колкото повече расте самоувереността му, толкова повече ще се увеличават и престъпленията му, докато най-сетне Маджипур запъшка под бича на едно чудовище.

Валънтайн кимна.

— Да, разбирам това, когато не съм толкова уморен.

— Помисли си също какво ще се случи, когато понтифексът Тиеверас умре, което рано или късно неизбежно ще се случи, и то по-вероятно скоро, отколкото късно.

— Тогава Барджазид ще отиде в Лабиринта и ще стане безсилен отшелник. Това ли имаш предвид?

— Понтифексът не е безсилен и няма нужда да става отшелник. През досегашния ти живот понтифекс беше единствено Тиеверас, който все повече и все повече старее и постепенно се превръща в особняк. Но един понтифекс в разцвета на силите е нещо съвсем друго. Ами ако Барджазид след пет години стане понтифекс? Мислиш ли, че ще се задоволи да седи в оная подземна дупка както прави Тиеверас сега? Той ще управлява със сила, Валънтайн. — Тя го гледаше напрегнато. — И кой, мислиш, ще стане коронал?

Валънтайн поклати глава.

— Кралят на сънищата има трима синове — рече тя. — Минакс е най-големият, който един ден ще седне на трона в Сувраел. Доминин е сегашният коронал и ще стане понтифекс, ако решиш да му позволиш това. А кой друг ще бъде избран за нов коронал, ако не по-малкият му брат Кристоф?

— Но в разрез с природата е един понтифекс да предостави замъка Връхни на собствения си брат!

— В разрез с природата е също един син на Краля на сънищата да свали един законен коронал — каза Господарката. Очите й отново пламнаха. — Размисли и върху това: когато се сменят короналите, сменя се и Господарката на Острова! Аз ще отида да доживея дните си в двореца за свалени от длъжност Господарки на Терасата на сенките и коя ще дойде във Вътрешния храм? Майката на Барджазидовци! Виждаш ли, Валънтайн, те ще имат всичко, ще държат в ръцете си цял Маджипур!

— Това не бива да стане — каза Валънтайн.

— И няма да стане.

— Какво трябва да направя?

— Ще вземеш кораб от моето пристанище Нуминор за Алханроел с всичките си хора и с други, които аз ще ти дам. Ще слезеш в Стоиензар и ще отидеш в Лабиринта, за да получиш благословията на Тиеверас.

— Ами ако Тиеверас е луд…

— Не напълно луд. Той живее във вечен сън, и то необикновен, но наскоро аз докоснах душата му и старият Тиеверас все още съществува някъде в нея. Той е понтифекс от четиридесет години, Валънтайн, и беше коронал дълго преди това и знае как бе решено да се управлява нашето кралство. Ако можеш да се добереш до него, ако успееш да му докажеш, че си истинският лорд Валънтайн, той ще ти помогне. Тогава ще трябва да потеглиш към замъка Връхни. Отказваш ли се от тази задача?

— Отказвам само да навлека хаос на Маджипур.

— Хаосът е вече налице. Ти ще донесеш ред и справедливост. — Тя се приближи до него така, че цялата страхотна мощ на личността й се разкри, докосна ръката му и произнесе с тих, енергичен глас:

— Аз съм родила двама синове и от момента, когато ги погледнаха в люлките им, хората разбраха, че са предопределени да бъдат крале. Първият беше Вориакс — помниш ли го? Предполагам, че не го помниш, вече си го забравил, а той беше чудесен, прекрасен човек, герой, полубог и още като дете в замъка Връхни казваха за него: „Този е предопределеният, той ще бъде коронал, когато лорд Малибор стане понтифекс.“ Вориакс беше чудо, но аз имах и втори син, Валънтайн, силен и прекрасен като Вориакс, не толкова склонен към игри и подвизи като него, ала с по-топла душа и по-умен. Той разбираше, без да му се казва, що е добро и що е лошо, в душата му нямаше никаква жестокост, беше със спокоен, уравновесен и слънчев характер, тъй че всички го обичаха и уважаваха. За Валънтайн се говореше, че ще бъде дори по-добър крал от Вориакс, но, разбира се, Вориакс като по-голям щеше да бъде избран, а на Валънтайн беше писано да бъде само главен министър. Ала Малибор не стана понтифекс, а умря преждевременно, докато бе на лов за дракони, и пратеници на Тиеверас дойдоха при Вориакс и рекоха: „Ти си коронал на Маджипур“, и първият, който трябваше да падне пред него и да направи звездния знак, беше брат му Валънтайн. И така лорд Вориакс започна да управлява в замъка Връхни и управляваше добре, а аз дойдох на Острова на съня, както отдавна знаех, че ще стане, и осем години всичко на Маджипур вървя добре. И после се случи нещо, което не можеше да бъде предречено от никого: че лорд Вориакс ще загине преждевременно като лорд Малибор — отиде на лов в гората и го улучи заблудена стрела. Но Валънтайн все още беше жив и макар че рядко се случваше брат на коронал да го замести, малцина възразиха срещу това, защото всеки признаваше високите му качества. Така лорд Валънтайн дойде в Замъка, а аз, майка на двама крале, останах във Вътрешния храм, доволна от синовете, които съм дала на Маджипур, и уверена, че царуването на лорд Валънтайн ще бъде една от славните страници в историята на Маджипур. Мислиш ли, че мога да позволя на Барджазидовци да седят дълго време там, където са седели моите синове? Мислиш ли, че мога да търпя да гледам как един Барджазид крие подлата си душа зад лицето на лорд Валънтайн? Ох, Валънтайн, Валънтайн, ти си само половината от това, което беше някога, дори по-малко от половината, но ти ще станеш отново такъв, какъвто беше, и замъкът Връхни ще бъде твой, и съдбините на Маджипур няма да се насочат към зла участ, и не говори повече, че не искаш да хвърлиш света в хаос. Хаосът е вече сред нас. Ти си спасителят. Разбираш ли?

— Разбирам, майко.

— Тогава ела с мен и аз ще те излекувам.