Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

9

В Кхинтор Залзан Кавол купи билети за трупата за един речен кораб, заминаващ за Ни-моя и Пилиплок. Те щяха да пътуват обаче само донякъде по течението на реката, до второстепенния град Верф, врата за територията на метаморфите.

Валънтайн съжаляваше, че ще трябва да слязат от речния кораб при Верф, когато можеше лесно срещу още десет-петнайсет рояла да измине с него целия път до Пилиплок и оттам да вземе кораб за Острова на съня. В края на краищата Островът, а не резерватът на преобразяващите се, представляваше най-важната му непосредствена цел; Островът на съня, където може би щеше да намери потвърждение на виденията, които го измъчваха. Но поне засега това беше невъзможно.

Съдбата, мислеше си Валънтайн, не бива да се насилва. Досега нещата се бяха развивали бавно, но към определена, макар и не винаги ясна цел. Той вече не беше веселият и простодушен скитник от Пидруид и макар и да не знаеше със сигурност какъв става, имаше отчетливо усещане за вътрешна промяна, че вече е минал определени граници и връщане назад няма. Виждаше се като актьор в някаква голяма и объркваща драма, кулминационните сцени на която бяха все още далеч в пространството и времето.

Речният кораб беше гротескно и чудновато съоръжение, но нелишено от известна хубост. Океанските кораби, закотвени в пристанището на Пидруид, се отличаваха с изящество и здравина, тъй като им предстоеше да изминават хиляди мили между най-различни пристанища; а речният кораб, транспортно средство за къси разстояния, беше плосък и широк, по-скоро плаваща платформа, отколкото кораб, и сякаш за да компенсират неизящността на конструкцията му, неговите строители го бяха нагиздили с орнаменти — голям, висок мостик, на върха с изображение на три човешки фигури, боядисани в ярки червени и жълти цветове, огромна средна палуба почти колкото селски площад със скулптури, павилиони и игрални зали, а на кърмата — висока надстройка на много нива, в която бяха настанени пътници. Под палубите имаше товарни трюмове, третокласни помещения, трапезарии и каюти за екипажа, там беше и машинното отделение, от което се издигаха два грамадни комина, които се извиваха по бордовете на корпуса и се извисяваха към небето като рога на демон. Целият скелет на кораба беше от дърво, тъй като твърде рядко се намираше на Маджипур метал за такива големи конструкции, а обикновено се смяташе, че камъкът е неподходящ за морско строителство; дърводелците бяха вложили цялото си въображение върху почти всяка педя от повърхността, украсявайки я със спираловидна дърворезба, причудливи ламперии, изпъкнали напречни греди и стотици видове подобни заврънкулки.

Речният кораб приличаше на обширен и гъмжащ микрокосмос. Докато чакаха отплаването, Валънтайн, Делиамбър и Карабела се разхождаха по палубата, задръстена с граждани от много области и от всички раси на Маджипур. Валънтайн виждаше гранични жители от планините отвъд Кхинтор, гхайроги в труфилата, модни в Дюлорн, хора от влажните южни земи в прохладно бяло ленено облекло, пътници в разкошни пурпурни и зелени одежди, които според Карабела били типични за Западен Алханроел, и много други. Вездесъщите лиимани продаваха вездесъщите си наденички на скара; досадни хджорти ходеха важно насам-натам в униформи на речното корабоплаване, давайки сведения и напътствия на питащите и на мнозина, които не ги питаха; членовете на едно су-сухерийско семейство в прозрачни зелени одежди, биещи на очи с невероятните си двуглави тела и с резервираното си, високомерно държане, сновяха като пратеници от света на сънищата между тълпите, които автоматично им даваха път от уважение. Този следобед на палубата имаше и малка групичка Метаморфи.

Делиамбър ги забеляза пръв. Дребният врун издаде кудкудякащ звук и докосна ръката на Валънтайн.

— Виждаш ли ги? Дано Слийт не ги забележи.

— Кои? — попита Валънтайн.

— Ония до релинга. Стоят сами и, изглежда, се чувстват неудобно. Сега са в естествения си облик.

Валънтайн се взря. Те бяха петима, сигурно възрастен мъж, възрастна жена и трима по-млади. Слаби, костеливи, дългокраки същества, по-възрастните го надминаваха по височина и изглеждаха крехки, невеществени. Кожата им имаше нездрав, почти зелен цвят. Лицата им се приближаваха до човешките по конструкция, само скулите им бяха остри като бръснач, устни почти нямаха, носовете им — смалени до обикновени подутини, а очите им, разположени под такъв ъгъл, че се извиваха навътре към центъра, бяха изтеглени и без зеници. Валънтайн не можеше да определи държането на тези Метаморфи — арогантно ли, или боязливо: сигурно смятаха, че на този речен кораб се намират на враждебна територия — представители на древната раса, потомци на ония, които бяха владели Маджипур преди идването на първите земни заселници — четиринайсет хиляди години имаше оттогава. Валънтайн не можеше да откъсне очите си от тях.

— Как изменят облика си? — попита той.

— Костите им не са съединени със стави като при повечето раси — отговори Делиамбър. — Под натиска на мускулите те се разместват и придобиват нови форми. Освен това в кожата им са разположени мимикрийни клетки, които им позволяват да менят цвета и тъканите си, но имат и други начини да се видоизменят. Всеки възрастен може да се преобрази почти мигновено.

— И за каква цел им служи това?

— Кой може да каже? Вероятно самите Метаморфи се питат за каква цел служи създаването в този свят на раси, неспособни да променят облика си. Това трябва да има някакво значение за тях.

— Много малко — подхвърли Карабела иронично, — щом притежават такива способности и все пак са им откраднали света.

— Да променяш облика си не е достатъчно като защитно средство — отвърна Делиамбър, — когато от звезда на звезда сноват хора, които могат да ти откраднат къщата.

Метаморфите озадачаваха Валънтайн. За него те представляваха продукт на дългата история на Маджипур, археологически останки, оцелели от епохата, когато тук не е имало нито човеци, нито скандари, нито вруни, нито гхайроги, а само тези крехки зелени същества, пръснати из една гигантска планета. Преди да дойдат заселниците — нашествениците, в последна сметка — завоевателите. Колко ли отдавна е било това! Искаше му се те да се преобразят, докато ги гледаше, да се превърнат пред очите му може би в скандари или лиимани. Но те запазваха непоколебимо облика си.

Шанамир с развълнуван вид изскочи внезапно от навалицата. Той улови Валънтайн за ръката и забъбри:

— Знаеш ли кои са на кораба с нас? Чух товарачите да разправят. Има цяло семейство преобраз…

— Не говори толкова високо — каза Валънтайн. — Погледни натам.

Юношата погледна и потръпна.

— Ужасни същества, не ще и дума.

— Къде е Слийт?

— На мостика, със Залзан Кавол. Опитват се да получат разрешение да играем тази вечер. Ако ги види…

— Рано или късно все ще трябва да се сблъска с Метаморфи — промърмори Валънтайн. А на Делиамбър каза: — Толкова ли е необходимо да ги види човек извън резервата им?

— Те се срещат навсякъде, но никога в голям брой и рядко в нормалния си облик. В Пидруид живеят може би единайсетина, шестима във Фолкинкип, деветима в Дюлорн…

— Преобразени ли?

— Да, като гхайроги, или хджорти, или човеци, както сметнат за най-добре на дадено място.

Метаморфите започнаха да напущат палубата. Те се движеха с голямо достойнство, но, за разлика от малката групичка су-сухериси, у тях нямаше и следа от високомерие, по-скоро създаваха впечатление, че не искат никой да ги забелязва.

— По собствен избор или по принуда живеят на своя територия? — запита Валънтайн.

— И едното, и другото, мисля. Когато лорд Стиамот завършил завоеванието, той ги принудил да напуснат Алханроел до един. Ала Зимроел бил рядко населен тогава, само крайбрежните аванпостове, тъй че им предоставили по-голямата част от вътрешността. Те избрали обаче само територията между Зимър и южните планини, където достъпът може лесно да се контролира, и се оттеглили там. Сега по правило метаморфите обитават само тази територия, като се изключат малцината, които живеят неофициално в градовете. Но не знам дали това правило има силата на закон. Те положително не обръщат голямо внимание на наредбите, идващи от Лабиринта или от замъка Връхни.

— Щом имперските закони са толкова маловажни за тях, не се ли излагаме на големи опасности, като отиваме в Илиривойн?

Делиамбър се засмя.

— Времето, когато метаморфите нападали пришълци само от страст за отмъщение, е отдавна минало, както ме уверяват. Те са боязливи и необщителни хора, но няма да ни направят нищо лошо и вероятно ще напуснем страната им невредими и добре натъпкани с парите, които Залзан Кавол обича толкова много. Гледай, той вече идва насам.

Скандарът, до когото крачеше Слийт, се приближаваше със самодоволен вид.

— Издействахме си правото да изнесем представление — съобщи той. — Петдесет крони за един час работа веднага след вечеря! Но ще им покажем най-простите си номера. Защо да си даваме зор, преди да сме пристигнали в Илиривойн?

— Напротив — възрази Валънтайн. — Трябва да им покажем най-хубавото. — Той изгледа остро Слийт. — На този кораб има група Метаморфи. Те може да разнесат преди нас в Илиривойн вестта за нашето майсторство.

— Умно казано — произнесе се Залзан Кавол.

Слийт беше нервен и уплашен. Ноздрите му потръпваха, устните му бяха стиснати, той правеше набожни знаци с лявата ръка от едната си страна. Валънтайн се обърна към него и каза тихо:

— Сега започва лечението. Жонглирай за тях тази вечер така, както би жонглирал за двора на понтифекса.

— Но те са мои врагове! — отвърна Слийт прегракнало.

— Тези не са. Те не са ония от съня ти. Ония са ти причинили всички злини, които са били по силите им, но това е било отдавна.

— Противно ми е да бъда на същия кораб.

— Няма връщане назад — каза Валънтайн. — Само петима са. Малка доза — добра подготовка за посрещане на това, което ни очаква в Илиривойн.

— Илиривойн…

— Не можем да избегнем Илиривойн — изтъкна Валънтайн. — Ти ми обеща, Слийт…

За миг Слийт гледаше Валънтайн мълчаливо.

— Да, милорд — прошепна той.

— Тогава да вървим. Ти ще жонглираш с мен: и двамата имаме нужда от тренировка. И помни, че трябва да ме наричаш само Валънтайн.

Намериха спокойно местенце под палубата и заработиха с бухалките; отначало се забелязваше странна смяна на ролите, защото Валънтайн жонглираше безупречно, докато Слийт беше несръчен като новак, все изпущаше бухалките и много пъти натърти пръстите си. Но след няколко минути майсторството му се прояви. Той изпълваше въздуха с бухалки, разменяше ги с Валънтайн в толкова сложни фигури, че Валънтайн се смееше до задъхване и накрая бе принуден да помоли Слийт да спре и да преминат отново към по-лесни каскади.

Тази вечер на представлението на палубата — първото след импровизираната им игра, устроена за развлечение на горските братя — Залзан Кавол нареди да се изпълни програма, каквато никога досега не бяха изнасяли пред публика. Жонгльорите се разделиха на три групи по трима — Слийт, Карабела и Валънтайн; Залзан Кавол, Телкар и Гибор Хаерн; Хейтраг Кавол, Роворн и Ерфон Кавол — и се впуснаха в едновременни тройни размени в един и същ ритъм, като първата група скандари жонглираше с ножове, втората — с пламтящи факли, а човеците — със сребристи бухалки. Това беше едно от най-тежките изпитания на умението му, през които Валънтайн бе преминавал досега. Синхронизацията на номера зависеше от съвършенството. Ако някой от деветимата изпуснеше един уред, щеше да развали целия ефект. Валънтайн беше най-слабата брънка; следователно само от него зависеше въздействието на представлението.

Но той не изпусна нито една бухалка и когато жонгльорите завършиха програмата си с вихрушка от високи подхвърляния и светкавични улавяния, гръмнаха бурни аплодисменти. Докато се кланяше, Валънтайн забеляза семейството Метаморфи, седнало само през няколко реда. Той погледна Слийт, който се кланяше, кланяше се все по-ниско и по-ниско.

Когато напуснаха сцената, Слийт каза:

— Забелязах ги, когато започвахме, но после ги забравих, Валънтайн! — Засмя се. — Никак не приличаха на съществото, което помня от съня си.