Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

4

Може да беше Киникеновият или по-вероятно някой друг, не толкова голям, но доста голям, по-голям от „Брангалин“, и се носеше към тях неотклонно и непоколебимо — или ангел-отмъстител, или безразсъдна сила — не можеше да се разбере какво, ала величината му беше неоспорима.

— Къде е Горзвал? — измънка Слийт. — Оръжия… оръдия…

Валънтайн се засмя.

— Все едно да спреш каменопад с харпун, Слийт. Ти добър плувец ли си?

Повечето от ловците бяха заети с улова. Но сега някои гледаха настрана и по палубата цареше бясно оживление. Харпунджията се бе завъртял и се очертаваше на небето с оръжие във всяка ръка. Други се бяха качили на съседните куполи. Търсейки Карабела, Делиамбър и останалите, Валънтайн съзря Горзвал, който тичаше безумно към кормилото; лицето на скандара беше бледо, а очите му — облещени, а самият той сякаш бе изправен пред палачи.

— Спуснете лодките! — изкрещя някой.

Завъртяха се рудани. Силуети затичаха диво наоколо. Един — хджорт с почернели от страх бузи — размаха юмрук на Валънтайн и го улови грубо за ръката, мърморейки:

— Вие ни навлякохте тази беда! Не трябваше да пущаме никого от вас на кораба!

Лизамон Хълтин изскочи отнякъде и запокити хджорта настрана като шепа плява. После обгърна с мощните си ръце Валънтайн, сякаш да го предпази от някаква предстояща беда.

— Знаеш ли, че хджортът беше прав — рече Валънтайн спокойно. — Ние наистина носим зла прокоба. Най-напред Залзан Кавол загубва фургона си, а сега бедният Горзвал загубва…

Със страхотна сила нападащият дракон се блъсна в борда на „Брангалин“.

Корабът се наклони, сякаш тласнат от исполинска ръка, после се люшна зашеметяващо на обратната страна. Страшен трус раздруса шпангоутите му. Втори удар — дали крилата биеха корпуса или опашката плющеше? — а после трети и „Брангалин“ заподскача като коркова запушалка. „Пробити сме!“ — извика отчаян глас. По палубата се търкаляха безредно разни неща, един огромен котел за топене на мас се откъсна от веригата си и се търколи върху трима злочести моряци, един сандък с касапски топори се отскубна и се преметна през борда. Докато корабът продължаваше да се клатушка и да залита насам-натам, Валънтайн съзря големия дракон от другата страна, където още висеше неотдавнашният улов, нарушавайки равновесието; чудовището направи завой и се приготви за нова атака. Вече не можеше да има съмнение в целенасочеността на нападението му.

Драконът удари с рамо; „Брангалин“ се заклати неудържимо; Валънтайн изпъшка — хватката на Лизамон Хълтин бе станала почти като смазваща прегръдка. Той нямаше представа къде се намират другите и дали ще оцелеят. Корабът беше явно обречен. Вече се наклоняваше опасно, докато водата нахлуваше в трюма му. Опашката на дракона се вдигна почти наравно с палубата и удари отново. Всичко се разпадна в хаос. Валънтайн усещаше, че лети; издигна се грациозно, спусна се надолу, залюля се и се устреми изящно и ловко към водата.

Падна в нещо като водовъртеж и бе повлечен надолу в страшния кипящ въртоп.

Когато потъваше, Валънтайн неволно чу баладата за лорд Малибор да звучи в главата му. Действително преди десетина години този коронал се пристрастил към лова на дракони, заминал, както казваха, с най-добрия драконов кораб в Пилиплок и корабът изчезнал с целия си екипаж. Никой не знаеше какво се е случило, но — така поне проличаваше от разпокъсаните спомени на Валънтайн — правителството бе съобщило за внезапна буря. По-вероятно е, мислеше той, да е бил този звяр убиец, този отмъстител за драконовото племе.

Две мили беше той висок,

дванайсет дълъг, три широк…

А сега втори коронал, по-следващият приемник на Малибор, щеше да бъде сполетян от същата съдба. Валънтайн беше странно безразличен към това. Той мислеше, че ще загине в бързеите на Стейче, а бе оцелял тогава; тук, където сто мили море го деляха от каквото и да е безопасно място и наблизо пляскаше едно развилняло се чудовище, той беше още по-сигурно обречен, но нямаше полза да се окайва. Божественият явно го бе лишил от благоволението си. Мъчно му беше единствено за това, че други, които обичаше, щяха да умрат с него, и то само защото му бяха верни, защото бяха дали обет да го придружават в пътуването му до Острова, защото се бяха обвързали с един злополучен коронал и един злополучен капитан на драконов кораб и сега трябваше да делят злата им участ.

Всмукан дълбоко в сърцето на океана, той престана да размишлява върху превратностите на съдбата. Бореше се за въздух, кашляше, задавяше се, плюеше вода и пак гълташе. Главата му бучеше страшно. Карабела, помисли си той и потъна в мрак.

Откакто се бе пробудил от разпокъсаното си минало и се бе озовал близо до Пидруид, Валънтайн никога не беше се замислял особено върху философията на смъртта. Животът му предлагаше достатъчно изпитания. Спомняше си смътно на какво го бяха учили в детинство — че всички души се връщат при Божествения източник в последния си час, когато загубват жизнената си енергия и минават през Моста на сбогуванията, моста, главен пазител на който е понтифексът. Но дали имаше истина в това, дали съществуваше отвъден свят и ако съществуваше, какъв беше той, Валънтайн никога не бе се замислял. Сега обаче се свести на толкова необикновено място, че то надминаваше фантазиите дори на мислителите с най-богато въображение.

Това ли беше задгробният живот? То представляваше огромна зала, голямо тихо помещение с дебели влажни розови стени и покрив, висок и куполообразен на места, крепен от масивни колони, а на други места се снишаваше така, че почти допираше до пода. В този покрив имаше вградени огромни блестящи полукълба, които излъчваха бледа синкава светлина, сякаш фосфоресцираха. Въздухът тук беше смрадлив и наситен с пари и издаваше остра, горчива миризма, неприятна и задушна. Валънтайн лежеше на едната си страна върху мокра хлъзгава повърхност, грапава на пипане, силно набраздена, която трептеше от постоянни дълбоки пулсации и вибрации. Той допря дланта си до нея и усети дълбоко отвътре нещо като конвулсия. Веществото на пода не приличаше на нищо, известно му досега, и тези слаби, но доловими движения отвътре го караха да се пита: вероятно това, в което е влязъл, не е светът след смъртта, а просто някаква фантастична халюцинация?

Валънтайн се изправи неустойчиво на крака. Дрехите му бяха мокри, бе загубил някъде единия си ботуш, устните му пареха от соления вкус, дробовете му, изглежда, бяха пълни с вода и се чувстваше разнебитен и зашеметен; освен това му беше трудно да се задържа прав на тази непрестанно трепереща повърхност. Като се озърна, при мъждивата бледа светлина видя нещо като растителност — гъвкави, подобни на камшици стъбла, дебели, месести и безлистни, израсли от земята. Те също се гърчеха от вътрешен живот. Провирайки се между две високи колони и през едно пространство, където таванът и подът почти се съединяваха, съгледа нещо като езерце с някаква зеленикава течност. Отвъд него не можеше да вижда нищо в полумрака.

Тръгна към езерцето и забеляза там нещо много странно: стотици яркоцветни риби, каквито бе видял да се стрелкат из водата, преди да започне дневният лов. Сега те не плуваха. Бяха мъртви и се разлагаха, месото се свличаше от костите и под тях, във вира, имаше килим от подобни кости, дебел няколко фута.

Внезапно чу зад себе си звук като вой на вятър. Валънтайн се обърна. Стените на залата се движеха, отдръпваха се, увисналите места на тавана се свиваха, за да отворят широко открито пространство; и към него рукна порой вода, който стигна чак до хълбоците му. Той едва свари да се добере до една от подпорите на тавана и да я обгърне здраво с ръце; в този момент нахлуващата вода затече отвсякъде със страшна сила. Той се държеше. Струваше му се като че половината Вътрешно море шурти край него, и за миг си помисли, че ще се изпусне, но после течението отслабна и водата се отцеди през цепнатини, които се разтвориха внезапно в пода — и остави на сухо десетки риби. Подът се огъваше; месестите камшици пометоха мятащите се отчаяно риби по пода към зеленикавия вир; и щом се озоваха там, скоро престанаха да се движат.

Изведнъж Валънтайн разбра.

„Аз не съм мъртъв — той знаеше това — и тук не е задгробният живот. Аз съм в търбуха на дракона.“

Разсмя се.

Валънтайн отметна глава назад и от гърлото му рукна гороломен кикот. Как другояче можеше да реагира? Да плаче? Да ругае? Огромното животно го бе глътнало целия на един дъх, всмукало бе коронала на Маджипур така небрежно, както би лапнало дребна рибка. Но той беше твърде голям, за да бъде вкаран в онова храносмилателно езеро там долу, затуй се намираше тук, разположен на пода на драконовия стомах, в този катедралоподобен храносмилателен канал. А сега? Какво да прави? Да устройва приеми за рибите ли? Да им раздава правосъдие, когато влизат при него? Да се настани тук и да прекара до края на живота си, хранейки се със сурова риба, открадната от улова на чудовището?

Голяма комедия, мислеше си Валънтайн.

Но и мрачна трагедия за Слийт, Карабела, младия Шанамир и всички други, намерили смъртта си при крушението на „Брангалин“, жертви на собствената си отстъпчивост и на неговия ужасно лош късмет. За тях той изпитваше само мъка. Веселият глас на Карабела е млъкнал завинаги, чудотворните ръце и очи на Слийт са загубени завинаги, грубоватите скандари вече няма да изпълват въздуха с мятащо се множество от ножове, сърпове и факли, а Шанамир е загинал, преди да е започнал да живее истински…

Валънтайн не можеше да понася мисълта за тях.

Що се отнася до самия него обаче, това абсурдно положение му се струваше страшно забавно. За да пропъди от съзнанието си мъката, болката и отчаянието, Валънтайн пак се разсмя и разпери широко ръце чак до далечните стени на необикновеното помещение.

— Та това е замъкът на лорд Валънтайн! — провикна се той. — Тронната зала! Каня всички ви да вечеряте с мен в голямата банкетна зала!

От мрачната далечина гръмовит глас се обади:

— От името на стомаха си приемам тази покана!

Валънтайн се смая неимоверно.

— Лизамон, ти ли си?

— Не, тук е понтифексът Тиеверас и неговият кривоглед чичо! Валънтайн, ти ли си?

— Да! Къде си?

— В търбуха на този смрадлив дракон! А ти?

— Недалеч от теб! Но не мога да те видя!

— Пей — подвикна тя. — Стой, където си, и пей, без да спираш! Ще се опитам да стигна до теб!

Валънтайн подзе с колкото можеше по-висок глас:

Лорд Малибор бе фин и смел

и любеше морето с жар…

Бученето се чу отново; гърлото на голямото животно пак се разтвори, за да пропусне водопад от морска вода и цяло пълчище риби; и Валънтайн пак се вкопчи в една колона, когато течението го връхлетя.

— Ох… да бъдат благословени нозете на Божествения — извика Лизамон. — Дръж се, Валънтайн, дръж се!

Той се държа, докато напорът премина, и се отпусна до колоната, мокър, задъхан. Някъде в далечината великанката го зовеше, той също й подвикна. Гласът й се приближаваше. Тя го подканяше да продължава да пее и той запя:

Лорд Малибор се хвана яко

и по вълните в миг зацепи,

за да намери царя-дракон…

От време на време чуваше как тя сама изревава по някой откъс от баладата с добродушно неприлични добавки, докато се приближаваше през лабиринта на драконовите вътрешности, а после Валънтайн погледна навътре и при слабата лъчиста светлина съзря огромното й тяло, надвиснало над него. Усмихна й се. Тя също се усмихна и се засмя, той се засмя с нея и двамата се вкопчиха един о друг в мокра, хлъзгава прегръдка.

Но виждайки я оцеляла, тя отново му напомни за ония, които сигурно не бяха оцелели, и пак го обзе мъка и срам. Извърна се, прехапал устна.

— Какво има, милорд? — попита тя озадачено.

— Само ние двамата оставаме, Лизамон.

— Да, и хвала за това!

— Но другите… сега те щяха да бъдат живи, ако не бяха сглупили да тръгнат на лов с мен на другия край на света…

Тя го улови за ръката.

— Милорд, ще ги съживите ли с вайкане, ако са мъртви?

— Зная, че не мога. Но…

— Нали сме живи и здрави. Ако сме загубили приятелите си, милорд, това наистина е причина за скръб, но не и за угризение. Те ви следваха по своя свободна воля, нали, милорд? И ако часът им е ударил, е, то е, защото часът им е ударил, как може да се избегне това? Отърсете се от тази скръб, милорд, и се радвайте, че сме живи.

Той повдигна рамене.

— Живи сме, да. И вярно, че скръбта не може да съживи никого. Но доколко живи сме ние? Докога ще можем да оцелеем тук, Лизамон?

— Достатъчно време, за да се измъкнем. — Тя изтегли вибрационния си меч от ножницата.

Учуден, той запита:

— Мислиш ли, че можеш да пробиеш път за навън?

— Защо не? Аз съм пробивала и през по-трудни места.

— Още с първото докосване на това нещо до плътта на дракона той ще се гмурне към морското дъно. Тук сме в по-голяма безопасност, отколкото ако се опитаме да изплуваме от пет мили дълбочина.

— Казват, че сте оптимист и в най-безнадеждните моменти — изтъкна жената воин. — Къде е този оптимизъм сега? Драконът живее на повърхността. Той може да попляска малко, ала няма да се гмурне. И какво, ако потънем на пет мили? Това ще бъде поне бърза смърт. Можете ли да дишате вечно тази противна мръсотия? Можете ли да кръстосвате дълго из вътрешностите на една гигантска риба?

Лизамон Хълтин докосна внимателно върха на вибрационния меч до страничната стена. Дебелата влажна плът потрепна, но не се отдръпна.

— Виждате ли? Тук няма нерви — рече тя, като заби оръжието малко по-надълбоко и го завъртя, за да издълбае дупка. Преминаха тръпки и гърчове. Лизамон продължаваше да дълбае. — Мислите ли, че и някой друг е глътнат заедно с нас? — попита тя.

— Аз чух само твоя глас.

— И аз само вашия. Пфу, какво чудовище! Когато се преметнахме през борда, аз се опитах да ви задържа, но щом драконът ни удари за последен път, ви изпуснах. Във всеки случай попаднахме на едно и също място.

Тя вече бе пробила в стената на драконовия стомах, дупка, един фут дълбока и два фута широка. Драконът едва ли усещаше тази операция. Ние сме като червейчета, които го изгризват отвътре, помисли си Валънтайн. А Лизамон Хълтин каза:

— Докато режа, вижте дали ще намерите някой друг. Но не се отдалечавайте много, чувате ли?

— Ще внимавам.

Той избра път покрай стомашната стена, като опипваше в полумрака, два пъти се спря, за да се задържи срещу рукналата вода, и непрекъснато викаше с надежда някой да откликне. Но не чу никакъв отклик. Сега дупката беше огромна; той виждаше Лизамон дълбоко навътре в плътта на дракона, където тя продължаваше да сече. Отвред бяха натрупани късове отрязано месо и цялото й тяло беше изцапано с гъста възморава кръв. Сечейки, тя пееше весело:

Лорд Малибор излезе пръв

и за борба извади меч.

Потече черна, гъста кръв,

защото беше страшна сеч.

— Колко е според теб разстоянието до отвън? — запита той.

— Около половин миля.

— Нима?

Тя се засмя.

— Предполагам, десет-петнайсет стъпки. Хайде, разчиствайте отвора зад мен. Това месо се трупа толкова бързо, че не сварвам да го изхвърлям.

Чувствайки се като касапин — не особено приятно усещане, — Валънтайн хващаше късовете отрязано месо, измъкваше ги от кухината и ги захвърляше колкото можеше по-надалеч. Той потръпна от ужас, като видя как месестите камшици на стомашния под грабеха месото и го метяха весело към храносмилателното езерце. Изглежда, всякаква белтъчина беше добре дошла тук.

Все по-дълбоко и по-дълбоко навлизаха в коремната стена на дракона. Валънтайн се опита да изчисли вероятната й ширина, допускайки, че дължината на животното е не по-малко от триста фута; но аритметиката му се обърка. Те работеха в тясно пространство и в замърсена, гореща атмосфера. Кръвта, суровото месо, потта, теснотата на отверстието — човек трудно можеше да си представи по-противно място. Валънтайн погледна назад.

— Дупката зад нас се затваря!

— Всяко безсмъртно животно би трябвало да има начин да се лекува — промърмори великанката. Тя мушкаше, дълбаеше, сечеше. Валънтайн гледаше с тревога как израстваше ново месо като по магия, как раната заздравяваше с феноменална бързина. Ами ако останеха затворени в това отверстие? Ако съединяващата се плът ги задушеше? Лизамон Хълтин се преструваше на спокойна, ала Валънтайн виждаше, че тя работи още по-усилено, още по-бързо, като сумтеше и пъшкаше, разкрачила широко исполинските си нозе и напрегнала раменете си. Цепнатината бе зараснала зад тях, ново розово месо покриваше дупката и тя вече се затваряше от всички страни. Лизамон Хълтин сечеше и режеше с бясна сила, а Валънтайн продължаваше по-скромната си задача да разчиства късовете, но великанката вече явно се уморяваше, гигантската й сила видимо отслабваше, а дупката, изглежда, се затваряше почти със същата бързина, с която Лизамон сечеше.

— Не знам дали… ще мога… да продължавам така… — мърмореше тя.

— Тогава подай ми меча!

Тя се засмя.

— Внимавайте! Няма да успеете! — И с дива ярост продължи борбата, проклинайки гръмогласно драконовото месо, което никнеше около нея. Сега вече не можеха да кажат къде се намират; дълбаеха през място без ориентировъчни знаци. Пъхтенето на Лизамон ставаше все по-рязко и по-кратко.

— Май ще трябва да опитаме да се върнем в областта на стомаха — предложи Валънтайн. — Преди да бъдем заклещени така…

— Не! — изрева тя. — Мисля, че успяваме! Тук не е толкова месесто… по-твърдо е, по-скоро като мускул… навярно е пластът точно под кожата…

Внезапно ги обля морска вода.

— Свободни сме! — извика Лизамон Хълтин. Тя се обърна, сграбчи Валънтайн като кукла и го мушна напред с главата в отвора в хълбока на чудовището. Ръцете й бяха сключени в свирепа хватка около бедрата му. Един мощен тласък и той едва има време да напълни дробовете си с въздух, когато бе изхвърлен през хлъзгавите стени в хладните зелени прегръдки на океана. Лизамон Хълтин изскочи веднага след него, продължавайки да го държи здраво ту за глезена, ту за китката, и двамата се понесоха все по-нагоре и по-нагоре, издигайки се като коркови запушалки.

Стори им се, че летят с часове към повърхността. Валънтайн усещаше болка в челото. Още малко и ребрата му щяха да се пръснат. Гърдите му горяха. „Издигаме се от самото морско дъно — мислеше той безрадостно — и ще се удавим, преди да стигнем до въздух, или кръвта ни ще възври, както става с гмуркачи, които слизат прекалено надълбоко, за да търсят «очни камъни» край Тил-омон, или пък налягането ще ни смаже, или…“

Изскочи на чист, свеж въздух, изхвръкна почти с цялата дължина на тялото си от водата и с плясък падна по гръб. Заплува вяло, като сламка върху водата, отмалял, разтреперан, мъчейки се да си поеме дъх. Лизамон Хълтин плуваше до него. Топло красиво слънце сияеше чудно над самите им глави.

Той беше жив, здрав и читав, освободен от дракона.

И подскачаше някъде върху гръдта на Вътрешното море, на сто мили от всякаква земя.