Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (67)

15

От всички необикновени преживявания през време на изгнанието му това беше най-необикновеното: да стои на по-малко от сто крачки от човека, който носеше някогашния му образ. Два пъти досега Валънтайн бе виждал мнимия коронал — през оня празничен ден в Пидруид — и се бе чувствал омърсен и обезсилен, когато го гледаше, без сам да знае защо. Но това беше преди да възстанови паметта си. Сега в полумрака съзря висок, як мъж с жестоки очи и черна брада, някогашния лорд Валънтайн, с царствено държане, а не свит, бръщолевещ или ужасен, който го гледаше студено, спокойно, заплашително. „Такъв ли съм изглеждал аз? — запита се Валънтайн. — Толкова мрачен, толкова леден, толкова отблъскващ?“ Предположи, че през всички тия месеци, докато Доминин Барджазид е притежавал неговото тяло, черната душа на узурпатора е прозряла през лицето и променила чертите на коронала така, че са придобили това ужасно, противно изражение. Валънтайн бе свикнал с приветливото си, слънчево ново лице и сега, гледайки това, което бе притежавал толкова години, никак не му се искаше да го има отново.

Доминин Барджазид заговори.

— Красив съм те направил, нали?

— А себе си — не толкова — отвърна Валънтайн сърдечно. — Защо се мръщиш, Доминин? Това лице беше по-известно с усмивката си.

— Ти се усмихваше прекалено много, Валънтайн. Беше прекалено непринуден, прекалено мек, прекалено добродушен, за да управляваш.

— Такъв ли ме виждаше?

— И аз, и много други. Чувам, че напоследък си станал скитащ жонгльор.

Валънтайн кимна.

— Все трябваше да се заловя с някаква работа, след като ти ми отне предишната. Жонглирането ми допадна.

— Не ще и дума — рече Барджазид. Гласът му кънтеше в дългата пуста зала. — Ти винаги си умеел най-добре да забавляваш другите. Приканвам те да се заловиш пак с жонглирането, Валънтайн. Печатите на властта са мои.

— Печатите може да са твои, но не и властта. Охраната те напусна. Замъкът е превзет. Хайде, предай се, Доминин, и ще те върнем в бащината ти земя.

— А климатичните машини, Валънтайн?

— Те работят отново.

— Лъжа! Глупава лъжа! — Барджазид се извърна и отвори рязко един от високите сводести прозорци. Поток мразовит въздух нахлу толкова бързо, че Валънтайн в другия край на стаята го почувства почти веднага. — Машините се охраняват от най-доверените ми хора — каза Барджазид. — Не твои хора, а мои, които докарах от Сувраел. Те няма да допуснат никого до тях, докато не им наредя да ги включат, та ако ще целият връх и Замъкът да почернеят и загинат, преди да дойде това нареждане, нека бъде така, Валънтайн. Нека бъде! Ще позволиш ли това да стане?

— Няма да стане.

— Ще стане — отвърна Барджазид, — ако продължаваш да стоиш в Замъка. Върви си. Ще ти дам пропуск за слизане от върха и за безплатно пътуване до Зимроел. Жонглирай в западните градове, както си правил преди една година, и забрави тези глупави претенции за трона. Аз съм лорд Валънтайн короналът.

— Доминин…

— Името ми е лорд Валънтайн! А ти си скитащият жонгльор Валънтайн от Зимроел! Върви да се заловиш пак със занаята си.

— Изкушението е голямо, Доминин — отвърна Валънтайн спокойно. — Жонглирането ми правеше удоволствие може би повече от всичко друго, което съм вършил през живота си. И все пак съдбата изисква да нося бремето на управлението независимо от личните ми желания. Хайде, ела. — Той направи една крачка към Барджазид, после втора, трета. — Ела с мен в преддверието, да покажем на рицарите на Замъка, че е сложен край на този бунт и светът се връща в истинското си русло.

— Не се приближавай до мен!

— Аз не искам да ти сторя нищо лошо, Доминин. В известен смисъл съм ти признателен за някои необикновени преживявания, неща, които сигурно никога нямаше да ми се случат, ако…

— Назад! Нито стъпка повече!

Валънтайн продължаваше да се приближава.

— Признателен съм ти също, загдето ме отърва от онова неприятно малко накуцване, което пречеше на някои от удоволствията на…

— Нито… стъпка… повече…

Сега ги деляха едва десетина крачки. До Доминин Барджазид имаше маса, отрупана с принадлежности на съдебната зала: три тежки бронзови свещника, кралско кълбо и до него жезъл. Като нададе сподавен вик на гняв, Барджазид сграбчи с двете си ръце един от свещниците и го запокити яростно в главата на Валънтайн. Но Валънтайн се отдръпна ловко настрана и с точна хватка улови масивния метален предмет, който профучаваше край него. Барджазид захвърли втори. Валънтайн улови и него.

— Хайде още един — каза Валънтайн. — За да ти покажа как се жонглира!

Лицето на Барджазид от ярост се покри с петна; той се задъха, засъска, запръхтя ядно. Третият свещник полетя към Валънтайн. Валънтайн вече си играеше с другите два, премятайки ги леко от ръка на ръка, и никак не му беше трудно да хване третия и да го включи в поредицата, образувайки проблясваща каскада във въздуха пред себе си. Той жонглираше весело с тях, смееше се, подхвърляше ги все по-високо и по-високо и колко приятно му беше, че жонглира отново, че прилага някогашното умение след толкова време, ръка и око, ръка и око.

— Виждаш ли? — рече той. — Ето тъй. Можем да те научим, Доминин. Трябва само да свикнеш да се отпускаш. Хайде, хвърли ми и жезъла, и кълбото. Аз мога да работя с пет предмета, а може би и с повече. Жалко, че публиката е толкова малобройна, ала…

Продължавайки да жонглира, той вървеше към Барджазид, който отстъпваше назад с разширени очи, по брадата му течаха лиги.

Внезапно Валънтайн бе разтърсен и разлюлян от някакво послание, сън в будно състояние, който го блъсна със силата на удар. Спря се зашеметен, и свещниците се търколиха със звън на тъмния дървен под. Последва втори удар, който го замая, а после и трети. Валънтайн с мъка се държеше да не падне. Играта, която бе разигравал с Барджазид, вече бе свършила и бе започнал някакъв нов сблъсък, който Валънтайн никак не можеше да проумее.

Втурна се напред с намерение да сграбчи противника си, преди ударът да го порази отново.

Барджазид се отдръпваше, държейки треперещи ръце пред лицето си. От него ли идеше тази атака, или имаше в стаята скрит помощник? Валънтайн се стъписа когато тази неумолима невидима сила прониза за втори път съзнанието му, вцепени го още повече. Той трепереше. Притисна слепоочията си с ръце и се помъчи да събере мислите си. „Хвани Барджазид казваше си той, — повали го, седни върху него, повикай помощ…“

Скочи напред, хвърли се, улови мнимия коронал за ръката. Барджазид изрева и се отскубна. Като напредваше, Валънтайн се мъчеше да го притисне и почти успя, ала внезапно, с див писък на страх и отчаяние, Доминин Барджазид профуча край него и побягна през стаята. Мушна се в една от нишите със завеси в другия край, крещейки:

— Помогни ми! Татко, помогни ми!

Валънтайн се приближи и раздра завесата.

И се стъписа от изумление. В нишата се бе скрил пълен стар човек с мощно телосложение, с тъмни очи, които гледаха злобно, на челото си носеше блестяща златна диадема, а в едната си ръка стискаше някакъв уред от слонова кост и злато, нещо, съставено от ремъци, закопчалки и ръчки. Той беше Симонан Барджазид, Кралят на сънищата, страшният старец, който бе дошъл от Сувраел и се спотайваше тук в съдебната зала на коронала! Той именно бе пратил вцепеняващите мозъка сънища-команди, които едва не сразиха Валънтайн; и сега се мъчеше да изпрати нова команда, но му пречеше умопомрачението на собствения му син, който се бе вкопчил истерично в него и молеше за помощ.

Валънтайн знаеше, че не ще може да се справи сам.

— Слийт! — извика той. — Карабела! Залзан Кавол!

Доминин Барджазид хлипаше и стенеше. Кралят на сънищата го ритна, като че беше някакво досадно пале, което се влачи по петите му. Валънтайн се вмъкна предпазливо в нишата с надежда да изтръгне тази страшна машина за сънища от ръцете на стария Симонан Барджазид, преди той да е извършил нови пакости с нея.

И когато Валънтайн посегна към уреда, се случи нещо още по-изумително. Очертанията на лицето и тялото на Симонан Барджазид започнаха да трептят, да се замъгляват…

Да се променят…

Да се превръщат в нещо чудовищно странно, да стават ъгловати и тънки, с наклонени навътре очи, с нос като обикновена подутина и едва забележими устни…

Метаморф.

Съвсем не Крал на сънищата, а фалшификат, лъжлив крал, преобразяващ се, пиуривар, метаморф…

Доминин Барджазид изкрещя от ужас и пусна чудовищната фигура, отдръпна се и се тръшна на земята до стената, като трепереше и хленчеше. Метаморфът пронизваше Валънтайн с поглед, който несъмнено изразяваше неприкрита омраза, и с яростна сила запокити към него уреда за сънища. Валънтайн успя само отчасти да се предпази; машината го улучи в гърдите така, че той залитна настрана, и в този миг метаморфът профуча край него, втурна се бясно към другата страна на стаята, с див скок се прехвърли през перваза на прозореца, който Доминин Барджазид бе отворил, и изхвръкна навън, в нощта.