Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

4

Валънтайн се учудваше и смущаваше, че в тази пустиня може да бродят разбойници, защото историята почти не познаваше такава анархия из благонравния Маджипур. Смущаваше се също от това, че разбойниците са заможни земеделци, докарани до сиромашия от безсърдечието на сегашния коронал. Не беше обичайно за Маджипур управляващата класа да използва така безогледно положението си. Ако Доминин Барджазид мислеше, че може да се държи по такъв начин и да запази задълго трона си, значи беше не само злодей, но и глупак.

— Ще свалите ли узурпатора? — попита Насимонт.

— След време — отговори Валънтайн. — Но има много да се прави, докато настъпи този ден.

— Аз съм на ваше разположение, ако мога да бъда полезен с нещо.

— Има ли други разбойници от тук до входа на Лабиринта?

Насимонт кимна.

— Много. В тази провинция става модно да се вилнее из планините.

— А имате ли влияние над тях, или херцогската ви титла е само шега?

— Подчиняват ми се.

— Добре — каза Валънтайн. — Тогава те моля да ни преведеш през тези земи до Лабиринта и да наредиш на твоите приятели-разбойници да не ни задържат по пътя.

— Ще наредя, милорд.

— Но никому нито дума за това, което ти показах. Смятай ме просто за служител на Господарката, посланик при понтифекса.

За миг в очите на Насимонт проблесна слаба искрица на подозрение. Той каза смутено:

— Значи не мога да ви провъзглася за истинския коронал? Защо?

Валънтайн се усмихна.

— Това, което виждаш тук, в тези няколко флотерни коли, е цялата ми армия. Аз няма да обявя война на узурпатора, докато силите ми не пораснат. На това се дължи тази потайност; на това се дължи и посещението ми в Лабиринта. Колкото по-скоро спечеля подкрепата на понтифекса, толкова по-скоро ще започне истинският военен поход. Колко бързо можете да се приготвите за път?

— За един час, милорд.

Насимонт и неколцина от хората му се качиха с Валънтайн на челния флотер. Пейзажът ставаше все по-унил: сега той представляваше кафява и почти безжизнена пустош, където острият горещ вятър вдигаше прашни вихрушки. От време на време се виждаха хора в грубо облекло, които яздеха на групички от по трима-четирима далеч от главното шосе, спираха се да се взрат в пътниците, но не станаха никакви сблъсквания. На третия ден Насимонт предложи да поемат по пряк път, който щеше да им спести няколко дена до Лабиринта. Без да се колебае, Валънтайн се съгласи и керванът се понесе на североизток по едно огромно сухо езерно дъно, а после се заспуща по нагъната местност с дълбоки клисури и плосковърхи подровени хълмове, мина покрай верига заоблени планини от син песъчлив камък и най-сетне пое през обширно ветровито плато, което изглеждаше съвсем еднообразно, просто широко пространство от пясък и чакъл, запълващо целия хоризонт. Валънтайн забеляза, че Слийт и Залзан се спогледаха тревожно, когато флотерите навлязоха в това сурово, негодно за нищо място, и предположи, че мърморят скришом за предателство и измяна, ала собствената му вяра в Насимонт оставаше непоклатима. Той бе докоснал съзнанието на разбойническия главатар със собственото си съзнание посредством диадемата на Господарката и това, което бе усетил в него, не беше душа на предател.

Още един ден и още един, и още един минаха по този път през неизвестното, и сега Карабела се мръщеше, йерархката Лоривейд изглеждаше по-мрачна от обикновено и най-после Лизамон Хълтин дръпна Валънтайн настрана и каза тихо, доколкото тихо можеше да говори:

— Ами ако този човек Насимонт е наемник на лъжливия коронал, комуто е платено да те залута из място, където никой никога вече няма да те намери?

— Тогава сме загубени и костите ни ще лежат тук вечно — отвърна Валънтайн. — Но според мен такива опасения са неоснователни.

И все пак у него се появи известна нервност. Той запазваше вярата си в честността на Насимонт — струваше му се невероятно агент на Доминин Барджазид да избере такъв отегчителен и банален способ да го премахне, когато можеше да свърши това с един-единствен удар на меча още там, при метаморфските развалини — но всъщност не беше съвсем убеден, че Насимонт знае къде го води. Това място беше безводно и дори добичетата, свикнали да превръщат всякаква органична материя в енергия, слабееха, както казваше Шанамир, и мускулите им линееха, тъй като сега единствената им храна бяха пръснатите тук-там хилави бурени. Ако се случеше нето лошо тук, нямаше надежда за спасение. Но пробен камък на Валънтайн беше Аутифон Делиамбър; магьосникът притежаваше силна способност за самосъхранение, а Делиамбър изглеждаше безгрижен, напълно спокоен, докато се нижеха еднообразните дни.

И най-после Насимонт спря кервана на едно място, където две вериги стръмни голи възвишения се съединяваха, за да ги затворят в тесен каньон с високи стени. Той каза на Валънтайн:

— Нима мислите, че сме загубили пътя, милорд? Елате да ви покажа нещо.

Валънтайн и неколцина от другите го последваха до началото на каньона, отстоящ на петдесетина крачки. Насимонт протегна ръце към обширната долина, която започваше оттам, където каньонът се разтваряше.

— Гледайте — рече той.

Долината беше предимно пустиня, огромно ветрилообразно пространство от светлокафяв пясък, разпростряло се навън, на север и на юг, най-малко на сто мили. И точно в средата на тази долина Валънтайн видя един по-тъмен кръг, сам по себе си с колосални размери, който се издигаше малко над равната повърхност на долината. Той го познаваше от по-рано, когато го бе видял от другата страна: това беше гигантската могила от кафява пръст, която покриваше Лабиринта на понтифекса.

— Ще стигнем до Отвора на сабите вдругиден — каза Насимонт.

Имаше общо седем отвора, спомни си Валънтайн, разположени на еднакво разстояние по огромната постройка. Когато бе идвал като пратеник на Вориакс, той бе влязъл през Отвора на водите, от противоположната страна, където река Глейдж се спущаше от замъка Връхни през плодородните североизточни провинции. Това беше почетният път за влизане в Лабиринта, използван от висши чиновници, когато имаха работа с министрите на понтифекса; от всички други страни Лабиринтът беше заобиколен от далеч по-неугледни местности, чиято най-неприветлива част беше пустинята, през която Валънтайн се придвижваше сега. Но той се утешаваше с мисълта, че дори и да се наложеше да влезе през тази мъртва земя, щеше да излезе от Лабиринта през по-приветливата му страна.

Лабиринтът заемаше огромна площ и тъй като беше построен на много равнища, спущайки се спираловидно все по-надолу и по-надолу, етаж по етаж, към недрата на планетата, действителното му население беше неизчислимо. Самият понтифекс заемаше само най-вътрешната част, до която едва ли някой бе имал достъп досега. В следващата зона, която беше обиталището на държавните министри, множество загадъчни посветени души прекарваха целия си живот да вършат под земята непонятни за Валънтайн работи — архиварство, събиране на данъци, преброяване на населението и други подобни. А около правителствената зона в течение на хиляди години се бе развил предпазният външен пояс на Лабиринта, плетеница от кръгообразни галерии, обитавани от милиони призрачни фигури — бюрократи, търговци, просяци, чиновници, джебчии и кой знае какви други — самостоятелен свят, където никога не се усещаше благодатната светлина на слънцето, хладните чисти лъчи на луната не можеха да проникнат и всички красоти, чудеса и радости на гигантския Маджипур бяха заменени с бледите удоволствия на подземния живот.

Около един час флотерните коли се движиха по очертанията на външната могила и най-после стигнаха до Отвора на сабите.

Той представляваше просто едно отверстие с покрив от греди, през което се влизаше в тунел, чезнещ в земята. В предната му част бяха зациментирани старинни ръждясали саби, които образуваха бариера, по-скоро символична, отколкото действителна, тъй като бяха раздалечени много една от друга. Колко ли време е нужно, питаше се Валънтайн, за да ръждясат саби при този сух пустинен климат?

Пазачите на Лабиринта чакаха точно от вътрешната страна на входа.

Те бяха седмина — двама хджорти, един гхайрог, един скандар, един лииман и двама човеци — и всички маскирани по общоприетия за служителите на понтифекса начин. Маската също беше по-скоро символична, обикновена лента от някакъв лъскав жълт плат, препасана през очите и носната кост на човеците и на съответните места у другите; но тя създаваше впечатление за голяма чудатост на тия хора, каквото и беше предназначението й.

Пазачите се изпречиха в безстрастно мълчание пред Валънтайн и свитата му. Делиамбър му прошепна:

— Ще поискат откуп, за да ни пуснат. Такава е традицията. Приближете се до тях и кажете по каква работа идвате.

Валънтайн се обърна към пазачите:

— Аз съм Валънтайн, брат на покойния Вориакс, син на Господарката на острова, и дойдох да поискам аудиенция с понтифекса.

Дори това толкова необикновено и предизвикателно съобщение не предизвика особена реакция у маскираните. Гхайрогът каза само:

— Понтифексът не пуска никого при себе си.

— Тогава искам аудиенция с неговите висши министри, които могат да занесат посланието ми на понтифекса.

— Те също няма да ви приемат — отвърна един от хджортите.

— В такъв случай — рече Валънтайн — ще отправя молба до министрите на министрите. Или, ако се наложи, до министрите на министрите на министрите на министрите. Искам от вас само да ме пуснете с другарите ми в Лабиринта.

Пазачите се посъвещаваха със сериозен вид, разговаряйки с тихи, монотонни гласове, очевидно изпълнявайки някакъв чисто машинален ритуал, защото, изглежда, почти не се слушаха един друг. Когато мънкането им замря, гхайрогът, техен говорител, се обърна към Валънтайн и запита:

— Каква ще бъде наградата?

— Каква награда?

— Входната такса.

— Посочете я и ще я платя. — Валънтайн даде знак на Шанамир, който носеше кесия с монети. Но пазачите изглеждаха недоволни, клатеха глави, някои от тях дори обърнаха гръб, когато Шанамир извади няколко монети от по половин роял.

— Не пари — каза гхайрогът презрително. — Награда.

Валънтайн се обърка. Погледна смутено към Делиамбър, който движеше пипалата си, размахвайки няколко от тях нагоре-надолу в ритмичен подхвърлящ жест. Валънтайн сбърчи вежди. После разбра. Жонглиране!

— Слийт… Залзан Кавол…

От една от колите те донесоха бухалки и топки. Слийт, Карабела и Залзан Кавол застанаха пред пазачите и по даден от скандара знак започнаха да жонглират. Седмината маскирани гледаха неподвижни като статуи. Цялата тази процедура се струваше на Валънтайн толкова глупава, че с мъка запазваше сериозността на лицето си и няколко пъти трябваше да сподавя смеха си; ала тримата жонгльори изпълняваха номерата си спокойно и с най-голямо достойнство, сякаш това беше някакъв важен религиозен обред. Изиграха три изкусни номера на размяна и се спряха едновременно, кланяйки се студено на пазачите. Гхайрогът кимна почти незабележимо — единствената благодарност за представлението.

— Можете да влезете — каза той.