Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

11

Валънтайн се върна в колата си, а Елидат изчезна в обърканата и разпокъсана редица на защитниците. Чак сега Валънтайн узна от Ерманар, че докато траеха преговорите, хората му бяха напреднали много, плътният им клин бе проникнал дълбоко в равнината, хвърляйки почти в пълно безредие огромната, но безформена армия на мнимия коронал. Сега този неумолим клин продължаваше да дълбае през безпомощните войници, които нямаха нито воля, нито желание да го възпират. Сега, когато Елидат им липсваше с водачеството и внушителното си присъствие на бойното поле, защитниците бяха обезсърчени и неорганизирани.

Но именно поради тази паника и бъркотия сред защитниците беше почти невъзможно да се спре опустошителната битка. Докато стотици хиляди воини се придвижваха на безредни потоци през Бомбифейлската равнина и хиляди други прииждаха от прохода, когато се разнесе вестта за нападението на Валънтайн, нямаше начин да се командува цялото това множество. Валънтайн видя, че звездното знаме на Елидат се развява сред тази лудница, в средата на бойното поле, и разбра, че той се опитва да се свърже с другите военачалници и да им съобщи, че е преминал на противниковата страна; но армията му беше вече неуправляема и войниците умираха напусто. Болка пронизваше Валънтайн при всяка жертва.

Той не можеше да направи нищо в това отношение. Даде знак на Ерманар да продължава напора напред.

През следващия час в битката започна да настъпва необикновен обрат. Валънтайновият клин пореше напред почти без да среща съпротива и сега една втора фаланга, предвождана от Елидат, се придвижваше успоредно на неговата в източна посока, напредвайки със същата леснота. Останалата част от огромната армия, която бе заемала равнината, беше разпокъсана и объркана и в неразборията се биеше сама срещу себе си, разделяйки се на малки групички, които с крясъци бранеха малки части от равнината и отблъскваха всеки, който се приближеше.

Скоро тези безсилни орди останаха далеч в тила на Валънтайн и двойната колона нашественици вече навлизаше в горната половина на равнината, където теренът започваше да се извива чашковидно към хребета, на който се намираше Бомбифейл, най-старият и най-красивият от Вътрешните градове. Беше рано следобед и колкото повече се изкачваха по склона, толкова небето ставаше по-ясно и светло и въздухът по-топъл, защото започваха да оставят зад себе си облачния пояс, опасващ върха, и да навлизат в долните склонове на зоната на върха, които за вечни времена лежаха окъпани от трептяща слънчева светлина.

И ето че съзряха Бомбифейл, извисяващ се над тях като видение на старинно величие: големи фестонирани стени от тъмнооранжев пясъчник, облицовани с огромни ромбовидни плочи от морски шпат, донесен от бреговете на Голямото море по времето на лорд Пинитор, и високи, остри като игла кули, разположени по назъбените стени на точно еднакви промеждутъци, стройни и изящни, хвърлящи дълги сенки в равнината.

Душата на Валънтайн затрептя от напираща радост и възхита. Зад него на стотици мили се бе разпрострял върхът, на който се намираше Замъкът, кръг по кръг величествени многолюдни градове — градовете на склона, Свободните градове и Стражевите градове далеч долу. Самият Замък беше на по-малко от един ден път нагоре, и армията, която трябваше да попречи на изкачването му, бе рухнала в жалко безредие зад него. И въпреки че нощем все още усещаше далечните застрашителни пристъпи на посланията на Краля на сънищата, сега те бяха само слабо гъделичкане по краищата на душата му, и неговият любим приятел Елидат се изкачваше към върха рамо до рамо с него, а след малко щяха да се присъединят и Стазилейн, и Тунигорн.

Колко хубаво беше да съзерцава шпиловете на Бомбифейл и да знае какво има зад тях! Тези хълмове, този град с кули отпред, тъмната гъста трева на моравите, червените камъни на планинския път от Бомбифейл за Хай Морпин, осеяните с цветя омайни поля, които свързваха големия калинтейски път от Хай Морпин с южното крило на Замъка — той познаваше тези места по-добре, отколкото якото, но все пак някак чуждо тяло, което притежаваше сега. Намираше се почти у дома си.

А после?

Да се справи с узурпатора, да, и да възстанови реда — но тази задача беше толкова грамадна, че не знаеше откъде да започне. Той бе отсъствал от замъка Връхни почти две години, през повечето от това време лишен от власт. Въведените от Доминин Барджазид закони трябваше да се преразгледат и по всяка вероятност да се отменят с общ указ. А имаше и един друг проблем, върху който едва ли се бе замислял досега: да включи другарите от дългите си скитания в някогашното имперско чиновничество, защото непременно трябваше да намери високи постове за Делиамбър, Слийт, Залзан Кавол и останалите, но трябваше да се съобрази с Елидат и другите, които бяха заемали най-важно място в двора му. Едва ли можеше да ги пренебрегне само защото се връщаше от изгнание с нови любимци. Това го объркваше, но се надяваше да намери някакъв начин да се справи така, че да не възбуди негодувание и да не предизвика…

Делиамбър каза внезапно:

— Боя се, че ни очакват нови неприятности, и то немалки.

— Какво имаш предвид?

— Виждате ли някакви промени на небето?

— Да — рече Валънтайн. — Колкото повече се измъкваме от облачния пояс, то става все по-ярко и все по-тъмносиньо.

— Погледнете по-внимателно — каза Делиамбър.

Валънтайн се взря нагоре по склона. Всъщност се бе изказал лекомислено и твърде прибързано, защото просветляването на небето, което бе забелязал преди малко, сега се бе променило по странен начин: над главата му то имаше лека тъмна отсянка, сякаш наближаваше буря. Облаци не се виждаха, ала зад синевата се прокрадваше чудновата и зловеща сива окраска. И знамената, издигнати на флотерите, развявани досега от лек западен вятър, бяха променили посоката си и показваха право на юг, разлюлявани от ветрове с внезапна сила, спускащи се от върха.

— Промяна на времето — рече Валънтайн. — Сигурно ще завали дъжд? Но защо се безпокоиш?

— Някога да сте забелязвали внезапни промени на времето на тази височина около замъка Връхни?

Валънтайн се навъси.

— Не, едва ли е имало чести промени.

— Никога не е имало промени — каза Делиамбър. — Милорд, защо климатът на тази област е толкова мек?

— Ами защото се контролира от Замъка, изкуствено се създава и направлява от големите машини, които…

Той млъкна внезапно, гледайки ужасено.

— Именно — каза Делиамбър.

— Не! Такова нещо е немислимо!

— Разсъдете, милорд — каза врунът. — Върхът пронизва надълбоко студения мрак на пространството. В Замъка над нас се крие един уплашен човек, заел трона чрез коварство, но току-що е видял как най-доверените му военачалници го напущат и преминават на страната на неговия враг. Сега към върха се изкачва безпрепятствено една непобедима армия. Как може да й попречи да стигне до него? Просто като изключи климатичните машини и замрази този мек въздух в дробовете ни, като спусне нощ следобед и ни обгърне с мрака на космическото пространство, като превърне отново този връх в безжизнена зъбата скала, какъвто е бил преди десет хиляди години. Погледнете небето, Валънтайн! Погледнете знамената, които плющят на вятъра!

— Но на върха живеят един милиард души! — извика Валънтайн. — Спре ли климатичните машини, ще унищожи не само нас, но и тях! А и себе си… освен ако не е намерил някакъв начин да изолира Замъка от студа.

— Мислите ли, че сега го е грижа за собственото му оцеляване? Така или иначе той е обречен. Но по този начин може да ви повлече със себе си — вас и всички други на върха. Погледнете небето, Валънтайн! Погледнете как потъмнява!

Валънтайн усети, че трепери, но не от страх, а от гняв, че Доминин Барджазид иска да унищожи всички градове на върха чрез този чудовищен последен катаклизъм, да убие деца и кърмачета, и майки с рожби, и земеделци из полята, и търговци в дюкяните им, милиони и милиони невинни хора, които не са имали нищо общо с тази борба за Замъка. И защо е тая касапница? Е, просто за да излее яда си, че е загубил нещо, което никога не му е принадлежало по право! Валънтайн гледаше към небето с надежда да намери някакъв признак, че в края на краищата това е само някакво природно явление. Но това беше наивност. Делиамбър имаше право: времето около замъка Връхни никога не е бивало природно явление.

Разтревожен, Валънтайн рече:

— Ние сме все още далеч от Замъка. След колко време ще започне замръзването?

Делиамбър повдигна рамене.

— Отначало, когато климатичните машини били конструирани, милорд, са били нужни много месеци, докато въздухът се сгъсти достатъчно, за да поддържа живота на тези височини. Машините работели денонощно, а е трябвало да минат месеци. Прекъсването на тази работа вероятно ще стане по-бързо отколкото започването й: но смятам, че ще бъде нужен повече от един миг.

— Можем ли да стигнем до Замъка навреме, за да прекъснем този процес?

— Трудно ще бъде, милорд — отвърна врунът.

С мрачно, навъсено лице Валънтайн заповяда колата да спре и свика военачалниците си. Виждаше, че колата на Елидат вече прекосява напречно равнината в негова посока, изпреварвайки заповедта: явно Елидат също бе забелязал, че става нещо нередно. Когато Валънтайн слезе от колата си, той потръпна при първия досег на въздуха — макар че това беше по-скоро тръпка на страх, отколкото на студ, защото засега се усещаше само слабо захлаждане. Но и това беше достатъчно зловещо.

Елидат притича до него. Изражението му беше унило. Той посочи към притъмняващото небе и каза:

— Милорд, лудият върши нещо непоправимо!

— Зная. И ние виждаме, че започва промяна.

— Тунигорн сега е близо под нас, а Стазилейн иде откъм Бангълкод. Трябва да се придвижим колкото е възможно по-бързо към Замъка.

— Мислиш ли, че имаме време? — попита Валънтайн.

Елидат силом изобрази студена усмивка.

— Много малко ни остава. Но това ще бъде най-бързото пътуване към дома, което съм извършвал досега.

Слийт, Карабела, Лизамон Хълтин, Азенхарт, Ерманар — всички се бяха скупчили близо един до друг с крайно озадачен вид. Непознаващи върха около Замъка, сигурно и те забелязваха как се е променило времето, но не бяха си направили от това изводите на Елидат. Поглеждаха от Валънтайн към Елидат и обратно, смутени, ужасени, съзнаващи, че има нещо нередно, ала неспособни да разберат какво точно.

Валънтайн им обясни накратко. В смутените им погледи сега се четеше смайване, потрес, гняв, ужас.

— Няма да спираме в Бомбифейл — каза Валънтайн. — Насочваме се право към Замъка по хайморпинския път и от тук до там не ще има никакъв престой. — Той погледна към Ерманар. — Предполагам, че сред нашите войски може да настъпи паника. Това не бива да се случва. Уверете бойците ни, че ще бъдем в безопасност, ако стигнем до Замъка навреме, че всякаква паника е гибелна и бързото действие е единствената ни надежда. Разбрано ли е? Животът на един милиард души зависи от бързината, с която ще се придвижваме сега — животът на един милиард души и на самите нас.